Първата и последна свобода

Основната теза на учението на Дж. Кришнамурти е, че главният проблем на всеки човек може да се реши само по един начин - за себе си и чрез себе си, чрез самопознанието. Самата идея да водиш някого е антисоциална и антидуховна. При човека, упражняващ водачеството, то задоволява страстта за власт; при тези, които са водени, то задоволява желанието за сигурност и увереност. Гуруто дава един вид опиум.

За автора

ДЖИДУ КРИШНАМУРТИ (12 май 1895 - 17 февруари 1986), роден от родители индийци, получава образование в Англия и живее в Охай, Калифорния, САЩ. През 1922 г. преживява духовния си „процес", който продължава и след това. Той казва: „Истината е страна без пътеки и вие не можете да я достигнете по никаква пътека, чрез никаква религия или секта... Единствената ми грижа е да освободя човека безусловно". Той заявява, че не принадлежи към никаква каста, народност или религия и че не е обвързан с традициите.

Той пътува по света и изнася спонтанни беседи пред големи зали, пълни със слушатели, до края на живота си на 90-годишна възраст. Кришнамурти смята, че човека трябва да се освободи от страха, обусловеността, авторитета и догмата чрез самопознанието, което ще доведе до установяване на ред и психологическа трансформация. Разкъсваният от конфликти, изпълнен с насилие свят, не може да се трансформира в свят на доброта, любов и съчувствие от никакви политическа, социални или икономически стратегии. Той може да се промени само чрез преобразуването на индивида, което се постига чрез собствено самонаблюдение, без напътствието на духовни водачи или на организираната религия. Отхвърлянето на всякакъв духовен и психологически авторитет е основна тема в беседите му. Той подчертава непрекъснато: „Ние трябва да сме съвсем наясно по този въпрос от самото начало. Не се изисква вяра, няма последователи, нито култ, нито пък каквото и да било убеждаване в някаква насока; затова само така можем да се срещнем на една и съща основа, на едно и също ниво. Тогава можем заедно да наблюдаваме изключителния феномен на човешкото съществуване,"

Значимостта на Кришнамурти като оригинален философ привлече вниманието на нетрадиционни и традиционни мислители и философи. Водачи на различни религиозни организации провеждат дискусии с него, на които той повтаря основната си идея, че авторитетът под каквато и да било форма - религиозен, психологически или политически - е препятствие да се види истината. След като слуша една беседа на Кришнамурти през 1961 г. Олдъс Хъксли казва: „Като че ли присъствах на проповед на Буда - такава сила, такава вътрешна убеденост..." Дейвид Бом, специалист по теоретична физика и приятел на Айнщайн, признава, че в учението на Кришнамурти вижда паралел със собствената си революционна теория във физиката. Това довежда до срещи и разговори между двамата в продължение на години и спомага за изграждането на мост между така наречения мистицизъм и науката. Други учени смятат, че разсъжденията му по въпросите на времето, мисленето и смъртта подтикват към дълбок размисъл.

Кришнамурти основава много училища в Индия, Англия и САЩ, където прилага възгледите си, че образованието трябва да наблегне върху цялостното възпитание на ума и сърцето, а не само на академичната интелигентност. „Явно училището е място, където изучаваме целостта, тоталността на живота. Академичното качество е абсолютно необходимо, но училището означава много повече от това. То е мястото, където учителят и ученикът заедно изучават не само външния какъв свят, света на познанието, но и собственото си мислене и поведение." В разговорите си с учители и ученици той непрекъснато подчертава разбирането, че само освободеното от собствената си обусловеност съзнание може да изучава истински.

Той основа фондации в Индия, Европа и САЩ с цел да не се допусне изопачаване на учението му и за неговото разпространение, без някой да има право да интерпретира или да обожествява учението ши личността му.

За книгата

„ПЪРВАТА и ПОСЛЕДНА СВОБОДА" е първата значима книга, издадена от Кришнамурти, един от големите учители на нашето време. Публикувана е в отговор на молбите, получени от целия свят да се представи изчерпателно в книга учението на Кришнамурти.

Както Олдъс Хъксли подчертава в предговора на книгата, основната теза на учението му е, че главният проблем на всеки отделен човек може да се реши само по един начин - за себе си и чрез себе си. Почти във всяка глава, независимо от третираната тема (за национализма, за дисциплината, за молитвата, за естеството на аза), това е основната идея. Религиите, догмите и колективните решения никога не са подходящи. „Има надежда в хората, а не в обществото, не в системите, организираните религиозни системи, надежда има във вас и в мен. Когато цитирате Бхагавад Гита, Библията или някоя китайска свещена книга, вие просто повтаряте, нали? А това, което повтаряте, не е истината. То е лъжа, защото истината не може да бъде повторена." Човек стига до вечната действителност, върху която се крепи съществуването му, не чрез вярата в символите на другите, а чрез самопознанието. Хората с добра воля не трябва да следват формули, защото формулите водят неизбежно до „сляпо" мислене. Пристрастяването към формулите е почти всеобщо. Това е неизбежно, защото нашата възпитателна система е основана на принципа какво да се мисли, а не на как да се мисли. Тази забележителна книга с коментарите на Кришнамурти по най-същностните въпроси на живота -за любовта и секса, за страха и властта, за истината и лъжата, за смъртта и бога... - непрестанно трасира пътя на мъдростта като път към свободата - към освобождаване от егоцентричната обвързаност и шаблоните на мислене, наложени от обществото.

Предговор

Олдъс Хъксли

ЧОВЕКЪТ Е АМФИБИЙНО СЪЩЕСТВО, което живее едновременно в два свята - в дадения му и в сътворения от него, в света на материята, живота и съзнанието и в света на символите. Когато мислим, ние използваме множество различни символи-системи: езикови, математически, образни, музикални, ритуални. Без тези символи-системи нямаше да имаме изкуство, наука, закони, философия; нямаше да имаме дори зачатъци на цивилизация: с други думи, щяхме да бъдем животни.

Символите, следователно, са крайно необходими. Но символите могат да бъдат и фатални, както го показва съвсем ясно историята на нашата и всички предходни епохи. Да вземем, например научната област от една страна и областта на политиката и религията от друга. Мислейки и действайки посредством една група символи, ние успяхме в малка степен да разберем и овладеем първичните природни сили. Мислейки и действайки с друга група символи, ние използваме тези сили като инструменти за масови убийства и колективно самоубийство. В първия случай обяснителните символи бяха добре избрани, внимателно анализирани и постепенно приспособени към възникващите факти на физическото съществуване. Във втория случай лошо избраните символи въобще не бяха подложени на пълен анализ и преформулирани, за да хармонизират с пораждащите се факти на човешкото съществуване. Още по-лошо, тези заблуждаващи символи бяха третирани навсякъде с напълно незаслужено уважение, като че ли по някакъв тайнствен начин те бяха по-реални от действителността, за която се отнасяха. В контекста на религията и политиката думите не се смятат за означаващи неща и събития, макар и неподходящо; обратно, нещата и събитията се смятат за особени пояснения на думите.

Досега символите се използваха реалистично само в тези области, които не смятаме за изключително важни. Във всяка ситуация, засягаща нашите по-дълбоки импулси, ние настояваме да използваме символите не само нереалистично, а и идолопоклоннически, дори по безумен начин. В резултат на това ние можехме да извършваме хладнокръвно и за дълги периоди от време такива действия, на каквито животните са способни само за кратки моменти и в крайни състояния на ярост, желание или страх. Понеже използват и обожават символите, хората могат да станат идеалисти; а като идеалисти могат да превърнат животинската моментна алчност в грандиозния империализъм на Роудз или Дж. П. Морган; животинската моментна склонност към малтретиране в сталинизъм или Испанската инквизиция; животинската моментна привързаност към собствената територия в пресметливото безумие на национализма. За щастие те могат също да трансформират животинската моментна доброта в благотворителността за цял живот на Елизабет Фрай или Венсан дьо Пол; животинската моментна привързаност към самката и малките в разумното и постоянно сътрудничество, което досега се оказва достатъчно силно, за да спасява света от последиците на другия, разрушителния вид идеализъм. Ще може ли то да продължи да спасява света? На този въпрос няма как да се отговори. Можем да кажем само, че когато идеалистите на национализма притежават атомна бомба, шансовете на идеалистите на сътрудничеството и благотворителността силно намаляват.

Дори и най-добрата готварска книга не може да замени и най-лошия обяд. Този факт изглежда достатъчно ясен. Въпреки това от векове най-задълбочените философи, най-учените теолози допускаха грешката да отъждествяват своите чисто вербални конструкции с фактите, или още по-огромната грешка да си въобразяват, че символите са по-реални от това, което означават. Тяхното боготворене на думата не минава без протести. „Само духът дава живот, казва Св. Павел; буквата убива". „А защо -пита Екхарт - защо бърборите за Бог? Каквото и да кажете за Бог е невярно." На другия край на света авторът на една от сутрите на „Махаяна" твърди, че „истината никога не е била проповядвана от Буда, който смята, че вие трябва да я откриете в себе си". Такива изказвания се смятаха за силно подривни и порядъчните хора ги пренебрегваха. Странното, идолопоклонническо надценяване на думите и емблемите остана непокътнато. Религиите западнаха; но старият обичай да се формулира и налага вярата в догми се запази даже между атеистите.

През последните години специалистите по логика и семантика извършиха задълбочен анализ на символите, с които мислят хората. Лингвистиката се превърна в наука и човек може да изучава предмета, който покойният Бенджамин Урф нарече металингвистика. Всичко това е много хубаво, но не е достатъчно. Логиката и семантиката, лингвистиката и металингвистиката са чисто интелектуални дисциплини. Те анализират различните начини, правилни и неправилни, значими или не, чрез които думите могат да се свържат с нещата, процесите и явленията. Но те не предлагат упътване в много по-фундаменталния проблем за отношенията на човек в неговата психофизическа цялост от една страна, с неговите два свята, на фактите и на символите, от друга страна.

Проблемът е решаван многократно от отделни мъже и жени в различни райони и в различни исторически периоди. Но когато са говорили или писали, тези личности не са създавали системи - защото са знаели, че всяка система е постоянно изкушение да се вземат символите прекалено сериозно, да се обърне повече внимание на думите, отколкото на реалностите, които думите би трябвало да означават. Тяхната цел никога не е била да предлагат готови обяснения и панацеи; а е била да накарат хората да поставят диагноза и да излекуват собствените си нещастия, да ги накарат да отидат там, където човешкият проблем и решението му се предоставят непосредствено на опита.

В този том от избрани произведения и записани беседи на Кришнамурти читателят ще намери ясно, съвременно изложение на основния човешки проблем заедно с поканата всеки да го реши по единствения възможен начин - за себе си и чрез себе си. Колективните решения, на които мнозина възлагат всичките си надежди и вяра, са неподходящи. „За да разберем мъката и бъркотията, съществуващи вътре в самите нас и в света, ние първо трябва да намерим яснота в себе си, а тази яснота идва с правилното мислене. Тази яснота не може да се организира, защото не може да бъде обменена. Организираното групово мислене е само повторение. Яснотата не е резултат на вербално твърдение, а на интензивно самоосъзнаване и правилно мислене. Правилното мислене не е резултат от култивиране на интелекта, нито пък е нагаждане към образеца, колкото ценен и благороден да е той. Правилното мислене идва със самопознанието. Без да разберете себе си, вие нямате основа за мисъл; без самопознание това, което мислите, е невярно“.

Тази фундаментална тема се развива от Кришнамурти пасаж след пасаж. „Надежда има в хората, не в обществото, не в системите, организираните религиозни системи, надежда има във вас и в мен.“ Организираните религии с техните посредници, свещени книги, догми, йерархии и ритуали предлагат само фалшиво решение на основния проблем. „Когато цитирате Бхагавад Гита, Библията или някоя китайска свещена книга, вие просто повтаряте, нали? А това, което повтаряте, не е истината. То е лъжа, защото истината не може да бъде повторена.“ Лъжата може да бъде раздухвана, повтаряна и разпространявана, но не и истината; а когато повтаряте истината, тя престава да бъде истина и затова свещените книги не са важни. Човек стига до вечната действителност, върху която се крепи съществуването му, не чрез вярата в символите на другите, а чрез самопознанието. Вярата в пълната адекватност и висша стойност на които и да е натрапени символи-системи води не до освобождение, а до историята, до повторението на старите бедствия. „Вярата неизбежно разделя. Ако вярвате или търсите сигурност във вашата лична вяра, вие се отделяте от онези, които търсят сигурност в друг вид вяра. Всички организирани вярвания са основани на разделението, въпреки че може да проповядват братство.“ Човек, който е разрешил успешно проблема за отношението си с двата свята на фактите и символите, е човек, който няма вярвания. С оглед на проблемите в практическия живот той използва поредица работни хипотези, които служат за целите му, но не се приемат по-сериозно от който и да било друг уред или инструмент. По отношение на близките, които са му скъпи, и на действителността, на която се крепят те, той има непосредственото преживяване на любов и проникновение. За да се защити от вярванията, Кришнамурти „не е чел никаква религиозна литература, нито Бхагавад Гита, нито Упа-нишадите". Ние даже не четем свещени книги; четем любимите си вестници, списания и детективски романи. Това означава, че подхождаме към кризата на нашето време не с любов и проникновение, а „с формули и системи“ - при това доста лоши формули и системи. Но „хората с добра воля не трябва да следват формули", защото формулите водят неизбежно само до „сляпо мислене". Пристрастяването към формулите е почти всеобщо. Това е неизбежно, защото „нашата възпитателна система е основана на принципа какво да се мисли, а не на как да се мисли". Ние сме възпитани като вярващи и практикуващи членове на някаква организация - комунистическа или християнска, мюсюлманска, индуистка, будистка или фройдистка. Следователно „вие отговаряте на предизвикателството, което е винаги ново, според стария модел и затова вашият отговор няма съответната валидност, новост, свежест. Ако реагирате като католик или комунист, вие реагирате съгласно една шаблонна мисъл, нали? Затова вашата реакция е без значение. И не е ли създаден този проблем от индуиста, мюсюлманина, будиста, християнина. Тъй както новата религия е боготворене на Държавата, така старата религия беше боготворене на една идея“. Ако реагирате на предизвикателството според старите си нагласи, реакцията ви няма да ви позволи да разберете новото предизвикателство. Следователно това, което „човек трябва да направи, за да посрещне новото предизвикателство, е да се оголи напълно, да отхвърли изцяло произхода и средата си и да посрещне предизвикателството по нов начин“. С други думи, символите не бива никога да се издигат до ранга на догми, нито пък системата да се смята за нещо повече от временно удобство. Вярата във формулите и действията съгласно тях не могат да ни доведат до решението на нашия проблем. „Само чрез творческо разбиране на самите нас може да се създаде творчески, щастлив свят, свят в който идеите не съществуват“. Светът, в който идеите не съществуват, ще бъде щастлив свят, защото ще бъде свят без мощните обуславящи сили, които принуждават хората да предприемат несвойствени действия, свят, без смятани за свещени догми, в името на които се оправдават най-ужасните престъпления и най-големите безумия се рационализират пресметливо.

Възпитание, което ни учи не как, а какво да мислим, е възпитание, нуждаещо се от управляваща класа от пастори и господари. Но „самата идея да водиш някого е антисоциална и антидуховна". При човека, упражняващ водачеството, то задоволява страстта за власт; при тези, които са водени, то задоволява желанието за сигурност и увереност. Гуруто дава един вид опиум. Но може да го питате: „А какво правите вие? Вие не действате ли като наш гуру?“ Кришнамурти отговаря: „Разбира се, че не действам като ваш гуру, защото преди всичко не ви предлагам никакво удовлетворение. Аз не ви казвам какво трябва да правите в момента или всеки ден, само ви посочвам нещо; вие можете да го приемете или да го отхвърлите, зависи от вас, не от мен. Аз не искам нищо от вас, нито вашето обожание, нито вашите ласкателства, нито вашите обиди, нито вашите богове. Аз казвам: „Това е факт; приемете го или го отхвърлете.“ А повечето от вас ще го отхвърлят по явната причина, че не намират удовлетворение в него.“

Какво точно предлага Кришнамурти? Какво е това, което можем да приемем, ако желаем, но по всяка вероятност ще предпочетем да отхвърлим? Както вече видяхме, то не е система от схващания, каталог от догми, поредица от поднесени наготово понятия и идеали. То не е нито водачество, нито посредничество, нито духовно напътстване, нито даже пример. То не е нито ритуал, нито църква, нито система от правила, нито възвисяване или някаква друга форма на вдъхновяващи дрънканици.

