из „СВОБОДА ОТ ИЗВЕСТНОТО”

 

ГЛАВА ХI.

Да виждаш и да слушаш. Изкуство. Красота. Аскетизъм. Представа. Проблеми. Пространство.

 Ние изследвахме природата на любовта и достигнахме, както ми се струва, пункта, когато от нас се изисква изключително дълбоко да вникнем и да осъзнаем проблема. Изяснихме, че за болшинството от хората любовта – това е поддръжка, сигурност, положение и гаранция за чувствено удоволствие до края на живота. Тогава идва някой като мене и изказва съмнение: „Това в действителност любов ли е?” и ви задава въпроси, и ви предлага да се вгледате в себе си. Но вие се стараете да не се вглеждате, защото това причинява още по-голямо безпокойство. Вие по-скоро предпочитате да водите дискусии за душата, за политическото или икономическото положение, но тогава, натиквайки ви в ъгъла, той ви принуждава да се вгледате. Вие ясно виждате, че това, което винаги сте считали за любов – не е любов, а взаимно удовлетворение, взаимна експлоатация.

Когато казвам, че любовта не съществува нито в бъдещето, нито в миналото, че любовта съществува, когато няма център, то това е реалност за мен, но не и за вас. Може да цитирате това или да го формулирате по различен начин, но това е без всякаква стойност. Вие трябва да го разберете за самите себе си, но за това е необходимо да притежавате свободата да гледате без всякакво осъждане, без всякакво оправдание, без всякакво съгласие или несъгласие.

 Но да гледаш – това е от най-трудните неща в живота, също както и да слушаш. Да гледаш и да слушаш – това е едно и също. Ако очите ви са слепи, заради вашите несгоди, вие не можете да видите красотата на слънчевия залез. Повечето от вас са загубили връзката с природата. Цивилизацията предизвиква тенденция на все по-голямо и по-голямо разрастване на градовете. Ние ставаме все повече и повече градски хора, живеещи в пренаселени жилищни сгради и имащи много малко пространство, даже и за да видим небето вечер и сут­рин и затова губим връзката си с природата, с по-голямата част от нейната красота. Аз не зная дали сте забелязали колко малко от нас виждат слънчевия изгрев или залез, лунната светли­на или нейното отражение във водата. Загубвайки връзката си с природата, ние, естествено, се стараем да развиваме ин­телектуалните си способности. Четем огромен брой книги, посещаваме огромен брой музеи и концерти, гледаме телевизи­онни предавания и разполагаме с много други развлечения. Без­крайно цитираме идеите на други хора, много мислим и гово­рим за изкуство. Защо се получава така, че толкова зависим от изкуството? Не се ли явява то форма на бягство, на сти­мул? Ако пребивавате в непосредствен контакт с природата, ако следите полета на птиците, разгръщането на крилете им, виждате красотата от всяко движение на облаците, сянката на хълма или красотата на нечие лице, как смятате – ще поис­кате ли да отидете в някой музей, за да гледате някоя картина? Може би, именно за това, че не знаете как да гледате на всичко, което ви обкръжава, вие прибягвате към някакъв вид наркотик, който би ви стимулирал да виждате по-добре. Съществува разказ за един религиозен учител, който всяка сутрин бесед­вал със своите ученици. Една сутрин, когато той излязъл и се приготвил да започва, долетяла малка птичка, кацнала и започна­ла да пее. Тя пеела с цялото си сърце. След това отлитнала: Тогава учителят казал: „За днес занятието приключи.”