Може би то е самодисциплина? Не, защото самодисциплината не е начин, по който може да се реши нашият проблем, както показват голите факти. За да намери решението, съзнанието трябва да се отвори за действителността, трябва да посрещне дадеността на външния и вътрешния свят без предразсъдъци или ограничения. (Службата на Бог е съвършена свобода. Обратното, съвършената свобода е служба на Бог.) Като става дисциплинирано, съзнанието не претърпява радикална промяна, то е пак стария аз, но „обвързан, поставен под контрол".

Самодисциплината влиза в списъка на нещата, които Кришнамурти не предлага. Възможно ли е тогава това, което той предлага, да е молитвата? Отново отвръщаме отрицателно. „Молитвата може да ви донесе отговора, който търсите; но този отговор ще идва от вашето подсъзнание или от общия резервоар, от хранилището на всички ваши нужди. Отговорът не е тихият глас на Бога". Кришнамурти продължава: „Помислете какво става, когато се молите. Чрез постоянното повтаряне на дадени фрази и чрез контролиране на мислите съзнанието става спокойно, нали? Поне съзнателното ниво става спокойно. Вие коленичите, както правят християните, или седите, както правят индуистите, и повтаряте, и повтаряте, а чрез това повторение съзнанието ви става спокойно. В спокойствието се съдържа внушение за нещо. Това внушение за нещо, за което сте се молили, може да идва от подсъзнанието или да е отклик на вашите спомени. Но то със сигурност не е глас на действителността; защото гласът на действителността трябва сам да стигне до вас; той не може да бъде повикан, вие не можете да му се молите. Не можете да го примамите във вашата тясна клетка с извършването на пужа, бхажан [1] и всичко останало, с предлагането на цветя, с предразполагането му във ваша полза, чрез самопотискане или подражаване на други. След като овладеете похвата да успокоявате съзнанието чрез повторение на думи и да получавате подсказване в това спокойствие, има опасност - освен ако не внимавате откъде идват тези намеци - да бъдете обсебени и тогава молитвата става заместител на търсенето на Истината. Ще получавате това, за което молите, но то няма да бъде истината. Ако искате и ако се молите, ще получите, но накрая ще платите за това."

От молитва преминаваме към йога и разбираме, че йога е друго от нещата, които Кришнамурти не предлага. Защото йога е концентрация, а концентрацията е изключване. „Вие издигате стена на съпротива чрез концентрацията върху една мисъл, която сте избрали, и се опитвате да отблъснете всички други." Това, което обикновено се нарича медитация, е просто „Култивиране на съпротива, на изключителна концентрация върху една избрана от нас идея". Но какво ви кара да избирате? „Какво ви кара да кажете, че нещо е добро, вярно, благородно, а останалото не е? Явно изборът се основава на удоволствието, наградата или постижението; или е просто реакция на собствената ни обусловеност или традиции. Защо избирате въобще? Защо не изследвате всяка мисъл? Когато се интересувате от множеството, защо избирате една? Защо не изследвате всеки интерес? Защо вместо да създавате съпротивление, не се занимавате с всеки интерес, когато се появи, а се концентрирате само върху една идея, един интерес? Все пак вие сте изградени от много интереси, вие имате много маски, съзнателни или несъзнателни. Защо избирате една, а отхвърляте всички останали, в борбата с които изразходвате цялата си енергия, създавате съпротивление, конфликти и търкания. Докато ако обмисляте всяка мисъл при появяването й - всяка мисъл, не само някои от тях - тогава няма изключване. Но е трудно да се изследва всяка мисъл. Защото докато гледате една, се промъква друга. Но ако осъзнавате без доминация или оправдание, ще видите, че докато оглеждате тази мисъл, няма да се натрапва никаква друга мисъл. Само когато осъждате, сравнявате или приравнявате, се появяват други мисли."

„Не съди, за да не бъдеш съден." Това поучение от Библията се отнася за отношенията ни със самите нас не по-малко, отколкото за отношенията ни с другите. Там, където има осъждане, където има сравнение и преценяване, непредубедеността липсва; не може да има свобода от тиранията на символите и системите, няма спасение от миналото и средата. Самонаблюдението с предварително определена цел, личният анализ в рамките на някакъв традиционен кодекс, на някакъв сбор от смятани за свещени постулати, не могат да ни помогнат. В живота има трансцендентна спонтанност, „творческа Действителност", както я нарича Кришнамурти, която се разкрива като иманентна, само когато съзнанието на възприемащия е в състояние на „будна пасивност", на „безалтернативно осъзнаване". Преценката и сравнението ни обвързват безвъзвратно с двойствеността. Само безалтернативното осъзнаване може да доведе до недвойственост, до помирение на противоположностите във всеобщо разбиране и пълна любов. Ата et fac quod ris. Ако обичате, можете да направите каквото пожелаете. Но ако започнете да вършите това, което искате, или да вършите това, което не искате, в подчинение на някаква традиционна система или представи, идеали и забрани, вие никога няма да обичате. Освобождаващият процес трябва да започне с безалтернативното осъзнаване на това, което желаете, и на вашите реакции на системата от символи, която ви казва, че трябва или не трябва да желаете. Чрез това безалтернативно осъзнаване, което прониква през последователните слоеве на аза и подсъзнанието, ще дойдат любовта и разбирането, но от друг порядък, различен от този, с който обикновено сме запознати. Това безалтернативно осъзнаване - във всеки момент и при всички обстоятелства в живота - е единствената ефективна медитация. Всички други форми на йога водят или до сляпо мислене, което е резултат на самодисциплина, или до някакъв вид самопричинен екстаз, някаква форма на фалшиво самадхи [2]. Истинското освобождение е „вътрешна свобода на творческата Действителност". То „не е дар, а трябва да се открие и изпита. То не е притежание, придобито за себе си, за самопрослава. То е състояние на съществуване, като тишина, при която няма постигане, в която има пълнота. Тази сьзидателност може да не търси изражение, тя не е талант, който желае външно проявление. Не е необходимо да сте голям художник или да имате публика; ако ги търсите, ще пропуснете вътрешната действителност. То не е дар, нито резултат на таланта; то трябва да се намери, това вечно съкровище, където мисълта се освобождава от страстите, злата воля и невежеството, където мисълта се освобождава от светското и от личния стремеж да бъдеш. То трябва да се изпита с правилно мислене и медитация." Безалтернативното самоосъзнаване ще ни доведе до творческата действителност, която подчертава всички наши разрушителни преструвки, до спокойната мъдрост, която е винаги там въпреки невежеството, въпреки знанието, което е просто невежество под друга форма. Знанието е въпрос на символи и много често става препятствие за мъдростта, за разкриването на аза във всеки отделен момент. Съзнание, постигнало спокойствието на мъдростта, „ще познае съществуването, ще знае какво е да обичаш. Любовта не е нито лична, нито безлична. Любовта е любов и не може да бъде определена или описана от съзнанието като изключителна или включваща всичко. Любовта е собствената си вечност; тя е истинското, висшето, неизмеримото."

ГЛАВА 1. Въведение

МНОГО Е ТРУДНО ДА ОБЩУВАМЕ един с друг, дори когато се познаваме добре с някого. Аз може да използвам думи, които имат за вас доста различно значение от онова, което те имат за мен. Може да има разбирателство между вас и мене, само когато се срещнем на едно и също ниво, по едно и също време. Това става, само когато между хората, между съпруг и съпруга, между приятели съществува истинска обич. Тогава е възможно истинско общуване. Моментално разбирателство се постига, когато се срещнем на едно и също ниво, по едно и също време.

Трудно е да общуваме с някого непосредствено и ефективно, така че да можем да действаме задружно. Използвам прост, а не специален език, защото смятам, че специалните изрази не могат да ни помогнат да решим нашите трудни проблеми. Ето защо няма да използвам никакви специални термини, нито от психологията, нито от науката. За щастие не съм чел нито психологически, нито религиозни книги. Искам с помощта на прости думи от всекидневния език да ви говоря за неща, които имат дълбоко значение, но и това ще бъде трудно, ако не знаете как да слушате.

Слушането е изкуство. За да може човек да слуша истински, трябва да се откаже от своите предубеждения, от предварително изработените представи, от всекидневната дейност. Когато човека е в състояние, при което може да възприема онова, което му се казва, тогава му е лесно да разбира. Той слуша, когато е съсредоточил вниманието си. За съжаление повечето от нас се заобикалят със стена, когато слушат - стена от предубеждения, било то религиозни или духовни, психологически или научни, от дневните си тревоги, желания и страхове. И това е стената, която ни заобикаля, когато слушаме. Така всъщност чуваме нашите собствени шумове или звуци, а не онова, което ни казват. Извънредно трудно е да оставим настрана нашите навици, предубеждения, склонности и нашата съпротива, така че да стигнем отвъд думите, да слушаме така че веднага да разберем онова, което ни казват. Това ще бъде едно от затрудненията ни.

Ако по време на настоящите беседи чуете нещо, което противоречи на вашия начин на мислене или вярвания, не се противопоставяйте, а слушайте. Може да сте прави, а аз да греша, но когато се слушаме един друг и когато разглеждаме нещата заедно, тогава можем да установим каква е истината. Никой не може да ви даде истината. Вие сами трябва да я откриете, а за да я откриете, трябва съзнанието ви да бъде в състояние, при което непосредствено възприемате нещата, А няма непосредствено възприемане, когато се съпротивлявате, пазите се и се триете. Разбирането идва едва когато осъзнаем онова, което е. Началото на мъдростта е знанието за това което е, което е истинско и действително, без да го интерпретираме, без да го осъждаме или оправдаваме. Пропускаме истината, когато започнем да интерпретираме и да представяме нещата според условията, при които се намираме и според нашите предубеждения. Същото е и при научните изследвания. За да открием какво точно представлява дадено нещо, трябва да го изследваме. Не можем да го обясним според настроението си. По същия начин, ако гледаме, наблюдаваме, слушаме и осъзнаем онова, което е, тогава проблемите ще бъдат решени. И точно това желаем да постигнем с настоящите беседи. Ще ви покажа какво е без да ви го обяснявам според вкуса и желанията си. А вие не трябва да си го обяснявате и интерпретирате в светлината на своето обучение и възпитание.

Не е ли възможно да имаме съзнание за нещата такива, каквито са? Като започнем оттук, сигурно ще можем да стигнем до разбирателство. Когато стигнем до онова, което е, потвърдим го, имаме съзнание за него, тогава няма да има повече борби. Ако знам, че съм лъжец и това е факт, който признавам и осъзнавам, тогава борбата свършва. Да признаваш, да осъзнаваш какъв си, означава, че си в началото на мъдростта, в началото на разбирането, което ни освобождава от времето. Привнасянето на фактора време, времето не в хронологическия смисъл, но като среда, като психологически процес, процес на съзнанието, е пагубно и води до объркване.

Значи, ние можем да стигнем до разбирането за същността на онова, което е, когато го признаем без да го осъждаме, без да го оправдаваме, без да го уточняваме. Когато осъзнаем в какви условия, в какво състояние се намираме, започва нашето освобождение. Човек който не осъзнава положението си и борбата, която води, се опитва да бъде нещо различно от това, което е и си изработва навици, Така че трябва да помним, че искаме да изследваме онова, което е, да го проучим, да осъзнаем действителното, без предубеждение, без обяснения. Необходими са необикновено остър ум, необикновено чувствително сърце, за да осъзнаем и да проследим онова, което е, защото то е в непрекъснато движение, непрекъснато се променя и ако съзнанието е привързано към някакво вярване или представа, то престава да търси, да следва непрестанното движение на онова, което е. С положителност това, което е не е статично - то непрекъснато се движи, както ще разберете, ако го наблюдавате отблизо. За да можете да го следите, трябва да имате остър ум и чувствително сърце, а няма да ги имате, ако съзнанието ви е статично, привързано към дадено вярване, предубеждение и обяснение, Ум и сърце, които са сухи, не могат бързо и леко да следват онова, което е.

Струва ми се, човек съзнава без много умуване и без много приказки, че съществуват както личен, така и колективен хаос, объркване и страдание. Не само в Индия, а и в целия свят - в Китай, Америка, Англия, Германия мъката нараства. Тя не е само национална, не е само туй, а е навсякъде по света. Страданията са много тежки и не са само лични, а и колективни. Това е световна катастрофа и би било абсурдно, ако я ограничим до дадена географска област, до оцветена част на картата. Тогава няма да разберем в пълна мяра значението на това както лично, така и световно страдание. Какво трябва да направим, когато разберем тази беда? Как трябва да реагираме?

Хората страдат поради политически, социални и религиозни причини. Цялата ни психика е объркана и ние не можем да разчитаме на нашите политически, социални и религиозни водачи. Всички книги са загубили своето значение. Може да се обърнете към Бхагавад Гита, към Библията или към последните трудове в областта на политиката или психологията и ще откриете, че те са загубили своето звучене, своята истина, че са се превърнали просто в думи. Самият вие, който повтаряте техните думи, сте объркан и несигурен. Простото повтаряне на думи не ви казва нищо. Поради тази причина думите и книгите са загубили своята стойност. Или казано по друг начин, като цитирате Библията, или Маркс, или Бхагават Гита, когато самият вие сте несигурен и объркан, думите, които повтаряте, се превръщат в лъжа, написаното в книгите се превръща просто в пропаганда, а пропагандата не е истината. Така че когато повтаряте думи, вие преставате да разбирате какво е състоянието ви. Вие просто прикривате зад авторитетни думи собственото си объркване. Онова, което се опитваме да направим, е да разберем това объркване, а не да го скрием зад цитати. Какво е вашето отношение към това? Какво е отношението ви към този необикновен хаос, към това объркване, към това несигурно съществуване. Мислете по този въпрос, докато го разискваме. Следете не моите думи, а живата мисъл у вас. Повечето от нас са навикнали да бъдат зрители, а не участници. Четем книги, но никога не пишем книги. За нас е станало традиция, национален и всеобщ навик да бъдем зрители, да гледаме футболната игра, да наблюдаваме политиците и да слушаме ораторите. Ние сме хора, които стоят и наблюдават отвън, хора загубили творческата си енергия. Ето защо ни се иска да бъдем дейни, да бъдем участници.

Ако сте само наблюдатели, ако сте само зрители, до вас въобще няма да достигне значението на тези разсъждения, защото това не е лекция, която просто можете да слушате по инерция. Аз няма да ви дам сведения, които можете да намерите в някоя енциклопедия. Това, което ще се опитаме да направим, е да проследим нашите мисли, да проследим колкото се може по-дълбоко внушенията и реакциите на нашите чувства. Затова, моля ви, установете какво е вашето отношение към тези проблеми, към страданието, не онова, което другите казват за тях, а как откликвате самият вие. Ще отвърнете с безразличие, ако имате полза от страданието, от хаоса, ако извличате печалба от тях, независимо дали ползата е икономическа, социална, политическа или психологическа. Това ще означава, че нямате нищо против хаосът да продължи. Явно, колкото повече неприятности има в света, колкото по-хаотичен е той, толкова повече човек търси сигурност. Не сте ли го забелязали? Когато в света има психологическо или каквото и да е друго объркване, вие се обграждате с нещо, което ви дава сигурност - било то банкова сметка или някаква идеология, или се отдавате на молитви, ходите в храма. Всичко това е бягство в света. Все повече и повече секти и повече „изми" се появяват. Защото колкото по-голямо е объркването, толкова повече имате нужда от водач, от някой, който ще ви изведе от тази бъркотия! Обръщате се към религиозни книги, модни пророци или действията ви се ръководят от някоя идеология, която смятате, че може да реши проблемите - лява или дясна идеология. Точно така става.

В момента, в който осъзнаете объркването и онова, което е, вие започвате да се опитвате да избягате от него. Най-лоши са онези секти, които предлагат система от идеи за разрешаване на икономическите, социалните и религиозните страдания, защото не човек, а дадена идея, независимо дали е религиозна, лява или дясна, става важна и вие сте готови за спасението на идеята да принесете човечеството в жертва и точно това става сега в света. Това не е просто мое обяснение. Огледайте се внимателно и ще видите какво точно се случва в света. Станала е важна системата, а ние, хората, вие и аз, сме загубили значението си. Онези, които контролират идеите, било то религиозни или социални, леви или десни, властват над нас, управляват и принасят в жертва индивида. Точно това става.

А каква е причината за това объркване, за съществуващите страдания? Как започват тези страдания - не само вътрешното, но и външното страдание, страхът, че ще започне трета световна бойна? Какви са причините? Без съмнение, всичко това означава, че моралните и духовните ценности са се провалили и че се налагат сетивните ценности, ценностите, изработени от ръката и ума. Какво се получава, когато нямаме други ценности, освен ценностите за сетивата, ценностите на произведенията на ума, на ръката или на машината? Колкото по-голямо значение отдаваме на сетивните ценности, толкова по-голямо е объркването, нали е така? И отново, това не са мои теории. Не е необходимо човек да цитира книги, за да установи, че вашите ценности, вашите богатства, икономическото и социалното ви съществуване са основани на неща, направени от ръката и ума. Така че ще живеем и действаме потопени в сетивни ценности, което означава, че творенията на ума, на ръката и машината са станали важни. А когато тези неща придобият важно значение, вярата започва да играе господстваща роля в света, не е ли така?

Така че, придаването на все по-голямо значение на сетивните ценности причинява обърканост, а когато сме в състояние на обърканост, ние се опитваме да го преодолеем, използвайки различни средства - религиозни, икономически, социални, чрез амбицията, чрез властта, или като търсим смисъла на действителността. Но истинското е наблизо, не е необходимо да го търсите. Човек, който търси истината, няма никога да я намери. Истината е в това, което е - и в това се състои красотата. Но ако човек се захване да я преследва, да я търси, той започва да се бори, а борещият се не е в състояние да разбира. Ето защо трябва да бъдем спокойни, наблюдателни, пасивно нащрек. Виждаме, че нашият живот и нашите действия са винаги в полето на разрухата, в полето на мъката. Объркването и хаосът винаги ни заливат като вълни. Няма почивка в бъркотията на съществуванието.

Каквото и да правим в наше време, то изглежда води до хаос, до печал и нещастие. Погледнете собствения си живот и ще видите, че ние винаги живеем на ръба на скръбта. Нашата работа, нашата обществена дейност, нашата политика, различните международни конференции за запазване на мира само причиняват нови бойни. Разрухата следва живота по дирите, всичко, което правим, води до смърт. Такава е действителността.

Можем ли веднъж завинаги да спрем страданието и да се изтръгнем от вълната на объркване и скръб? Велики учители като Буда и Христос са се появили, приели са вярата, освободили са се от объркването и скръбта. Но те не са успели да сложат край на мъката, не са успели да сложат край на объркването. Объркването продължава, скръбта остава. Ако вие, които виждате съществуващото социално и икономическо объркване, целия хаос и нещастие, се оттеглите в онова, което се нарича религиозен живот и напуснете света, може би ще почувствате, че сте се присъединили към тези велики учители. Но светът ще си остане изпълнен с хаос, нещастия и унищожение, с непрекъснатите страдания на бедните и богатите. Така че вашият и моят проблем е как можем незабавно да се освободим от това страдание. Ако живеейки в този свят, откажете да бъдете част от него, ще помогнете и на други да се измъкнат от хаоса - не в бъдещето, не утре, а сега. Това, без съмнение, е нашият проблем. По всяка вероятност приближава война, още по-унищожителна и по-ужасна война. Явно не можем да я спрем, защото факторите, които я пораждат, са много силни. Но нали вие и аз можем непосредствено да усетим объркването и страданието? Щом е така, ние сме в състояние да събудим и в другите същото чувство за истината. С други думи, можем ли незабавно да се освободим? -защото това е единственият начин да излезем от страданието. Прозорливостта е нещо, което действа само в настоящия момент. Ако кажете: „Ще го направя утре", вълната на объркването ще ви настигне и тогава ще си останете участник в него. Възможно ли е да стигнете до състояние, при което непосредствено можете да видите истината и по този начин да сложите край на объркването? Аз казвам, че е възможно и че това е единственият начин. Казвам, че може да се направи и трябва да се направи, но не на основата на предположения или вяра. Проблемът е как да се извърши тази необикновена революция - не революция, при която се отстраняват капиталистите и на тяхно място се поставя друга група хора, а при която се извършва онази чудесна трансформация, която е единствената истинска революция. Това, което обикновено наричат революция, не е нищо друго, освен продължение на ценностите на десницата в светлината на идеите на левицата. В края на краищата, левицата е видоизменено продължение на десницата. Десницата се опира на сетивните ценности. Това прави и левицата, разликата е само в начина, по който тя ги изразява. Ето защо истинската революция ще се осъществи едва когато вие, отделният индивид, осъзнаете отношението си към другите хора. Несъмнено обществото е онова, което сте вие в отношенията си с другите хора, с вашата съпруга, вашето дете, вашия началник, вашия съсед. Обществото не съществува само за себе си. Обществото е това, което вие и аз сме създали чрез нашите отношения, то е външна проекция на нашите вътрешни психологически състояния. Така, че ако вие и аз нямаме съзнание за самите себе си, а просто трансформираме външното, което е проекция на вътрешното, то тогава ние не вършим нищо значимо, т.е. не може да има значима промяна или изменение, докато не разберем себе си като отношение към другите хора. Когато човек не е наясно какви са неговите отношения с другите, той създава общество, което е копие, външен израз на онова, което той е. Това е явен факт и не подлежи на разискване. Ние можем да разискваме въпроса дали обществото, външният израз, ме е създало или аз съм създал обществото.

Не е ли очевиден факт, че това, което съм аз в моите отношения към другите хора, създава обществото и, че ако аз не се променя основно, не могат да бъдат променени основните функции на обществото? Когато очакваме от дадени идеи да променят обществото, ние просто бягаме от въпроса, защото идеите не могат да променят човека. Както показва историята, винаги хората променят идеите. Докато не разбера себе си в моето отношение към вас, аз ще бъда източник на хаос, на страдание, разруха, страх и бруталност, Да проумееш себе си не е въпрос на време. Аз мога да разбера кой съм точно в този момент. Ако кажа: „Ще разбера себе си утре", ще причиня само хаос и страдание, моите действия ще бъдат разрушителни. В момента, в който кажа, че „ще" разбера себе си, аз привнасям елемента време и попадам във вълната на бъркотията и опустошението. Разбирането означава сега, а не утре. Утре е за мързеливия, за ленивия ум, който не се интересува. Когато се интересувате от нещо, вие го правите веднага. Незабавното разбиране и незабавната промяна са възможни. Ако не се промените сега, никога няма да се промените, защото промяната, която става утре, е само модификация, а не трансформация. Трансформацията може да се извърши само незабавно, революцията е сега, а не утре.

Когато това стане, вие няма да имате никакви проблеми -от този момент вашият „аз", няма да се тревожи за себе си. Тогава ще бъдете отвъд вълната на опустошението.

ГЛАВА 2. Какво търсим

КЪМ КАКВО СЕ СТРЕМЯТ повечето от нас? Какво иска всеки от нас? Особено в този неспокоен свят, в който всеки се опитва да намери някакво спокойствие, някакво щастие и убежище, безспорно важно е какво търси всеки от нас, какво се опитва да открие. Може би всеки се стреми към някакво щастие, някакъв покой в един бурен свят на войни, борби, конкуренция, всеки иска да намери убежище, в което да има спокойствие. Ето защо ние търсим, бродим от един водач към друг, от една религиозна организация към друга, от един учител към друг.

Е, към щастие ли се стремим или към някакво задоволство, от което се надяваме да извлечем щастие? Има разлика между щастието и удоволствието. Може ли човек да търси щастие? Възможно е да намерите удоволствие, но с положителност няма да намерите щастие. Щастието е производно, то идва в резултат на нещо друго. Така че преди да отдадем съзнанието си и сърцето си на нещо, което изисква настойчивост, внимание, мисъл и старание, трябва да установим какво търсим, дали търсим щастие или удоволствие, нали така? Страхувам се, че повечето от нас търсят задоволство. Искаме да бъдем доволни. В края на нашето търсене искаме да изпитваме чувството на удовлетвореност.

В края на краищата, ако човек търси спокойствие, той лесно може да го намери. Човек може да се отдаде сляпо на някаква кауза, на някаква идея и там да намери приют. Но с положителност това няма да реши въпроса. Изолирането в затворения свят на дадена идея не води до разрешаване на конфликта. Тъй че трябва да открием, трябва да установим, вътрешно а така също и външно, какво искаме. Ако сме наясно по този въпрос, тогава няма да има нужда да ходим никъде при никой учител, църква или организация. Следователно важното е да бъдем наясно със себе си какви са намеренията ни, нали така? Може ли човек да бъде наясно? И дали тази яснота идва в резултат на търсене, чрез опита да се разбере какво казват другите, като започнем от най-висшите сановници и стигнем до свещеника от местната черква? Трябва ли да отидем при друг човек, за да разберем? А точно това правим, нали? Четем безброй книги, ходим на срещи, разискваме, ставаме членове на различни организации и по такъв начин се опитваме да намерим разрешение на конфликта, на нещастията в нашия живот. Или ако не правим това решаваме, че сме се справили и твърдим, че даден учител, организация или книга ни задоволяват, защото в тях сме открили онова, което търсим, и оставаме застинали, затворени в тази заблуда.

Дали не търсим в цялата тази бъркотия нещо постоянно, трайно, нещо, което бихме нарекли реално, Бог, истина или каквото щете - думата няма значение. Не ставайте пленници на думи. Оставете тази работа на хората, чиято професия е да изнасят лекции. Търсим нещо трайно, нали? Нещо, което е в повечето от нас, нещо, което да ни крепи, да ни дава надежда, траен ентусиазъм и трайно чувство за сигурност, защото вътре в себе си сме толкова несигурни. Ние не познаваме самите себе си. Знаем много факти, знаем какво казват книгите, но не познаваме себе си, нямаме пряк опит.

А какво наричаме трайно? Какво е нещото, което търсим, и което се надяваме да ни донесе трайност? Трайно щастие ли. търсим, трайно задоволство или трайна сигурност? Искаме нещо. което ще трае вечно и което ще ни задоволи. Ако се освободим от всички думи и изрази и се вгледаме, ще открием, че точно това искаме. Искаме постоянно удоволствие, постоянно задоволство. Което наричаме истина, Господ или другояче.

Добре, търсим удоволствие. Може би това е малко грубо казано, но точно това искаме - познание, което ще ни даде удоволствие, преживяване, което ще ни даде удоволствие, удовлетворение, което няма да увехне до утре. Опитвали сме най-различни удоволствия и те всички са се износвали. А сега се надяваме да намерим трайно удовлетворение в заобикалящата ни действителност, в Бог. Явно всички това търсим - и умните, и глупавите, и теоретиците и практиците, всички сме се устремили към нещо. А възможно ли е трайно удовлетворение? Има ли нещо, което може да продължава вечно?

Ако търсите трайно задоволство, което наричате Бог, истина или другояче - името няма значение - трябва да разберете какво търсите, нали? Когато кажете: „Търся трайно щастие" - Бог, истината, или нещо такава, нали трябва да разберете какво е онова, което търсим, какво и какъв е този, който търси? Защото може да няма такава нещо като постоянна сигурност, постоянно щастие. Истината може би е нещо съвсем различно и аз смятам, че тя е съвършено различна от онова, което може да се види, да се проумее и да се определи. Ето защо, не е ли ясно, че преди да започнем да търсим нещо трайно, трябва да разберем какъв е търсачът? Той различен ли е от онова, което търси? Когато казваме: „Търся щастие", различен ли е търсачът от предмета на неговото търсене? Различен ли е мислещият от мисълта? Не са ли те по-скоро свързани явления, отколкото отделни процеси? Ето защо е необходимо да проумеем субекта, който търси, преди да разберем какво търси той, не е ли така?

По този начин стигаме до момента, когато се запитваме сериозно и задълбочено дали някой друг може да ни даде спокойствие, щастие, същност, Бог, или каквото и да е друго. Могат ли непрекъснатото търсене, непрекъснатият стремеж, да ни дадат възможност да изпитаме онова необикновено усещане за истина, творческата сила, която ни навестява, когато разберем, себе си? Достигаме ли до самопознание чрез търсене като следваме някой друг, като се включим в някаква организация, като четем книги и т.н? В трайна сметка, това е главният проблем, нали? Докато не разбера себе си, нямам основа за размишления и моето търсене е напразно. Може да намеря убежище в някоя илюзия, може да избягам от боричканията, споровете, борбите, може да обожавам някого. да търся спасението си чрез някой друг. Но докато не опозная себе си, докато не осъзная процесите вътре в себе си, аз няма да имам основа за размишления, за чувства, за действия.

Но последното нещо, което искаме, е да опознаем себе си. А това е единствената основа, върху която можем да градим. Та нали преди да можем да градим, преди да преобразяваме, преди да порицаваме или да унищожаваме, трябва да разберем какво сме. Да продължаваме да търсим, да сменяме учителите гуру, да практикуваме йога, дишане, да изпълняваме ритуали, да следваме водачи и тъй нататък е абсолютно безполезно, не е ли така? То е безсмислено даже ако хората, които следваме, кажат: „Изучавайте себе си", защото онова, което сме, е и светът. Ако сме дребнави, завистливи, суетни, алчни - тогава създаваме и около себе си същото, и обществото, в което живеем е такава.

Струва ми се, че преди да тръгнем да търсим смисъла на действителността, преди да търсим Господ, преди да действаме, преди да влезем в някакви отношения с другите, което означава с обществото, е наложително първо да разберем себе си. Смятам за сериозен онзи човек, който преди всичко се интересува от този проблем, а не от това как да стигне до дадена цел, защото ако вие и аз не разберем себе си, как ще можем с действията си да преобразим обществото, отношенията между хората и цялото си поведение? Това, разбира се, не означава, че самопознанието е противопоставено или изолирано от отношенията с другите. Това, разбира се, не означава изтъкване на индивида, на личния аз като противопоставен на масата, на другите хора.

Без да познавате себе си, без да разбирате своя начин на мислене, без да разбирате какви са условията, които са определили вашето мислене, защо вярвате в някои неща, отнасящи се до изкуството, религията, до вашата родина, вашия съсед и самите вас, как въобще ще можете да разсъждавате за каквото и да било? Без да знаете вашата среда, без да знаете характера на мислите си и откъде идват те, вашето търсене ще бъде напразно и вашите действия ще бъдат безсмислени, нали така? Дали сте американец или индус и каква е вашата религия е без значение.

Трябва да започнем със себе си, преди да разберем каква е крайната цел на живота и какво означава всичко това - войните, враждите между народите, конфликтите и цялата тази бъркотия. Изглежда много лесно, но всъщност е извънредно трудно. За да изучим себе си, за да видим как действат нашите мисли, трябва да сме необикновено наблюдателни. Когато човек започне все по-добре да следи тънкостите на своето мислене, той започва и все по-добре да осъзнава какво е, а така също какви са хората, с които общува. За да откриеш кой си, трябва да се опознаеш в хода на действията си, в отношенията си с другите хора. Трудността се състои в това, че ние сме толкова нетърпеливи, искаме да се движим напред, да стигнем до дадена цел и затова нямаме нито време, нито възможност да проучваме и да наблюдаваме. От друга страна, ние сме заети с различни дейности - да изкарваме прехраната си, да отглеждаме деца, имаме отговорности в различни организации - толкова много сме се отдали на различни неща, че нямаме време да се самовглъбим, да проучваме и наблюдаваме. Така че отговорността за нашето отношение към нещата зависи от нас и от никой друг. Струва ми се, че търсенето по целия свят на духовни учители и техните доктрини, четенето на най-новите книги върху това или онова и т.н. е напълно напразно и излишно, защото може да обиколиш целия свят, но накрая трябва да се върнеш към себе си. И тъй като повечето от нас са напълно невнимателни към самите себе си ни е трудно да видим ясно какъв е начинът на нашето мислене, какви са нашите чувства и действия.

Колкото повече опознаваме себе си, толкова по-ясни стават нещата. Самопознанието е безкрайно - не стигате завършек, не го постигате изцяло. То е безкрайна река. Когато човек я проучва, когато навлиза в нея все повече, той намира спокойствие. Само когато съзнанието е спокойно в резултат на самопознание, а не на наложена самодисциплина, само тогава, в това спокойствие и в тази тишина, се проявява същността на действителността. Само тогава може да има блаженство и творческа дейност. Струва ми се, че без това разбиране, без този опит, е детинщина да четеш книги, да слушаш сказки, да правиш пропаганда - всичко това са безсмислени действия. Но ако успеем да се самоопознаем и по този начин да постигнем творческо щастие, да изпитаме нещо, което е отвъд границите на ума, тогава може би ще се осъществи промяна в отношенията ни с другите хора и в света, в който живеем.