Струва ми се, че една от най-големите ни трудности е да виждаме ясно, не само външните неща, но и вътрешния жи­вот. Когато казваме, че виждаме дърво, цвете или човек, дей­ствително ли тях виждаме? Или просто виждаме образа, създа­ден от думите? Тоест, когато гледате дърво или вечерен облак, изпълнен със светлина, и се възхищавате, то действително ли ги виждате не само с очи и ум, но цялостно, с цялото ваше същество? Изследвали ли сте някога какво означава да гледаш някакъв реален предмет, например дърво, без каквито и да е асоциации, без знанията, които сте натрупали за него, без каквито и да е предвзети мнения и съждения, без каквито и да е думи, създаващи екран между вас и дървото, пречещи ви да го видите такова, каквото е то в действителност. Опитайте се да направите това и ще Видите какво ще се случи. Когато наблюдавате дървото с цялото ваше същество, с цялата ваша енергия... При такава енергия ще откриете, че въобще няма наблюдател, има само внимание. Само когато не сме внимателни, съществуват наблюдаващ и наблюдавано. Когато гледате нещо с пълно внимание, няма място за идеи, формулировки и спомени. Много е важно да се разбере това, тъй като ние се опитваме да вникнем в нещо, изискващо твърде щателно изследване. Само умът, който гледа дървото, звездата, течащата река в пълна самозабрава, знае какво е красота. И когато действително виждаме, пребиваваме в състояние на любов. Обикновено възприемаме красотата чрез сравнение или чрез предмет, създаден от човешка ръка, т.е. ние приписваме красота на някакъв предмет. Аз виждам нещо, което считам за прекрасно творение и оценявам тази красота, изхождайки от моите познания в архитектурата и сравнявайки я с други здания, които съм виждал. Но сега си задавам въпрос – съществува ли красота без обект? Когато има наблюдаващ, център, преживяващ, мислещ – тогава няма красота, защото в дадения случай красотата е нещо външно, което наблюдаващият гледа и което той оценява. Когато няма наблюдаващ, а това изисква дълбока медитация, изследване, тогава съществува красота без обект. Красотата съществува при пълно отсъствие на наблюдаващ и наблюдаемо, а такава самозабрава е възможна само когато съществува пълен аскетизъм – не аскетизмът на свещеника с неговата жестокост, санкции и послушания, не аске­тизмът в дрехите, в идеите, в храната и в поведението, но аскетизмът на абсолютната простота, която е пълно смире­ние. Тогава няма достижения, няма стълба, по която да се ка­териш, а има само първа крачка и това е вечно първа крачка. Да предположим, че се разхождате с някого и вашият разговор е приключил. Наоколо природа и не се чува нито кучешки лай, нито шум от преминаващи автомобили, нито даже полета на птиците. Вие напълно сте затихнали и природата около вас също е съвършено безмълвна. В това състояние, когато наблюдаващият не превежда това, което вижда, в смисъл, в това безмълвие съществува особена красота. Няма нито природа, нито наблюдаващ. Съществува умът, в състояние на съвърше­на пълнота; той е уединен, но не изолиран, потопен в тиши­на и тази тишина е красота. Когато обичате, има ли наблюда­ващ? Наблюдаващият съществува само когато любовта е желание и наслаждение. Когато желанието и наслаждението не се асоциират с любовта, тогава любовта открива своята действителна сила. Любовта, както и красотата, всеки ден е нещо съвършено ново. И както вече казах, тя няма нито минало, нито бъдеше.

 Само когато гледаме без каквито и да е предвзети идеи и представи, сме способни да бъдем в непосредствен контакт с всяко жизнено явление. Всички наши отношения фактически се явяват въображаеми. Те са основани на съображения, създа­дени от мисълта. Ако аз имам представа за вас, а вие за мен, ние естествено, няма да се видим такива, каквито сме в дей­ствителност. Това, което виждаме, е представата, която сме създали един за друг, която ни пречи да бъдем в контакт и затова нашите отношения се развиват неправилно.

Когато казвам, че ви познавам, това означава, че съм ви познавал вчера, а сега фактически не ви познавам. Всичко, кое­то зная – това е моята представа за вас. Тази представа с създадена от това, което сте ми казали като похвала или оскърбле­ние, което сте ми дали. Тя е резултат от всичките ми спомени за вас, а вашата представа за мен е съставена по същия начин и взаимодействието на тези представи препятства нашето истинско общуване един с друг.

Двама, които дълго са живели заедно, имат представа един за друг, която препятства тяхното истинско общуване. Ако разбираме отношенията си, то можем да действаме съвместно, но не трябва да си взаимодействаме през призмата на сим­воли или идеологически понятия. Само когато разберем истин­ските отношения между нас, съществува възможност за лю­бов, но между две представи любов не може да съществува. Затова важно е да се разбере, не интелектуално, но фактически, във вашия ежедневен живот как сте си създали представа за вашата жена, за вашия мъж, за вашето дете, за вашия съсед, за вашата страна, за вашите лидери, политически деятели, за вашите богове. Вие нямате нищо, освен представи.