ГЛАВА 3. Индивидът и обществото

ПРОБЛЕМЪТ, пред който повечето от нас са изправени, е дали индивидът е просто инструмент на обществото или цел на обществото. Дали обществото и правителството използват, направляват, обучават, контролират и оформят по даден модел вас и мен като индивиди или обществото и държавата съществуват заради индивида? Индивидът цел на обществото ли е или е просто кукла, която направляват, експлоатират, жертват като средство във войната. Това е проблемът, който занимава повечето хора. Проблемът в света днес е дали индивидът е просто инструмент на обществото, играчка на обстоятелствата, които го моделират, или обществото съществува заради индивида.

Как ще стигнем до отговора на този въпрос? Това е сериозен проблем, нали? Ако индивидът е просто инструмент на обществото, тогава обществото е много по-важно от индивида. Ако това е така, ние трябва да се откажем от нашата индивидуалност и да работим за обществото. Цялата ни образователна система трябва да се революционизира и индивидът трябва да бъде превърнат в инструмент, когото да използват, унищожават, ликвидират и изхвърлят. Но ако обществото съществува заради индивида, тогава обществото трябва не да го оформя по даден шаблон, а да му създаде чувството за свобода, да породи у него стремеж към свобода. Трябва да открием кое от двете е вярно.

Как можем да подходим към този проблем? Нали той е жизнено важен? Той не зависи от дадена лява или дясна идеология, а ако зависи от идеология, то е просто въпрос на мнение. Идеите винаги пораждат враждебност, конфликти и объркване. Ако разчитате на книги, написани от представители на левицата или десницата, или на свещени книги, то тогава вие ще разчитате на мненията било то на Буда, Христос, на капитализма, комунизма или на нещо друго. Това са идеи, а не истини. фактът никога не може да бъде отречен. Но мненията за фактите могат да бъдат отречени. Ако можем да открием каква е истината, тогава ще можем да действаме независимо от мненията. В такъв случай не трябва ли да забравим какво казват другите? Мненията на леви или други водачи са определени от техните нагласи, така че ако търсите отговора, като четете техните книги, ще бъдете обвързани от мненията. Това не е познание.

Как можем да открием истината за този проблем. Ще действаме в тази насока. За да можем да открием тази истина, той трябва да бъде освободен от всякакъв вид пропаганда. Което означава да се погледне на проблема независимо от мненията. Главната цел на образованието е да събуди съзнанието на индивида. За да разберете, че това е така, трябва да имате ясен поглед, което означава да сте независим от всякакви водачи. Когато си избирате водач, вие правите това защото сте объркан, а и водачът ви е объркан, точно това става в света. Ето защо не можете да очаквате от водача да ви води и да ви помага.

Съзнание, което иска да разбере проблема, трябва не само да го разбере напълно, изцяло, но трябва също да го следва бързо, защото проблемът никога не е в статично положение. Проблемът е винаги нов, независимо от това дали е свързан с глада, дали е психологически или е от някакъв друг вид. Всяка криза е нещо ново. Ето защо, за да я разберем, нашето съзнание трябва да бъде свежо, ясно и бързо в своето търсене. Смятам, че повечето от нас разбират колко належаща е вътрешната революция. Която единствено може да доведе до външни промени, до промени в обществото. Това е проблемът, който занимава мен и всички хора, които имат сериозни намерения. Нашият въпрос е как могат да се постигнат радикални промени в обществото. А тази трансформация на външното може да се осъществи само в резултат на вътрешна революция. Тъй като обществото е винаги статично, всички действия и реформи, извършвани без тази вътрешна революция, стават също статични. Така че няма никаква надежда, ако не се осъществи непрекъснатата вътрешна революция, защото без нея външните действия стават повторяеми, обичайни. Обществото се свежда до отношенията между вас и други хора, между мен и вас. И това общество ще бъде нещо статично, безжизнено, докато не започнат постоянната вътрешна революция, творческата, психологическа трансформация. И именно защото постоянната вътрешна революция я няма, обществото е винаги статично, закостеняло и трябва непрестанно да бъде разчупвано.

Каква е връзката между вас, нещастието и объркването, които са във и около вас? Явно нещастието и объркването не са зародили от само себе си. Вие и аз сме ги създали, а не някакво капиталистическо, комунистическо или фашистко общество. Вие и аз сме ги създали в хода на нашите взаимоотношения. Онова, което сте отвътре, се е проектирало извън вас, върху обществото. Онова, което сте, което мислите, което чувствате, което вършите във всекидневието, се е проектирало отвън - то определя обществото. Ако вие сте вътрешно нещастни, объркани, хаотични, това се проектира навън и определя света, определя обществото, защото обществото е отношенията между вас и мен, между мен и другите хора - обществото е продукт на нашите взаимоотношения и ако нашите взаимоотношения са объркани, егоцентрични, тесногръди, ограничени, националистически, ние проектираме всичко това извън нас и внасяме хаос в света.

Светът е това, което сте вие. Така че проблемите на света са ваши проблеми. Това безспорно е прост и основен факт, нали? Ние изглежда през цялото време забравяме това в нашите отношения с отделния човек и с хората въобще. Искаме да осъществим промяна чрез дадена система или революция на идеите и ценностите, основани на система, като забравяме, че аз и вие сме онези, които определят характера на обществото, които чрез начина си на живот определят дали ще има ред или безредие. Затова трябва да започнем с нещата непосредствено около нас, т.е., трябва да обърнем внимание на нашия всекидневен живот, с нашите всекидневни мисли, чувства и действия, които намират израз в начина, по който печелим хляба си и в нашето отношение към различните идеи и вярвания. Такава е нашето всекидневно съществуване, нали? Загрижени сме как ще се препитаваме, какво ще работим, как ще печелим пари. За нас е важно какви са отношенията ни в семейството, със съседите, вълнуват ни идеите и вярванията. Ако се вгледаме в занятията си, ще открием, че те се основават на завистта, а не са само средство за осигуряване на нашето препитание. Обществото е построено по такъв начин, че службата ви е избор на постоянни конфликти и надпревара. Тя се основава на алчност, на завист към началниците. Чиновникът иска да стане директор, което показва, че не ни вълнува само необходимостта да осигурим препитанието си, а и завоюването на положение и на престиж. Естествено, това поражда безпорядък в обществото и в отношенията между хората. Ако се интересуваме само от това как да осигурим препитанието си, трябва да намерим правилния начин как да го постигнем, начин, който не е основан на завист. Завистта е един от най-разрушителните фактори в отношенията ни с другите хора, защото е израз на желанието ни за власт, за положение. Тя, в крайна сметка, води към политиката. Двете са тясно свързани. Когато чиновникът се опитва да стане началник, той се превръща във фактор в борбата за власт, която винаги прераства във война. В такъв смисъл той е пряко отговорен за войната.

На какво се основават нашите отношения с другите хора? Отношенията между вас и мен, между вас и други индивиди - а това образува обществото - на какво са основани тези отношения? Явно не на любов, макар и да говорим за това. Те не са основани на любов, защото, ако имаше любов, щеше да има ред, щеше да има спокойствие и щастие между вас и мен. А в отношенията между вас и мен има голяма доза лоши чувства, които се крият зад маската на уважението. Ако мислехме и чувствахме по един и същ начин, нямаше да има уважение, нямаше да има зла воля, защото щяхме да бъдем индивиди, които се срещат не като учител и ученик, не като съпруг, който господства над съпругата си, или съпруга над съпруга си. Когато има зла воля, има и желание да господстваш, което поражда ревност, яд, гняв; те действат в нашите взаимоотношения и предизвикват конфликти. Ние се опитваме да избягаме от тези конфликти и това създава допълнителен хаос и страдания.

А сега да се спрем на идеите, които са част от нашия всекидневен живот. Не изкривяват ли различните вярвания и формули нашето съзнание? Какво е глупостта? Глупостта е придаването на погрешно значение на нещата, които ръцете и умът създават. Повечето от нашите мисли са породени от чувството за самосъхранение, не е ли така? Не придобиват ли нашите идеи, или поне много от тях, погрешно значение, значение, каквото те не съдържат? Следователно когато вярваме в някои формулировки, било то религиозни, икономически или социални, било то Бог, идеи, социални системи, национализъм, които разделят човек от човека, ние придаваме погрешно значение на вярванията, което означава, че сме глупави, защото идеите разделят, а не сближават хората. Вие виждате, че нашият начин на живот може да доведе до ред или хаос, до мир или конфликти, до щастие или страдания.

Нали разбирате, че проблемът е дали е възможно индивидът, в който революцията е в непрекъснато движение, да живее в общество, което е статично. С други думи, революцията в обществото трябва да започне с вътрешното, психологическо преобразуване на индивида. Повечето от нас искат обществената структура да бъде радикално променена. За това се води борба в света - да се осъществи социална революция с комунистически или някакви други средства. Ако се осъществи такава социална революция, един акт, отнасящ се до външните човешки структури, колкото и дълбока да е тази революция, обществото, което ще се създаде, ще бъде статично, ако няма вътрешна революция на индивида, ако той не се преобрази психологически. Ето защо, за да постигнем общество, което не е шаблонно, статично, разпадащо се, а общество, което е непрекъснато живо, е абсолютно необходима революционна промяна в психологическата структура на индивида, защото без вътрешна, психологическа революция, простата промяна на външните условия ще бъде без значение. Обществото винаги закостенява, става статично, поради което ще бъде винаги в процес на разпадане. Колкото и много закони да се гласуват, колкото и умни да са те, обществото ще бъде винаги в процес на упадък, защото революцията трябва да бъде вътрешна, а не само външна.

Смятам, че е важно това да бъде разбрано и да не се подминава. Външните действия стават статични, свършват, когато стигнат до своя край. Ако взаимоотношенията между индивидите, а това е обществото, не са резултат на вътрешна революция, статичната социална структура поглъща индивида и той се превръща също в нещо статично, шаблонно. Когато разберем необикновеното значение на този факт, няма да говорим за съгласие или несъгласие. Неоспорим факт е, че обществото винаги закостенява и поглъща индивида, а постоянната, творческа революция може да се извършва само в индивида, а не в обществото, не отвън. Т.е., творческата революция може да се извърши само във взаимоотношенията на хората, които образуват обществото. Виждаме как структурите на днешните общества в Индия, в Европа, Америка и във всяка друга част на света се разпадат бързо. Нашият собствен живот ни показва това. Ние можем да го забележим, докато ходим по улицата. Не са ни необходими големи историци, за да ни кажат, че нашите общества се сриват и че са ни необходими нови архитекти, нови строители за изграждането на нови общества. Сградата трябва да бъде издигната върху нови основи от нови факти и ценности. Такива архитекти все още не съществуват. Няма строители, няма хора, които, наблюдавайки сградата, виждат, че тя се руши, и се превръщат в архитекти. Това е нашият проблем. Виждаме, че обществото се руши, разпада се, и ние, вие и аз, трябва да станем архитекти. Вие и аз трябва да преоткрием истинските ценности и да градим върху една по-здрава и трайна основа, защото ако очакваме това да го направят професионалните архитекти, политическите и религиозните строители, ние ще се намерим отново в старото положение.

Обществото е стигнало до този хаос, защото и вие, и аз не сме творчески личности. Ето защо и вие. и аз трябва да станем творчески личности. Въпросът не търпи отлагане. Вие и аз трябва да осъзнаем какви са причините за срива на обществото и да издигнем нова сграда, чиито основи не са просто имитация, а са резултат на творческо разбиране. Това предполага отрицателни мисли, нали? Отрицателното мислене е най-висшата форма на разбиране. За да разберем какво е творческо мислене трябва да погледнем на проблемите негативно. Позитивният подход ще бъде имитация и тогава ние с вас няма да станем творчески личности и няма да можем да изградим нова обществена структура. За да разберем онова, което се руши, трябва да го проучим и изследваме негативно, а не с позитивно виждане, не с позитивни формули и позитивни заключения.

Защо обществото се срива, проваля - нещо, в което няма съмнение? Една от основните причини е, че индивидът, че вие сте престанали да бъдете творческа личност. Ще обясня какво имам пред вид. Вътрешно и външно и вие, и аз имитираме, копираме. Външно правим това, когато усвояваме някаква техника. Когато общуваме един с друг на езиково ниво, естествено е също да има имитация, да копираме. Аз копирам думи. За да стана инженер, трябва да усвоя известна техника, и после да използвам тази техника, за да изградя мост. Необходима е известна имитация, копиране при външната техника, но когато има вътрешно, психологическо имитиране, тогава неизбежно губим творческото си начало. Нашето образование, социални структури, онова, което наричаме религиозен живот, всичко се основава на имитация, ние се приспособяваме към дадена социална или религиозна формула. Превръщаме се в машини, които повтарят условни рефлекси, било то индуистки, християнски, будистки, германски или английски. Нашите рефлекси се определят от вида общество, в което живеем, било то западно или източно, религиозно или материалистично. Така че имитацията е една от основните причини за разпадането на обществото, а един от основните разрушителни фактори са водачите, които са по същество имитатори.

За да можем да разберем характера на разпадащото се общество, е важно да установим дали вие и аз, дали индивидът може да стане творческа личност. Трябва да проумеем, че когато има имитация, има и разпадане, когато има авторитети, неизбежно има и подражание. И тъй като цялата ни умствена и психологическа нагласа се основава на авторитети, трябва да се освободим от тях, за да станем творчески личности. Забелязали ли сте, че в моменти на творчество, в тези щастливи моменти на жизнен интерес, нямате усещането, че имитирате или копирате? Такива моменти са винаги нови, свежи, творчески и щастливи. Ето защо, една от основните причини за разпадането на обществото е копирането, преклонението пред авторитети.

ГЛАВА 4. Самопризнанието

ПРОБЛЕМИТЕ НА СВЕТА са толкова огромни и сложни, че за да ги разбере и разреши, човек трябва да ги погледне по много непосредствен и прост начин. А непосредствеността и простотата не зависят от външни обстоятелства, нито от настроенията или предубежденията ни, Както вече казах, решението не може да бъде намерено чрез конференции и планове или като заменим старите си водачи с нови. Решението явно е в ръцете на причинителя на злото, на омразата и на огромното недоразумение между хората. Причинителят на злото и на недоразуменията е индивидът, аз и вие, а не светът така както го виждаме. Светът представлява отношенията ни един с друг. Светът не е нещо отделно от вас и мен. Светът и обществото са отношенията, които установяваме или се стремим да установим един с друг.

Така че вие и аз сме проблемът, а не светът, защото светът е проекция на самите нас, и за да разберем света, трябва да разберем себе си. Светът не е нещо отделно от нас. Ние сме светът и нашите проблеми са проблемите на света. Това трябва да се повтаря непрекъснато, защото ние сме толкова умствено лениви, та смятаме, че проблемите на света не са наша работа, че те трябва да бъдат разрешени от Обединените нации или чрез смяната на старите ни ръководители с нови. Умовете, които мислят по този начин, не схващат проблемите. Ние сме отговорни за ужасната мизерия и хаос в света и за постоянната опасност от война. За да преобразим света, трябва да започнем от себе си. Важното е да решим да започнем от себе си. Ние трябва да решим, че е необходимо да разберем себе си, а не да оставим другите да се променят или да се опитваме да постигнем промяна чрез лява или дясна революция. Трябва да разберем, че това е наша отговорност, ваша и моя, защото колкото и да е ограничена средата, в която живеем, ако успеем да преобразим живота си и погледнем на него по коренно различен начин, тогава, може би, ще успеем да повлияем на света и на общите човешки отношения.

Както вече казах, ще се опитаме да открием как можем да разберем себе си, нещо, което не представлява процес на самоизолация от другите хора. Това не означава оттегляне от света, защото човек не може да живее в изолация. Да съществуваш значи да си в отношения с други хора. Няма такава нещо като живот в изолация. Липсата на правилни човешки отношения причинява конфликти, страдания и сблъсъци. Колкото и да е малък нашият личен свят, ако успеем да променим отношенията в него, ще се образува нещо като вълна, която ще прелива навън непрекъснато. Смятам, много е важно да разберем, че светът са нашите отношения, колкото и ограничени да са те, и ако успеем да променим тях, и става дума не за повърхностна, а за радикална промяна, това ще означава, че ние сме започнали активно да променяме света. Истинската революция не е революция според предписанията на левицата или десницата, а е революция на ценностите, която замества ценностите на сетивата с ценности, които не са сетивни, не са предизвикани от влиянието на заобикалящата ни действителност. За да открием истинските ценности, които ще доведат до революция, до радикални промени и обновление, е наложително да разберем себе си. Самопознанието е началото на мъдростта и поради това е и началото на обновлението. За да разберем себе си, трябва да имаме желанието да разбираме и оттам започват трудностите. Макар и повечето от нас да са недоволни, ние желаем да постигнем веднага промяна и нашето недоволство се ограничава до постигането на дадена цел. Щом сме недоволни, се задоволяваме да потърсим нова служба или се поддаваме на влиянието на заобикалящия ни свят. Вместо да ни съживи, да ни накара да поставим под въпрос живота си, недоволството канализира нашето съществуване и по този начин изпадаме в посредственост, губим порива, енергията, която придава смисъл на съществуването ни. Ето защо е важно да открием сами за себе си тези неща, тъй като самопознанието не може да ни бъде дадено от някой друг, не можем да го намерим в някоя книга, трябва сами да го открием, а за да го открием; трябва да желаем това, трябва да търсим, да се интересуваме. Докато стремежът да разберем, да се задълбочим е слаб или въобще не съществува, твърдението, че искаме да открием истината за себе си, е абсолютно безсмислено.

Така че преобразуването на света се постига чрез преобразуването на индивида, защото азът е продукт и част от цялостния процес на човешкото съществуване. За да се преобразим, е абсолютно необходимо да се самоопознаем. Без да знаем какво сме, ние нямаме основа за правилно мислене, а промяната е невъзможна, докато не опознаем себе си. Човек трябва да знае наистина какъв е, а не какъв би желал да бъде, което е израз на идеали и затова е нещо фиктивно, недействително. Само онова, което е, може да бъде променено, а не онова, което желаем да бъде. За да опознаеш себе си, е необходим извънредно буден ум, защото онова, което е, е в непрекъснато състояние на трансформация и промяна, а за да може човек бързо да го следва, неговото съзнание не трябва да бъде привързано към някоя догма или вяра, към дадени шаблони на действие. Ако си привързан, не можеш да следваш нищо. За да познаете себе си, трябва да имате самосъзнание, умът ви трябва да бъде буден, да не сме подчинени на никакви вярвания и идеализации, защото вярванията и идеалите оцветяват нещата и вие не можете да ги видите точно такива, каквито са. Ако искате да знаете какъв сте, не бива да си въобразявате или да вярвате, че сте нещо, което не сте. Ако сте алчен, завистлив и невъздържан, да изповядвате идеал, който е против алчността, завистта и невъздържаността няма да има никаква стойност. Изисква се необикновено разбиране, за да осъзнаете че сте алчен, завистлив и невъздържан, изисква се честност и ясна мисъл. Ако преследвате идеал, различен от онова, което е, това означава, че вие бягате. А бягството ви пречи да откриете какво сте и ви лишава от възможността непосредствено да въздействате на онова, което сте.

Разбирането за това какво сте, каквото и да е то - грозен или красив, язвителен или закачлив - разбирането за това какво сте, без изопачаване, е началото на добродетелта. Добродетелта е много важна, защото тя ви прави свободни. Ще откриете, че само добродетелта ви дава възможност да живеете - не култивираната добродетел, която ви носи уважение, а онази, която ви носи разбиране и свобода. Има разлика между това да бъдеш добродетелен и да ставаш добродетелен. Да бъдеш добродетелен се постига чрез разбирането за това какво е, докато да ставаш добродетелен е отлагане, прикриване на онова. което е, зад онова, което бихте желали да бъдете. Следователно, като ставате добродетелен, вие избягвате да въздействате непосредствено върху онова, което е. Процесът, при който бягате от онова, което е, култивирайки даден идеал, се смята за добродетелност. Но ако разгледате тази добродетелност отблизо, ще разберете, че тя не е нищо друго освен бягство от отговорността да се изправите лице в лице с това, което е. Добродетелността не означава да се превърнеш в нещо, което не си, а да разбереш онова, което е, а оттук идва и освобождението от това, което е. Добродетелта е от огромно значение в общество, което бързо се разпада. За да изградим един нов свят, нова структура, различна от старата, трябва да бъдем свободни, така че да можем да виждаме нещата, а можем да бъдем свободни само когато сме добродетелни, тъй като добродетелността означава свобода. Може ли неморалният човек, който се старае да стане добродетелен, да знае какво е добродетелта? Неморалният човек не може никога да бъде свободен и затова никога не може да разбере действителността. Действителността може да се открие само когато се разбере това, което е, а за разбирането какво е, е необходима свобода, свобода от страха от онова, което е.

За да разберем този процес, трябва да желаем да проумеем какво е, да следваме всяка своя мисъл, чувство и действие. Извънредно трудно е да разберем какво е, защото това, което е, никога не е в бездействие, статично - то е винаги в движение. Е онова, което сте, а не онова, което желаете да сте. То не е някакъв идеал, защото идеалът е измислица, то е всъщност онова, което правите, мислите и чувствате във всеки момент. Това, което е, е действителното и за да го разберете, се изисква съзнание, бърз и остър ум. Ако започнем да отхвърляме онова, което е, да го виним или да му се съпротивляваме, няма да разберем неговото движение, а когато отхвърляме нещо, не можем да го наблюдаваме, за да го проучим. Трябва да обичаме онова, което изучаваме. Ако искате да разберете някое дете, трябва да го обичате, а не да го осъждате. Трябва да играете с него, да наблюдавате неговите движения, неговите особености, неговото държание. Ако не одобрявате детето и го отхвърляте или го вините, никога няма да разберете какво е то. По същия начин, ако искате да разберете какво е, трябва да наблюдавате какво мислите и чувствате във всеки даден момент. Това е реалното. Всяка друго действие, теоретично или идеологическо действие, е нереално. То е просто желание, стремеж да бъдеш нещо различно от онова, което е.

За да проумееш онова, което е, е необходимо състояние на ума, при което няма отъждествяване или отрицание, това означава съзнание, което е едновременно будно и пасивно. Ние сме в това състояние, когато наистина желаем да разберем нещо. Когато има жив интерес, умът оживява. Когато човек иска да разбере какво е, не е необходимо да насилва, тренира или контролира своето състояние на ума. Необходими са пасивна бдителност и наблюдателност. Такава състояние на съзнанието се получава, когато има истинска интерес, истинско желание да разбереш. Основното разбиране за това какво си, идва не в резултат на знание или натрупване на опит, което само култивира паметта. Разбирането за това какво си, се променя с всеки момент. Ако просто натрупваме знание за себе си, това знание пречи на по-нататъшното самопознание, защото натрупаното знание и опит стават център, в който мисълта се фокусира и чрез който съществува. Светът не е нещо различно от онова, което сме и от нашите действия, защото това, което сме, създава проблемите на света. За по-голямата част от нас трудностите се състоят в това, че нямаме непосредствено знание какво сме и защото търсим някаква система, метод или средство, с които да разрешим многобройните човешки проблеми.

Е, добре, има ли средства, начин да се самоопознаем? Всека умен човек, всеки философ може да измисли някаква система или метод. Но ако се ръководим от дадена система, резултатът ще бъде определен от тази система, не е ли така? Ако следваме даден метод в процеса на самопознанието, ще получим резултат, който този метод налага, но, без съмнение, тогава този резултат няма да е истината за това какво представляваме. С други думи, като следваме дадена система, метод или средство в процеса на самопознание, ние определяме нашето мислене и нашите действия според даден шаблон, а като следваме някакъв шаблон, не можем да узнаем какво сме.

Ето защо няма метод за самопознание. Търсенето на метод неизбежно означава желание да се постигне някакъв резултат, а ние всички искаме точно това. Следваме някакъв авторитет, било то човек, система или идеология, защото искаме да намерим задоволителен резултат, който да ни даде чувство за сигурност. Всъщност, ние не искаме да разберем какво сме, какви са нашите импулси и реакции, целия процес на нашето съзнателно и подсъзнателно мислене, ние искаме да следваме система, която да ни осигури някакви резултати. Но като следваме дадена система, неизбежният резултат е израз на нашето желание за сигурност и увереност, а не истинският резултат, достигнат чрез самопознание. Като следваме даден метод, ние очакваме ръководството на някой авторитет - учител, гуру или спасител, който да ни гарантира онова, което желаем, а това, разбира се, не е пътят на самопознанието.

Авторитетите ни пречат да разберем самите себе си, не е ли така? Зад прикритието на даден авторитет, на даден ръководител, вие може временно да се сдобиете с чувство за сигурност, с чувство за благоденствие, но не и с разбиране за това какво сте. По самата си природа авторитетите ви пречат да се самоосьзнаете и, в края на краищата, унищожават свободата ви, а само свободата е творческа. Творческата способност се проявява само чрез самопознанието. Повечето от нас не са творчески личности, ние сме машини, грамофонни плочи, които отново и отново свирят мелодиите на нашия или чуждия придобит опит, поуки или спомени. Такава повторение не е творческо, но ние правим точно това. Понеже искаме вътрешна сигурност, непрекъснато търсим различни методи и средства, които да ни дадат сигурност и с тази цел си създаваме авторитети, които притъпяват нашата възможност да разбираме, унищожават онова спонтанно спокойствие на ума, което единствено може да ни доведе до творческо състояние.

Явно повечето от нас са загубили усещането за това творческо състояние. Да бъдеш творческа личност не означава да рисуваш картини, да пишеш поезия и да бъдеш известен. Това не е творчество, а просто умение да дадеш израз на дадена идея, която обществото аплодира или пренебрегва. Не трябва да бъркаме творчеството с умението. Умението не е творчество. Творчеството означава съвършено друго състояние на духа, не е ли така? То е състояние, при което личният аз не присъства, при което нашето съзнание, опит, амбиции, цели и желания вече не са в центъра. Творческото състояние не е нещо продължително, то е нещо ново във всеки момент, движение, при което „аз" и „мой" не присъстват, при което мисълта не е центрирана върху дадено преживяване, постижение, цел или подбуда. Само когато личният аз не е всичко, тогава има творчество - онова състояние, при което единствено се проявява действителността, творецът на всички неща. Не можете да си въобразите или да проумеете това състояние, не можете да го формулирате или да го копирате, не можете да го постигнете с помощта на дадена система, философия или дисциплина. Напротив, то идва само когато човек разбере своя собствен цялостен процес.

Да разбереш себе си не означава да постигнеш някакъв резултат, някаква връхна точка, това е процес, при който във всеки момент се виждаш в огледалото на своето отношение към собствеността, към нещата и хората около тебе. Но за нас е трудно да бъдем нащрек и съзнанието ни да бъде будно. Предпочитаме да притъпим съзнанието си като следваме някакъв метод, подчиняваме се на авторитети, суеверия и теории, така че нашият ум се уморява, изтощава и притъпява. Такъв ум не може да бъде в творческо състояние. Творческото състояние идва само когато личният аз, който е в процес на разпознаване и натрупване, изчезне, защото, в края на краищата, съзнанието като „аз" е център на разпознаване, а разпознаването е просто процес на натрупване на опит. Ние всички се страхуваме да не се превърнем в нищо, всички искаме да бъдем нещо. Малкият човека иска да стане голям човек, недобродетелният иска да стане добродетелен, слабият и незначителен мечтае за положение и власт. Такава е постоянната работа на нашия ум. Такъв ум не може да бъде спокоен и затова не може да проумее творческото състояние. За да променим света, който ни заобикаля, с неговата мизерия, войни, безработица, глад, класови различия и пълно объркване, трябва да променим самите себе си. Революцията трябва да тръгне от нас, но не според дадени идеи или идеология, защото революция, основана на идеи или на някакъв модел, явно не е никаква революция. За да осъществи дълбока революция в себе си, човек трябва да разбере целия процес на своите мисли и чувства в отношение към всичко друго и всички други. Това е единственото решение на нашите проблеми, а не повече дисциплини, вярвания, идеологии или учители. Ако можем да разберем себе си във всеки даден момент, изключвайки процеса на натрупване, тогава ще усетим спокойствие, което не е резултат на действието на ума - спокойствие, което не можем да си въобразим, и което не можем да предизвикаме. Само в това състояние на спокойствие може да има творчество.

ГЛАВА 5. Действие и идея

ИСКАМ ДА РАЗИСКВАМЕ ВЪПРОСА за действието. В началото може би ще бъде неясен и труден за разбиране, но се надявам, че след като помислим върху него, ще успеем да го видим ясно, тъй като целият ни живот представлява процес от действия.

За повечето от нас животът е поредица от действия, които изглеждат несвързани, разпокъсани, водещи до разпадане и безпомощност. Това е проблем, който засяга всеки от нас, защото ние живеем действайки. Без действие няма живот, няма опит, няма мислене. Мисълта е действие. И ако действаме само на дадено ниво на нашето съзнание, на външното, ако се увлечем само във външни действия, без да разбираме целия процес на самото действие, ние неизбежно ще стигнем до безпомощност и страдание.

Животът ни е поредица от действия, или процес на действие на различни нива на нашето съзнание. Съзнанието експериментира, назовава, запомня. Този процес е действие, нали? Съзнанието е действие и без предизвикателство и съответната реакция, без придобиване на опит, даване на имена на нещата, без тяхната регистрация, а това е паметта, няма действие.

Действието създава деятеля. Това ще рече, че деятелят се осъществява, когато действието има някакви резултати, някаква крайна цел. Ако действието не дава резултати, тогава няма деятел. Но когато е насочено към някаква крайна цел, към някакъв резултат, тогава действието създава деятеля. По този начин деятел, действие, цел и резултат представляват единен процес, който се проявява, когато действието има крайна цел. Действието, насочено към някаква крайна цел, е воля. В обратен случай няма воля, нали? Желанието да се постигне нещо създава воля, волята е деятелят - искам да постигна нещо, искам да напиша книга, искам да стана богат, искам да нарисувам картина.

Познати са ни тези три състояния: деятелят, действието и целта. Това е нашето всекидневие. Аз просто ви обяснявам онова, което е. Но ние ще започнем да разбираме как можем да променим онова, което е, само когато го разгледаме отблизо, безпристрастно, без илюзии и предубеждения. Без съмнение тези три елемента, които съставят нашия опит - деятелят, действието и резултатът - са процес на напредък. Без тях няма напредък, нали? Ако няма деятел, ако няма действие към дадена цел, няма напредък. А животът, нашето всекидневие, такава каквото ни е известно, е процес на напредък. Аз съм беден и действам с дадена цел - да стана богат. Грозен съм и искам да стана красив. Следователно, нашият живот е процес на напредък. Волята да бъдеш е воля да станеш нещо, на различни нива на нашето съзнание, в различни състояния, при които има предизвикателство и отклик, даване на имена на нещата и тяхната регистрация. А напредъкът е борба, напредъкът е болка, не е ли така? Едно непрестанно домогване - аз съм това, но искам да стана еди какво си.

Следователно проблемът се свежда до следното: има ли действие без домогване? Има ли действие без тази болка, без тази непрекъсната борба? Ако няма някаква цел, няма деятел, защото при действие с цел се появява и деятел. А може ли да има действие без цел и следователно без деятел - т.е., без желанието да се постигне някакъв резултат? Такава действие не е акт на домогване и поради това при него няма борба. Има състояние на действие, на преживяване без преживяването и без участника в него. Това звучи философски, но всъщност е доста просто.

В момента на дадено преживяване вие не съзнавате себе си като нещо отделно от преживяването - вие сте в състояние на преживяване. Да вземем един прост пример: вие сте ядосан. В момента на гняв няма нито преживяване, нито участник в него, а само състоянието на преживяване. Но в момента, в който излезете от това състояние, само част от секундата след това състояние, остават преживяването и участникът в него, деецът и действието с дадена цел - да се отървете от гнева или да го потиснете. Това състояние се повтаря, състоянието на преживяване, но ние винаги излизаме от него, даваме му име и го регистрираме и по такъв начин продължаваме процеса на напредък.

Ако успеем да разберем действието в дълбокия смисъл на думата, тогава това основно разбиране ще окаже влияние и върху нашите повърхностни действия, но преди това трябва да разберем същността на действието въобще. А какво предизвиква действието, дали дадена идея? Дали най-напред идва идеята, а след това действието, или действието идва първо, а после, след като то е предизвикало някакъв конфликт, изгражда около него някаква идея? Действието ли създава деятеля или деятелят предшества действието?