 Тези представи създават пространство между вас и това, което наблюдавате и в това пространство съществува кон­фликт. Затова сега ще се опитаме да изясним възможно ли е да бъдем свободни от това, създадено от нас пространство, не само вън от нас, но и в нас самите, пространство, което раз­деля хората във всички отношения.

 Така, че именно вниманието, с което се отнасяте към про­блема, е енергията, разрешаваща този проблем. Когато отда­вате цялото си внимание – имам пред вид вниманието на ця­лото ваше същество – то наблюдаващ няма въобще, има само състояние на внимание, което се явява тотална енергия и тази енергия е най-висша форма на разум. Разбира се, такова състо­яние на ума трябва да бъде безмълвието и това безмълвие, тази тишина идват, когато има пълно внимание. Това не е тиши­ната, постигната посредством дисциплина. Такова абсолют­но безмълвие, в което няма нито наблюдаващ, нито обект на наблюдение, се явява най-висшата форма на религиозния ум, но това, което се случва в това състояние, не може да бъде изра­зено с думи, защото думите не са факта, който обозначават. За да можете да си изясните това, ви е нужно сами да го прежи­веете.

 Всеки проблем е свързан с друг проблем, така че ако може­те да разрешите един проблем напълно, без значение какъв, вие ще видите, че сте в състояние леко да се справите с оста­налите и да ги разрешите. Ние говорим, разбира се, за психоло­гическите проблеми. Вече установихме, че проблемът съществува само във времето.

 Така е, когато не подхождаме към проблема цялостно, сле­дователно ние трябва да осъзнаем структурата и природа­та на проблема и да го видим в цялата му пълнота, но трябва също така да го посрещнем, когато той възниква и да го разре­шим незабавно така, че да не успее да пусне корени в ума. Ако човек позволи на проблема да съществува в продължение на месеци, дни или даже няколко минути – това деформира ума. И така, възможно ли е да се пристъпи към проблема без забавя­не, без каквото и да е изопачаване и незабавно, напълно да се освободим от него, без да позволяваме на паметта да оставя следа в ума? Тези спомени са представите, които ние навсякъ­де носим със себе си и те са това, което влиза в съприкоснове­ние с това удивително нещо, наречено живот. Оттук възниква противоречието, а следователно и конфликтът. Животът е нещо абсолютно реално, това не е абстракция и когато го сре­щате с вашите представи, възникват проблеми.

 Може ли да се пристъпи към всеки проблем без пространствено-времеви интервал, без промеждутък между самия човек и това, от което се страхува? Това е възможно само ко­гато наблюдаващият не създава представи, не представлява натрупване на спомени, идеи, не се явява къс абстракция. Ко­гато гледате звездите, вие сте, който гледа звездите в небето. Небето е пълно с излъчващи светлина звезди, въздухът е прохладен и вие сте наблюдаващият, преживяващият, мислещият; вие с вашето чувстващо сърце; вие сте центърът, създаващ пространството. Вие никога няма да разберете про­странството между вас и звездите, между вас и вашата жена, мъж, приятел, защото никога не сте ги поглеждали без представи и това е причината, поради която не знаете какво е това красота и какво е това любов. Вие говорите за тях, вие пи­шете за тях, но никога не сте ги познавали, с изключение може би на редките мигове на пълна самозабрава. Докато съществу­ва център, създаващ около себе си пространство, не съществу­ва нито любов, нито красота. Когато няма нито център, нито периферия, тогава съществува любовта, и когато обичате, вие самите сте красота.

 Когато гледате лицето пред вас, гледате от някакъв център, а центърът създава пространство между човек и друг човек, ето защо животът ни е така пуст и беден. Не можете да култивирате любов или красота, както не можете да измислите истината, но ако през цялото време осъзнавате какво пра­вите, можете да култивирате осъзнаване и от това осъзнаване ще започнете да виждате причината на удоволствието, желанието и скръбта на човека, самотността и тъгата, а след това ще започнете да осъзнавате и това, което се нарича „пространство”.

 Докато съществува пространство между вас и обекта, който наблюдавате, любов няма и няма да има. Без любов, както и да се стараете да преобразите света, да създадете нов соци­ален порядък, колкото и много да говорите за подобрение, ще създавате само страдание. И така, всичко е във ваши ръце. Не съществува лидер, учител, няма никой, който би могъл да ви каже какво трябва да се направи. Вие сте сам в този див, жесток свят.