Много важно е да се разбере, кое идва първо. Ако идеята идва първа, то тогава действието просто се подчинява на дадена идея и следователно то не е действие, а имитация, нещо, което се е подчинило на дадена идея. Много е важно да проумеем това, защото, тъй като нашето общество се гради предимно на интелектуално или словесно ниво, при всички нас идеята идва първа, а действието я следва. С други думи, действието е слуга на идеята, и произвеждането на идеи явно пречи на нашите действия. Идеите пораждат други идеи, а когато само се раждат идеи, се получава антагонизъм и производството предимно на идеи прави обществото тромаво. Нашата обществена структура е интелектуална. Ние култивираме интелекта за сметка на всички други фактори, необходими за нашето съществуване и поради това се задушаваме от идеи.

Могат ли идеите да произведат действие или те просто моделират мисълта и ограничават действието? Когато едно действие е подчинено на дадена идея. то не може да ни даде свобода. Разбирането за това е от извънредно голямо значение. Ако идеята оформя дадено действие, тогава действието не може да разреши проблема за нашите страдания, защото, за да може действието да влезе в сила, трябва най-напред да открием как се е появила мисълта. Проучването на производството на идеи, на изграждането на идеи, било то социалистически, капиталистически, комунистически или на различните религии е от най-голямо значение, особено когато обществото е на ръба на пропастта, когато то е пред нова катастрофа. Онези, които наистина имат сериозни намерения да открият начин за решаването на многобройните човешки проблеми, трябва преди всичко да разберат процеса на създаване на идеи.

Какво имаме предвид, когато използваме думата идея? Как се появява идеята? Могат ли идеята и действието да бъдат обединени? Да си представим, че имам някаква идея и искам да я осъществя. Тогава търся начин да осъществя тази идея и започвам да размишлявам, да губя време и енергия като споря как може да се реализира идеята. Ето защо е много важно да установим как се е породила идеята и едва след като открием истината, можем да разискваме въпроса за действието. Безсмислено е да решаваме как трябва да действаме без да сме разисквали идеята.

А сега да видим как стигаме до дадена идея - някаква проста идея. Не е необходимо тя да бъде философска, религиозна или икономическа. Явно това е мисловен процес, нали? Идеята е резултат на мисловен процес. Няма идеи без мисловен процес. Следователно трябва да разбера самия мисловен процес преди да разбера неговия резултат - идеята. Какво е мисълта? Кога мислим? Явно мисълта е неврологически или психологически отклик на нещо, нали? Тя е непосредствен отклик на сетивата на дадено усещане или е психологическа реакция на нещо, което нашата памет е съхранила, на влиянието на нашия род, обкръжение, гуру, семейство, традиции и т.н. - всичко това наричаме мисъл. Тъй че мисловният процес е реакция на паметта, не е ли така? Ако нямахме памет, нямаше да можем да мислим - ако паметта не реагира на дадено преживяване, мисловният процес няма да може да започне да действа. Да речем, че в моята памет е съхранено чувството за националност, което ми дава основание да се наричам индус. Този резервоар от предишни спомени, реакции, действия, заангажираност, традиции и обичаи откликва при допир с мюсюлманството, будизма, християнството и този отклик на паметта неизбежно предизвиква мисловен процес. Наблюдавайте как действа този процес в самите вас и ще изпитате непосредствено истинността на това твърдение. Някой ви е обидил и това остава във вашата памет, става част от вашите преживявания. Когато срещнете съответния човек, който представлява предизвикателство, вашата реакция е споменът за обидата. Така че реакцията на паметта, която е мисловният процес, поражда дадена идея. Идеята е винаги обусловена и е много важно да го разберем. Това ще рече, че идеята е винаги резултат на даден мисловен процес, мисловният процес е реакция на паметта, а паметта е винаги обусловена. Паметта е винаги нещо от миналото, което се пробужда в настоящето в резултат на някакво предизвикателство. Паметта няма собствен живот, тя се събужда в настоящето, когато се изправи пред някакво предизвикателство, И всяка памет, било то будна или заспала, е обусловена, не е ли така?

Затова е необходим съвсем различен подход. Трябва да установите за себе си дали действате под влиянието на някаква идея и дали може да има действие без произвеждането на идеи. Нека сега да видим какво означава това: действие, което не се основава на някаква идея.

Кога действаме без подтика на идеите? Кога има действие, което не е резултат от нашия опит и преживявания? Както вече казахме, действие, основано на нашия опит, е ограничаващо и заради това то се превръща в пречка. Действие, което не е плод на дадена идея, е спонтанно, тогава мисловният процес, който се основава на нашия житейски опит, не го контролира. Това означава, че действието е независимо от нашия житейски опит и съзнанието не го контролира. Това е единственото състояние, при което съществува разбирателство, когато съзнанието ни, основаващо се на житейския ни опит, не ръководи действието, когато мисълта, основана на опита ни, не оформя действието. Какво е действието, при което не участва мисловният процес? Може ли да има действие без мисловен процес? Да речем, че искам да изградя мост или къща. Запознат съм с техниката и техниката ми казва как да ги изградя. Ние наричаме това действие. Познати са ни и действията на писане на поезия, на рисуване, на управляване обществото, на реакции спрямо обществени проблеми или спрямо проблеми на околната среда. Всички те се основават на идеи или на предишен опит, който оформя действията. Но има ли действие, което не е свързано с идеи?

Без съмнение има действие, при което идеите престават да действат, а идеите престават да действат само когато има обич. Обичта не е спомен. Обичта не е опит. Обичта не е мисловен процес за човека, когото обичаш. Човек не може да мисли за обичта. Вие можете да мислите за човека, когото обичате или към когото сте привързан - вашият гуру, съпруг, съпруга, но мисълта, символът не е онова истинско нещо, което е обичта. Следователно обичта не е опит.

Когато съществува обич, съществува и действие, не е ли така? И не е ли освобождаващо това действие? То не е резултат на мисловна дейност и не съществува такава пропаст между обичта и действието, каквато съществува между идеята и действието. Идеята е винаги нещо старо, което хвърля сянка върху настоящето, а ние винаги се опитваме да изградим мост между действието и идеята. Когато има обич, която не е мисловен процес, която не е процес на пораждане на идеи, която не е спомен, която не е резултат от жизнен опит, от привички -тогава тази обич е действие. Това е единственото нещо, което ни освобождава. Докато има мисловна дейност, докато действията ни се определят от идеи, които са резултат на житейския ни опит, не може да има освобождаване. И докато продължава този процес, нашите действия ще бъдат ограничени. Когато разберем тази истина, се появява обичта, която не е мисловен процес, за която човек не мисли.

Човек трябва да разбере този цялостен процес - как възникват идеите, как действията се пораждат от идеите и как, в зависимост от усещанията ни, те контролират и ограничават действията. Няма значение какви са идеите, дали са леви или трайно десни. Докато се вкопчваме в идеи, ние сме в състояние, при което не може да има каквото и да е преживяване. Тогава ние просто живеем в полето на бремето - в миналото, което ни дава допълнителни усещания, или в бъдещето, което е друг вид усещане. Само когато съзнанието е освободено от идеи, може да има истинско преживяване.

Идеите не са истината, а истината е нещо, което трябва да бъде преживяно непосредствено във всеки момент. Тя не е изживяване, което желаете - тогава то е само усещане. Само когато човека премине отвъд купищата идеи, т.е. отвъд личният аз и съзнанието с неговата продължителност, само когато минем отвъд тях, когато мисълта замлъкне напълно, стигаме до истинското преживяване. Тогава човек вижда истината.

ГЛАВА 6. Вярата

ВЯРАТА И ЗНАНИЕТО са тясно свързани с желанието и, може би, ако разберем тези два проблема, ще можем да проумеем и как действа сложната природа на желанието.

Струва ми се, че едно от нещата, които повечето от нас приемат с готовност и вземат за нещо дадено, е въпросът за вярата. Не нападам вярата. Онова, което искам да установим, е защо приемаме различните вярвания. Ако можем да разберем мотивите, причините за тяхното приемане, тогава, може би, ще разберем не само защо го правим, но и ще успеем да се освободим от тях. Виждаме как политическите и религиозните вярвания, националните и другите видове убеждения разделят хората, създават конфликти, смутове и враждебност - това е неоспорим факт и все пак не сме готови да се откажем от тях. Съществуват индуизъм, християнство, будизъм - безкрайно много секти и национални идеи, различни политически идеологии, които се борят помежду си, а всяка от тях се опитва да погълне другите. За всеки е очевидно, че вярата разделя хората, поражда нетолерантност. Възможно ли е да живеем без вяра? Човек може да установи това само ако успее да се самопознае в отношение с вярата. Възможно ли е човека да живее без вяра - да не променя вярванията си, да не подменя една вяра с друга, а да бъде напълно освободен от всички вярвания, за да може във всеки момент да посреща живота по новому? Това, в края на краищата, е истината: да сме в състояние да приемаме всичко по новому във всеки момент, без условните рефлекси от миналото, без въздействието на онова, което е натрупано у нас и е като бариера между нас и това, което е,

Ако го обмислите ще видите, че страхът е една от причините, поради които с готовност приемаме дадена вяра. Какво ще се случи с нас, ако нямаме вяра? Трябва ли да се страхуваме от онова, което може да ни се случи? Ако нашите действия не се насочваха от дадена вяра - в Бога или в комунизма, в социализма, в империализма, или от някаква друга религиозна формула, от някаква догма, с която сме възпитани, щяхме да се чувстваме загубени, нали? Приемането на дадена вяра не е ли прикритие за страха - страха, че сме нищо, че сме празни? В края на краищата една чаша е от полза само когато е празна. Съзнание, което е пълно с вярвания, убеждения, догми, твърдения, цитати, не е творческо. То е само повтарящо съзнание. Главното е желанието ни да избягаме от този страх - от страха от празнотата, от страха от самотата, от страха от застоя, че няма да стигнем доникъде, няма да успеем, няма да постигнем нищо, няма да станем нещо, не е ли така? То обяснява защо с такава готовност приемаме различни вярвания. А разбираме ли себе си, ако прегърнем дадена вяра? Напротив - религиозното или политическо вярване ни пречи да разберем себе си. То действува като преграда, през която се наблюдаваме. А можем ли да погледнем на себе си без вярвания? Ако отстраним всички вярвания и различни убеждения, остава ли нещо, което можем да видим? Ако нямаме вярвания, с които съзнанието се отъждествява, тогава съзнанието ще може да види себе си такава, каквото е - тогава ще започнем да разбираме себе си.

Въпросът за вярата и знанието е твърде интересен. Каква необикновена роля играе в нашия живот! В колко неща вярваме? Явно, колкото по-интелектуален, по-културен, по-духовен, ако мога да употребя тази дума, е човек, толкова по-малка е способността му да разбира. Диваците, даже в днешно време, вярват в безброй суеверия. Онези, които имат малко вярвания, мислят по-дълбоко, имат по-живо и будно съзнание. Това е така, защото вярването обвързва човека и го изолира. Ние виждаме, че е така в целия свят, в икономическия и политическия свят, а също и в тъй наречения духовен свят. Вие вярвате, че има Бог, а аз може би не вярвам, или може би вие вярвате, че държавата трябва да контролира напълно всеки индивид, а аз вярвам в свободната инициатива и всичко останало. Вие вярвате, че съществува само един Спасител, чрез Когото можете да постигнете вашите цели, а аз не вярвам в това. Вие защитавате вашите вярвания, а аз - моите. Едновременно с това и вие, и аз говорим за любов, мир, единство на човечеството, за общ живот -всичко това не означава нищо, защото вярваме в нещо, което разделя хората. Вие сте брамин, а аз не съм, вие сте християнин, а аз мюсюлманин и т.н. Вие говорите за братство и аз също говоря за братство, любов и мир, но в действителност ние сме разделени, ние се делим. Човек, който желае да има мир и който иска да създаде един нов свят, един щастлив свят, не би трябвало да се отделя от другите поради някакви вярвания. Не е ли ясно? Може би на думи е ясно, но едва когато разберете неговата значимост, валидност и истинност, едва тогава то ще започне да действа.

Виждаме, че желанието да се постигне нещо е съпроводено от процес на изолация поради някаква вяра или убеждение, защото вие вярвате, за да имате икономическа, духовна или вътрешна сигурност. Не говоря за хората, които вярват в нещо поради икономически причини, защото са възпитани да разчитат на службата си и докато има работа за тях, те са католици или мюсюлмани - няма значение какви точно. Няма да обсъждаме също хората, които се придържат към някакво вярване от удобство. Може би за повечето от нас това е едно и също нещо. Вярваме в някои неща за удобство. Нека оставим икономическите интереси настрана и да вникнем по-дълбоко в нещата. Да вземем хората, които вярват силно в някоя идея - икономическа, социална или духовна. Зад това явление винаги намираме психологическото желание за сигурност, не е ли така? От друга страна, съществува желанието за продължителност. Сега не обсъждаме въпроса дали има или няма продължителност, а въпроса за постоянния импулс да вярваме в нещо. Човек, който е спокоен, който наистина иска да проумее целия процес на човешкото съществуване, не може да бъде обвързан с някаква вяра. Той вижда, че действащите му желания са средствата, които му носят сигурност. Моля ви, не мислете, че говоря против религията. Нямам такава намерение. Това, което искам да кажа е, че докато не сме в състояние да разберем процеса на желанията, проявяващи се във формата на вяра, ще съществуват спорове, конфликти, мъки, хората ще се противопоставят един на друг - неща, които наблюдаваме всеки ден. Така че ако усещам, но имам съзнание, че този процес взема формата на вяра, което е израз на стремежа за вътрешна сигурност, то тогава моят проблем няма да бъде, че вярвам в това или онова, а как да се освободя от желанието за сигурност. Може ли съзнанието да се освободи от желанието за сигурност? Това е проблемът, а не в какво и колко вярвам. Имаме просто израз на вътрешния стремеж да се чувстваме психологическа сигурни, да бъдем сигурни в нещо, когато всичко в този свят е толкова несигурно.

Може ли едно съзнание, будното съзнание, може ли личността да се освободи от желанието за сигурност? Искаме да се чувстваме сигурни и се нуждаем от помощта на нашата собственост, нашите вещи и нашето семейство. Искаме да бъдем вътрешно, а така също и духовно, сигурни и издигаме стени от вярвания и убеждения, които са израз на стремежа ни към сигурност. Можем ли като индивиди да се освободим от този стремеж, от този порив за сигурност, който намира израз в желанието да вярваме в нещо? Ако не се освободим от всичко това, ставаме източници на несъгласие с другите хора, не носим спокойствие и в нашите сърца няма обич. Вярата руши - ние го наблюдаваме в нашето всекидневие. Мога ли да видя какво съм, когато съм в примките на желанието, което намира израз в придържането ми към някаква вяра? Може ли съзнанието да се освободи от вярата, напълно да се освободи от нея, а не само да намери някакъв заместител за нея? Не можете да отговорите на думи с „да" или „не" на този въпрос, но с положителност можете да дадете окончателен отговор, ако вашето намерение е да се освободите от вярата. Тогава неизбежно ще достигнете до момента, когато ще започнете да търсите начин да се освободите от желанието за сигурност. Явно не съществува вътрешна сигурност, която може би би ни искало, да бъде продължителна. Вие бихте желали да вярвате, че има Бог, който се грижи за вашите дребни проблеми, казва ви с кого трябва да се срещате, какво да правите и как да го правите. Такава мислене е детско, незряло. Вие мислите, че Великия Отец наблюдава всеки от нас. Това не е нищо друго освен проекция на собствените ви предпочитания. Но явно не е истина. Истината трябва да бъде нещо съвършено друго.

Нашият следващ проблем е знанието. Необходимо ли е знанието за постигането на истината? Когато кажа „знам", косвено утвърждавам, че съществува знание. В състояние е ли това съзнание да изследва и проучи действителното? Освен това, какви са нашите знания, с които толкова се гордеем? Всъщност какво знаем? Имаме информация, пълни сме с информация и опит, определени от нашата среда, памет и умствени възможности. Какво имате предвид, когато кажете „знам"? Това потвърждение ли е, че онова, което знаете, е известен факт, известна информация или е част от вашия жизнен опит. Непрекъснатото натрупване на информация, овладяването на различни форми на знание образува съдържанието на вашето твърдение, че „знаете", и вие започвате да осмисляте онова, което сте чели, в зависимост от общественото ви положение, от вашите желания и личен опит. Вашите познания са процес в действие, подобен на процеса на вашите желания. Ние заместваме вярата със знанията. „Знам, имам такъв опит, това не може да бъде опровергано; моят опит ми казва, че мога да разчитам напълно на еди какво си." Това са признаците на такава знание. Но когато проникнете зад него, анализирате го, разгледате го по-грижливо и интелигентно, ще откриете, че твърдението „знам" е друга стена, която ви отделя от мен. Вие се криете зад тази стена, търсите зад нея удобство и сигурност. Следователно, с колкото повече знание е обременено едно съзнание, толкова то е по-неспособно да разбира.

Не знам дали някога сте мислили върху проблема за усвояването на знание - дали знанието в края на краищата ни помага да обичаме, да се освободим от онези качества, които създават конфликти у нас, между нас и нашите съседи, дали знанието освобождава съзнанието ни от амбициите. Защото амбициите в крайна сметка разрушават връзките между хората, противопоставят човек на човека. Ако живеехме в мир един с друг. амбициите щяха със сигурност да изчезнат - не само политическите, икономическите и социалните амбиции, но така също и по-неуловимата и вредна амбиция, психологическата амбиция да бъдем нещо. Възможно ли е съзнанието да се освободи от процеса на натрупване на знания, от желанието да знаем?

Интересно е да се наблюдава неимоверно голямата роля на знанието и вярата в нашия живот. Погледнете само как се прекланяме пред онези, които имат огромни знания и ерудиция. Разбирате ли значението на това? Ако искате да откриете нещо ново, да преживеете нещо, което не е проекция на вашето въображение, съзнанието ви трябва да бъде свободно, не е ли вярно това? Съзнанието трябва да е в състояние да види нещата, които са нови. За нещастие, всеки път, когато видите нещо ново, вие привнасяте цялата информация, която имате, всичките си познания, всичките си спомени. И явно ставате неспособен да виждате, неспособен да възприемате нещо, което е ново, не е като старите неща, които са ви известни. Моля ви, недейте да свързвате това със знанията за конкретните неща. Ако не знам как да се прибера у дома ще се загубя. Ако не знам как да използвам дадена машина, ще бъда безполезен. Това са различни неща. Не това разискваме сега. Онова, което разискваме, е знанието, използвано като средство за сигурност, психологическото и вътрешно желание да бъдем нещо. Какво получавате благодарение на знанията? Авторитета на знанието, тежестта на знанието, самочувствие, достойнство, чувство за жизненост и какво ли не. Човекът, който казва „знам", „има" или „няма такава нещо", е престанал да мисли, преустановил е целия процес на желанието.

В такъв случай нашият проблем, така както аз го виждам, е, че ние сме обременени от вярвания и знания. А възможно ли е съзнанието да се освободи от вчерашния ден, от вярванията, придобити през вчерашния ден? Разбирате ли въпроса? Възможно ли е аз като индивид и вие като индивиди да живеем в нашето общество и, едновременно с това, да сме свободни от вярванията, с които сме възпитани? Възможно ли е съзнанието да се освободи от знанията си и от всички авторитети? Четем различните Свещени писания и религиозни книги. Те много грижливо описват какво да правим и какво да не правим, каква е нашата цел и как да я постигнем, какво е Бог. Знаете указанията наизуст и сте ги следвали. Това са вашите знания, с това сте се сдобили, това сте научили. Това е пътят, по който вървите. Явно е, че ще намерите онова, което търсите. Но то ли е действителното? Не е ли то само проекция на вашите знания? То не е действителното. Възможно ли е да разберете това сега, не утре, а сега, да кажете: „Виждам, че това е истината" и да освободите съзнанието си от осакатяващия ви процес на въображение и проекции.

В състояние ли е съзнанието да се освободи от вярванията? Можете да се освободите от тях само когато разберете характера на вътрешните причини, които ви карат да се придържате към тях, не само съзнателните, но и несъзнателните мотиви, които ви карат да вярвате. В края на краищата ние не сме просто повърхностна същност, която функционира на съзнателно ниво. Ние можем да открием нашата дълбока съзнателна и несъзнателна дейност, ако дадем възможност на нашето подсъзнание, защото то реагира по-бързо от съзнанието ни. Докато съзнанието ни спокойно мисли, слуша и наблюдава, подсъзнанието ни е много по-дейно, по-бдително и много по-възприемчиво и поради това то може да ни даде правилния отговор. Може ли съзнанието, което е било подчиняваш, сплашвано, заставяно да вярва, може ли то да мисли свободно? Може ли да погледне на нещата по нов начин и да отстрани преградите, които ни разделят? Моля ви не казвайте, че вярата сближава хората. Толкова ясно е, че това не е вярно. Никога организираната религия не го е постигала. Вгледайте се в себе си и в онова, което става във вашата страна. Вие всички сте вярващи, но единни ли сте всички? Обединени ли сте? Знаете, че не сте. Вие сте разделени в дребнави модерни партии и касти. Известни са ви многобройните неща, които ви разделят. Този процес се наблюдава в целия свят - и на Изтока, и на Запад. Християни унищожават християни, убиват се един друг заради незначителни неща, затварят хора в лагери, водят угасяващи войни и т.н. Следователно вярата не обединява хората. Това е толкава ясно. Ако то е ясно и е вярно и вие го разбирате, то тогава трябва да го възприемете. Но проблемът е, че повечето от нас не могат да го видят, защото не сме в състояние да погледнем в очите вътрешната несигурност и вътрешното чувство за самота. Необходимо ни е нещо, на което да се опрем, независимо от това дали е държавата, класата, националното ни чувство, дали е някакъв водач, спасител или нещо друго. И когато проумеем колко погрешно е това, тогава съзнанието ни е в състояние - временно, може би само за един момент, да прозре истината, даже ако това ни струва скъпо. Но достатъчно е да ни се отворят очите, дори само временно, да я видим дори само за един мимолетен момент, защото тогава ще видим нещо необикновено. Подсъзнанието започва да действа, макар съзнанието да се съпротивлява. Макар и краткотраен, моментът ще даде своите плодове, въпреки че съзнанието ще се бори против него.

Така че нашият въпрос е: „Може ли съзнанието да се освободи от своите знания и вярвания?" Съзнанието не е ли изградено от знания и вяра? Знанията и вярата не определят ли структурата на нашето съзнание? Вярата и знанията са процесите на възприемане. Те са център на съзнанието. Процесът е всеобгръщащ, той е както съзнателен, така и подсъзнателен. Може ли съзнанието да се освободи от собствената си структура? Може ли съзнанието да престане да съществува? Това е проблемът! Зад съзнанието, такава каквото ни е известно, са вярванията, желанията, стремежът за сигурност, знанията и натрупаната сила. Но въпреки своето могъщество и чувство за превъзходство, човек не може да мисли самостоятелно, в света няма да има мир. Може да говорите за мира, да организирате партии, да викате с цял глас и така няма да имате мир, защото вашето съзнание е основата, на която се изграждат противоречия, което ви изолира и отделя от другите. Сериозният човек, който иска мир, не може да се изолира и да говори за братство и мир - това би било само политическа или религиозна игра, амбиция и желание да се постигне нещо. Човека, който гледа сериозно на тези неща, който иска да ги разбере, трябва да е наясно с проблема за знанието и вярата. Той трябва да вникне в тях, да разбере действащия процес на желание за сигурност, на стремеж към увереност.

Съзнанието, за да постигне състояние, при което новото ще се осъществи - било то отнасящо се до истината, Бога или нещо друго, безспорно трябва да престане да събира знания, трябва да остави всички знания настрана. Съзнанието, утежнено от знания, не е в състояние да види действителното, да види онова, което е неизмеримо.

ГЛАВА 7. Усилието

ЗА ПОВЕЧЕТО ОТ НАС ЖИВОТЪТ се основава на усилия, на някакви волеви прояви. Не можем да си представим действие без волеизява, без усилия. Нашият живот се основава на тях. Нашият социален, икономически, и тъй наречен духовен живот представлява серия от усилия, които винаги постигат някакъв резултат. И ние смятаме, че усилието е съществено, необходимо.

Защо правим усилия? Простичко казано, не е ли за да постигнем нещо, да станем нещо, да достигнем до дадена цел? Смятаме, че ще изпаднем в застой, ако не правим усилия. Имаме идея за целта, към която непрекъснато се стремим и този стремеж става част от нашия живот. Когато искаме да се променим, да осъществим някаква основна промяна у себе си, ние правим огромни усилия да се отърсим от старите навици, съпротивляваме се на влиянието на заобикалящата ни среда и т.н. Свикнали сме с постоянните усилия, чрез които се стараем да постигнем нещо, за да можем въобще да живеем.

Не са ли тези усилия дейност на аза? Усилието не е ли дейност, съсредоточена върху личния аз? Ако правим някакво усилие, изхождайки от централността на аза, то неизбежно ще има за последствие конфликти, объркване и още по-големи страдания. И въпреки това, ние продължаваме да правим усилие след усилие. Малцина разбират, че насочените към собствения аз усилия не решават проблемите ни. Напротив, те увеличават нашата обърканост, нашите страдания и печал. Знаем го добре и въпреки това се надяваме по някакъв начин да успеем да пробием чрез тези насочени към собствения аз усилия, чрез дейността на волята.

Смятам, че ще разберем смисъла на живота, ако разберем какво означава да полагаш усилия. Носят ли усилията щастие? Опитали ли сте някога да бъдете щастливи? Невъзможно е, нали? Мъчите се да бъдете щастливи и не достигате до щастието, не е ли така? Щастието не идва като се потискаме, само-контролираме или се отдаваме на удоволствия. Може да дадете воля на желанията си, но накрая ще изпитате горчивина. Може да се потискате или контролирате, но винаги ще има скрита борба. Ето защо щастието няма да дойде в резултат на усилия, нито радостта ще дойде в резултат на потискане, контрол или жалко задоволяване на желанията ви. Към това трябва да добавим постоянната борба с цел да преодолеем нашите страсти, нашата алчност и нашата глупост. Не се ли борим непрекъснато, не правим ли непрекъснато усилия, надявайки се, че ще намерим щастие, нещо, което ще създаде у нас чувството за спокойствие и обич? А идват ли разбирателството и любовта в резултат на борба? Смятам, че е много важно да разберем какъв смисъл влагаме в думите борба, домогване, усилие.

Думата усилие не означава ли борба да променим онова, което е, в нещо, което не е, което трябва да бъде или трябва да стане? С други думи, ние непрекъснато се борим да избегнем онова, което е, или се опитваме да го трансформираме, да го променим. Истински доволният човек е онзи, който разбира това, което е, и му отдава значението, което то заслужава. Това е истинското чувство на задоволство. То не се интересува дали притежава много или малко неща, а иска да разбере напълно значението на онова, което е. А това става възможно само когато приемете онова, което е, когато го осъзнаете, а не когато се опитвате да го видоизмените или промените.

Виждаме, че усилието е борба да изменим онова, което е. в нещо, което искаме то да бъде. Говоря само за психологическата борба, а не за борбата с физически проблеми, например инженерни - някакво откритие или изменения, които са чисто технически. Говоря само за онази борба, която е психологическа и винаги взима връх над техническата. Използвайки безкрайните познания, които науката ни дава, вие можете старателно да изградите чудесно общество. Но докато не разберете психологическата борба, противопоставяне и битки и не преодолеете психологическите внушения и течения, колкото и да е чудесна неговата структура, обществото неизбежно ще се сгромоляса, както се е случвало и се случва отново и отново.

Усилията отклоняват вниманието ни от онова, което е. В момента, в който приемем онова, което е, борбата секва. Всяка форма на борба и противопоставяне отвлича вниманието; тя е активност, която съществува, докато психологически желаем да преобразим онова, което е, в нещо, което то не е.

Първо трябва да осъзнаем, че радостта и щастието не идват в резултат на усилия. Съществува ли творчество чрез усилие или успяваме да творим едва когато спрем да правим усилия? Кога пишете, рисувате и пеете? Кога творите? Без съмнение това става не когато правите усилия, а когато сте напълно освободени, когато всички нива у вас си съдействат напълно, когато сте напълно интегрирани. Тогава изпитвате радост, тогава започвате да пишете стихотворение, да рисувате или да създавате нещо друго. Мигът на творчество не се ражда в борба.

Може би когато разберем въпроса за творческите способности, ще успеем да разберем какво имаме предвид, когато говорим за усилие. Резултат на усилие ли е творчеството, осъзнаваме ли, когато сме в творческо състояние? Или творческото състояние е чувство на пълна самозабрава, чувство, при което няма и следа от смут, когато човек не съзнава движението на мисълта, а изпитва само пълнота, цялост, богатство на съществуването? Следствие на мъка, на борба, на конфликт и усилие ли е това състояние? Не знам дали сте забелязали, че когато правим нещо бързо и с лекота, няма никакво усилие, никаква борба. Но тъй като в повечето случаи нашият живот е поредица от сблъсъци, противоречия и борби, ние не можем да си представим живот, състояние, при което напрежението напълно липсва.

За да разберем състоянието на съществуване без борби, творческото състояние, е наложително да проучим в пълнотата му проблема за усилието. Усилието е опит за реализация, опит да постигнем нещо, нали? Аз съм това, но искам да стана онова, аз не съм това, но трябва да стана това. И достигаме до „това" чрез борба, конфликти и усилия. Ние неизбежно искаме да постигнем нещо, когато се борим. Ние търсим самореализация чрез дадено нещо, чрез дадена личност или идея, а това означава непрекъсната борба и усилия за изява. Така че сме приели усилията за нещо неизбежно. Но се питам дали борбата, целяща да станем нещо, е неизбежна. Защо е тази борба? Всяко желание за изява, независимо от това от какъв вид е, предизвиква борба. Зад всяко усилие се крие желанието да станеш нещо, да постигнеш, да вървиш напред, независимо дали си голям началник, домакиня или бедняк.

А защо е това желание за изява? Явно желанието да се изявиш, да станеш нещо, се поражда от чувството, че си нищо. Понеже съм нищо, празен, вътрешно беден, боря се да стана нещо. Външно или вътрешно аз се боря, за да се изявя като личност, чрез дадено положение или идея. Целият процес на нашето съществувание представлява опит да запълним тази празнина. Имайки съзнанието, че сме празни, вътрешно бедни, ние се стараем или да натрупаме външни неща, или да култивираме вътрешно богатство. Правим усилия, за да избягаме от вътрешната празнота чрез действия, чрез размишления, чрез придобивки, чрез постижения, власт и т.н. Такава е нашето всекидневие. Аз съзнавам собствената си слабост, своята вътрешна нищета и се мъча да избягам от тях. Това бягство, желанието да прикрием празнотата си, водят до борби и усилия.

А какво ще стане, ако не правим опити да избягаме? Тогава човек заживява със самотата си, с чувството за празнота. И като ги приеме, той ще установи, че се постига творческо състояние, което няма нищо общо с такива неща като борби или усилия. Усилията съществуват само когато се опитваме да избягаме от вътрешната самота и празнота. Но когато ги разгледаме, когато приемем онова, което е, без да бягаме, ще открием, че идва състояние, при което няма борба. Това е състояние на творческа сила и тя няма нищо общо с борбата.

Когато човек разбере онова, което е - празнотата, вътрешната нищета, когато човек ги приеме и ги разбере напълно, тогава идват творческата същност и творческата способност, които единствено носят щастие.

Следователно действието, такава каквото го знаем, е реакция, то е непрекъснат опит да станем нещо друго, то е отрицание, бягство от онова, което е. А когато осъзнаваме самотата, за която няма алтернатива, без да я съдим или оправдаваме, тогава с разбирането на онова, което е, идва истинското действие и това действие е творческо. Вие ще разберете това, ако осъзнаете себе си в действие. Наблюдавайте действията си, не само външно, но и вътрешно - движенията на вашите мисли и чувства. Когато имате съзнание за тези движения, ще видите, че мисловният процес, който е и чувства, и действие, се определя от целта да постигнем нещо. Тази цел се появява, когато сме несигурни, а чувството за несигурност идва, когато имаме съзнание за вътрешната си празнота. Ако имате съзнание за този процес на мисълта и чувствата, ще видите, че той е постоянно свързан с борба, с усилия да променим и видоизменим онова, което е. Това е опит да постигнете нещо, а тези опити са бягство от онова, което е. Чрез самопознание и самосъзнание ще установите, че борбата и конфликтите, предизвикани от желанието да постигнем нещо, водят до болка, нещастие и невежество. Само когато съзнавате вътрешната си нищета и живеете с нея без да бягате и я приемете напълно, ще достигнете до едно необикновено състояние на спокойствие, спокойствие, чиито корени са в разбирането на онова, което е. Само в това състояние на спокойствие ще бъдете творчески личности.

ГЛАВА 8. Противоречието

ВИЖДАМЕ ПРОТИВОРЕЧИЯТА в нас и край нас. Тъй като живеем в противоречие, нямаме вътрешно спокойствие, няма спокойствие и извън нас. Ние сме в постоянно състояние на отрицание и утвърждаване - на онова, което сме и което искаме да бъдем. Състоянието на противоречие създава конфликти, а конфликтите не ни дават спокойствие - прост и очевиден факт. Това вътрешно противоречие не трябва бъде превръщано в нещо като философски дуализъм, защото би било твърде лесен начин за бягство. Да кажем, че противоречието е състояние на дуализъм, и да смятаме, че така сме решили проблема, не е нищо друго освен извинение, опит за бягство от действителността. А какво имаме предвид, когато говорим за конфликт, за противоречие? Защо в мен има противоречие - непрекъсната борба да бъда нещо различно от това, което съм? Аз съм едно нещо, а искам да съм нещо друго. Това противоречие в нас е факт, а не е метафизичен дуализъм. Метафизиката не е от никакво значение за разбирането на онова, което е. Ние можем да разискваме, да речем, дуализма, какво представлява, дали съществува и тъй нататък, но от каква полза ще бъде това, ако не разберем, че в нас съществуват противоречия, противоположни желания, противоположни интереси, противоположни цели? Искам, но не мога да бъда добър. Това противоречие, тази противоположност в нас трябва да бъде разбрана, защото тя предизвиква конфликта. А когато сме в състояние на конфликт, в противоборство, не можем да бъдем творчески личности. Трябва да бъдем наясно в какво състояние живеем. Щом има противоречия, има и борба, а борбата е унищожителна, опустошителна. В това състояние не можем да създаваме нищо друго, освен антагонизъм, борба, горчивина и страдание. Ако разберем това добре и по такъв начин се освободим от противоречията, ще постигнем вътрешен покой, а това ще доведе до разбирателство с другите хора.

Това е проблемът. Осъзнавайки факта, че конфликтите са разрушителни и пагубни, защо всеки от нас позволява в него да има противоречия? За да разберем това, трябва да отидем малко по-далече. На какво се дължи чувството за противоречиви желания? Не знам дали вътре в себе си ние го съзнаваме - това противоречие, това чувство, че искаме и едновременно с това не искаме, че си спомняме за нещо и искаме да го забравим, за да намерим нещо ново. Наблюдавайте го. То е нещо обикновено и естествено. Не е нищо особено. фактът, че живеем в противоречия, е неоспорим. А какво пораждат противоречията?

Какво означава противоречието? То не подсказва ли наличието на състояние на несигурност, на което се противопоставя друго състояние на несигурност? Да предположим, че имам някакво постоянно желание, а в мен се появява някакво друго желание, което му се противопоставя. Това противопоставяне довежда до конфликт, който е пагубен. С други думи, едно желание винаги отрича друго желание, една цел измества друга цел. Е, тогава има ли такава нещо като постоянно желание? Ясно е, че всяко желание е нещо непостоянно. В действителен, а не в метафизичен смисъл. Искам да получа някаква служба или смятам, че дадена служба ще ме направи щастлив, но когато я получа, откривам, че не съм доволен. Първо искам да стана управител, а после собственик на фирмата и т.н. И това е така не само в материалния, но и в тъй наречения духовен свят - учителят иска да стане директор, свещеникът - владика, ученикът - учител.

Това постоянно желание за движение нагоре, от едно ниво към друго, води до противоречия, не е ли така? Тогава защо да не гледаме на живота не като на някакво постоянно желание, а като на поредица от пробягващи желания, винаги противопоставящи се едно на друго? Ето защо съзнанието ни не трябва да е в състояние на противоречие. Ако гледаме на живота не като на едно постоянно желание, а като на временни желания, които непрекъснато се менят, то тогава няма да има противоречия. Противоречието съществува само когато съзнанието е съсредоточено върху едно желание, т.е. когато съзнанието не гледа на всички желания като на нещо движещо се, преходно, а се вкопчва в едно желание и го превръща в нещо постоянно. В такъв случай, когато се появят други желания, се получават конфликти. Но всички желания са в постоянно движение, а не са нещо фиксирано. При желанията няма фиксирана точка, но съзнанието въвежда такава точка, защото то гледа на всяко нещо като на средство да стигне донякъде, да постигне нещо. И докато човек се движи към цели, които си е поставил, се получава противоречие, конфликт. Искате да стигнете до някъде, да успеете, искате да се доберете до някакъв бог или истина, които да ви донесат постоянно чувство за удовлетвореност. В такъв случай вие не търсите истината, не търсите Бог, а търсите продължителна удовлетвореност и обличате тази удовлетвореност с някаква идея, с внушително звучаща дума като Бог или истина. В действителност ние всички търсим удовлетвореност и поставяме тази удовлетвореност, тази задоволеност и наричаме най-висшата й степен Бог, а на най-ниското й стъпало поставяме пиенето. Щом съзнанието ни търси задоволеност, няма никаква разлика между Бог и пиенето. От социална гледна точка пиенето може да е лошо нещо, но не е ли по-лошо от него вътрешното желание за удовлетвореност, за печалба? Ако искате наистина да откриете истината, трябва да сте съвсем искрени, не на думи, а искрени във всяко отношение. Трябва да сте съвсем наясно, а не можете да бъдете наясно, ако не сте в състояние да погледнете фактите в очите.

Какво предизвиква противоречията във всеки от нас? Не е ли желанието да станем нещо, да преуспеем в живота и по този начин да постигнем вътрешно някакъв резултат. Докато мислим от гледна точка на времето, на постиженията и на положението, ще има противоречия. В края на краищата съзнанието е продукт на времето. Мисълта има за основа вчерашния ден, миналото. И докато мисълта функционира в полето на времето, докато мислим за бъдещето, за промяна, за печалба, докато искаме да постигнем нещо, ще има противоречия, защото няма да сме в състояние да се изправим лице в лице с онова, което е. Само когато разберем, когато безусловно осъзнаем онова, което е, ще се освободим от противоречията, които са разрушителен фактор.

Важно е да разберем цялостния процес на нашето мислене, защото именно там намираме противоречието. Самата мисъл се превръща в противоречие, защото не разбираме как действа цялостният процес в нас. А можем да го разберем само когато напълно осъзнаем как мислим, не като наблюдатели на мисловния си процес, а като подходим към въпроса цялостно и безусловно, а това е много трудно нещо. Но само тогава ще можем да се отървем от противоречието, което е толкова вредно и болезнено.

Докато се мъчим да стигнем до някакви психологически резултати, докато искаме да имаме вътрешна сигурност, в живота ще има противоречия. Смятам, че повечето от нас не съзнават, че има такава противоречия, а когато го осъзнаем, не виждаме калка голямо е тяхното значение. Напротив, противоречията ни стимулират за живот. Самото безпокойство ни кара да смятаме, че сме живи. Усилията, борбата на противоречията ни дават чувството за жизненост. Ето защо обичаме бойните, защото са ни приятни безизходните сблъсъци. Докато съществува желанието да се достигне до някакъв резултат, което е желание да имаме чувство за психологическа сигурност, ще има противоречия, а човек не може да бъде спокоен в условията на противоречия. Спокойното съзнание е абсолютно необходимо, за да можем да разберем цялото значение на живота. Мисълта никога не може да бъде спокойна. Мисълта, която е продукт на времето, не може да достигне до безвремието, до онова, което е отвъд времето. Самата природа на нашето мислене е противоречие, защото ние винаги мислим от гледна точка на миналото и бъдещето, поради което не можем напълно да разберем и осъзнаем настоящето.

Необикновено трудно е да проумеем настоящето, защото съзнанието не е в състояние да погледне фактите направо, без да се самозалъгва. Мисълта е продукт на миналото и поради това винаги действа от гледна точка на миналото или бъдещето, тя не може да осъзнае даден факт от гледна точка на настоящето. Докато мисълта, която е продукт на миналото, се опитва да отстрани противоречията и всички проблеми, които те създават, тя всъщност преследва някакви цели, опитва се да достигне нещо, а такава мислене създава само допълнителни противоречия, оттук и конфликти, страдание и обърканост в нас и около нас.

За да се освободи от противоречията, човек трябва безусловно да осъзнае настоящето. Как може човек да избира, когато е изправен пред даден факт? Няма съмнение, че фактът става неразбираем, докато мисълта гледа на него в условията на преобразуване, видоизменение и промяна. Следователно самоопознаването е началото на разбирането. Без самопознание противоречията и конфликтите продължават. Не е необходимо да си експерт или авторитет, за да опознаеш целия процес, за да стигнеш до самопознание. Разчитането на авторитети поражда само страх. Никакъв експерт или специалист не може да ви помогне да разберете как действа собствения аз. Човек трябва сам да проучи това. Ние с вас си помагаме в това отношение като разговаряме по въпроса, но никой не може да ни го разкрие. Никакъв учител или специалист не може да го проучи вместо нас. Ние можем да го осъзнаем само в нашите взаимоотношения, в отношението ни към нещата, към собствеността, към хората, към идеите. Във взаимоотношенията ще установим, че противоречията се появяват, когато действията ни се ръководят от някакви идеи. Идеята не е нищо друго, освен кристализация на мисълта като символ, а усилието да живеем според даден символ води до противоречия.

Противоречията ще продължат да съществуват, докато има мисловни схеми. Единствено самопознанието ще сложи край на противоречията. Познаването на аза не е нещо, което само малцина могат да постигнат. Нашата всекидневна реч, начинът, по който мислим и чувстваме, по който гледаме един на друг, всички те разкриват аза. Ако осъзнаем всяка наша мисъл, всяко наше чувство във всеки момент, тогава ще видим как чрез отношенията азът може да бъде разбран. И само тогава е възможно да постигнем спокойствието на духа, при което се достига до истински действителното.

ГЛАВА 9. Какво е Азът?

ЗНАЕМ ЛИ какво имаме пред вид, когато говорим за аза? За мене той означава идеите, спомените, заключенията, преживяванията, различните форми на назовани и неназовани намерения, съзнателните усилия да бъдеш или да не бъдеш нещо, натрупаните спомени на подсъзнателното, расовото, родовото, груповото, личното - всичко това, независимо дали се проявява чрез външни действия или духовно чрез вътрешни качества, всичко това е азът. Той включва съревнованието, желанието да бъдеш нещо. Целият този процес е азът. И когато се изправим пред него, откриваме, че той е нещо злощастно. Използвам думата „злощастно" нарочно, защото нашият аз ни отделя от другите хора, той се самоизолира. Колкото и благородни да са, неговите действия ни отчуждават и отделят един от друг. Ние всички знаем това. Познати са ни онези необикновени моменти, когато нашият аз го няма. Когато няма усилие, желание да се постигне нещо - моментите, когато сме изпълнени с любов.

Струва ми се, че е много важно да разберем как нашият опит укрепва личния аз. Ако сме сериозни, би трябвало да разберем този проблем на нашето съществуване. А какво означава думата опит? През цялото време ние имаме преживявания, добиваме впечатления и осмисляме тези впечатления, реагираме и действаме по един ши друг начин под тяхно влияние, правим си сметки, хитруваме и т.н. През цялото време съществува взаимодействие между онова, което виждаме обективно, и нашето отношение към него, взаимодействие между съзнателното и спомените на подсъзнателното.

Спомените ми определят начина, по който се отнасям към онова, което виждам и чувствам. Опитът участва в процеса на моите реакции към онова, което виждам, чувствам, знам и вярвам. Опитът е реакция, отклик на нещо видяно. Аз реагирам, когато ви видя и наричам тази реакция опит. Ако не дам име на моята реакция, тогава тя няма да бъде опит. Наблюдавайте вашите собствени реакции и онова, което става около вас. Ако през това време вие не назовавате нещата, това ще означава, че не може да се говори за опит. Ако не ви разпозная, как мога да говоря за някакво преживяване, за това, че съм се срещнал с вас? Звучи просто и ясно. Това не е ли факт? С други думи, ако не реагирам според моите спомени, според моите условия на живот, според моите предубеждения, как мога да говоря за опит, за това, че съм преживял нещо?

Да вземем проекциите на нашите желания. Желая да не съм изложен на опасност, да имам вътрешно чувство за сигурност. Или желая да имам гуру, учител, Бог. И опитът е проекцията на моето желание, т.е. моето желание е възприело известна форма и аз съм му дал име. И аз реагирам на това. Проекцията е моя и аз съм й дал име. желанието, което за мене е опит, ми дава основание да кажа: „Това е моят опит", „Срещнах Учителя", или: „Не срещнах Учителя". Нали желанието е онова, което наричаме опит?

Какво става, когато желая съзнанието ми да бъде спокойно? Какво се случва? Виждам колко важно е съзнанието ми да бъде спокойно, в покой, поради различни причини - защото Упанишадата казва това, религиозните писания казват това, светците го казват и понеже понякога аз самият чувствам колко хубаво е да съм спокоен, понеже съзнанието ми е толкава бъбриво. Понякога разбирам калка приятно е съзнанието да е спокойно, да е в покой. Искам съзнанието ми да бъде спокойно и се питам: „Как може да стане това?" Знам какво една или друга книга казва за медитацията и за различните форми на дисциплина. И се мъча да постигна спокойствие чрез дисциплина. Следователно моят аз се утвърждава с помощта на покоя.

Искам да разбера каква е истината. Това е моето желание, моят стремеж, в резултат на което обективизирам онова, което смятам за истина, защото съм чел много за нея, слушал съм много хора да говорят за нея, религиозните писания я описват. Искам всички тези неща. И какво се случва? Обективизирам самото желание и приемам състоянието, до което съм стигнал. Ако не приема това състояние, не бих говорил за истина. Аз го приемам, преживявам го и този опит ми дава сила, не е ли така? А след това човека казва: „Знам", „моят Учител", „има Бог", „няма Бог", казва, че дадена политическа система е правилна, а всички други не са.

По този начин опитът винаги утвърждава аза. В резултат на това вашият характер придобива известна сила, засилват се вашите знания и вашите вярвания, изкарвате ги на показ пред другите хора, които не са толкава умни, колкото сте вие, защото имате дар да пишете, да говорите или сте обигран. Тъй като вашият аз действа, а също и вашият Учител, социалната група, към която принадлежите, икономическото ви положение - всички те ви изолират от другите хора и пораждат противоречия. Ако сте искрен и сериозен, трябва напълно да разрешите този център, а не да го оправдавате. Ето защо трябва да проумеете процеса на личния опит.

Възможно ли е за съзнанието, за собствения аз да не се обективизира, да няма желания и опит? Виждаме, че целият опит на собствения аз е отрицание, че е пагубен. А го наричаме положително действие, нали? Именно това наричаме положителен начин на живот. Да се откажете от целия този процес за вас е отрицание. Това правилно ли е? Можем ли, вие и аз, да стигнем до корена на проблема и да разберем процеса на собствения аз? Какво води до разпадане на аза? Религиозните и други групи предлагат да се отъждествим с нещо, не е ли така? „Отъждествете се с нещо по-голямо и собственият аз ще изчезне", казват те. Но безспорно отъждествяването е все още процес на собствения аз. Онова, което ни се струва по-голямо, не е нищо друго, освен проекция на собствения аз така, както го чувстваме, поради което то ни дава сили.

Всички различни форми на дисциплина, вяра и знание също подсилват собствения аз. Можем ли да открием какво ще накара аза да изчезне? Но, всъщност, неправилен ли е въпросът? По същество това искаме. Искаме нещо, което да накара собствения аз да изчезне, така ли е? Смятаме, че съществуват различни средства за това, например отъждествяване, вяра и тъй нататък, всички те са на едно и също ниво, защото всички те утрепват аза по един и същи начин. Е, мога ли да видя собствения аз навсякъде, където той действа, да видя неговата разрушителна сила и енергия? Каквото и име да му дам, той е сила, която отчуждава, пагубна сила, и аз искам да намеря начин да я унищожа. Сигурно сте си задавали същия въпрос: „Виждам как собственият аз действа през цялото време и винаги ми носи несигурност, страх, неудовлетвореност, отчаяние, страдание, не само на мен, но и на хората около мен. Може ли този „аз" да бъде премахнат цялостно, а не частично?" Можем ли да стигнем до неговите корени и да ги изтръгнем? Нали това е единственото нещо, което ще ни даде възможност да функционираме? Не искам да бъда частично интелигентен, а хармонично интелигентен. Някои от вас са интелигентни в своя бизнес, други в своята служба и тъй нататък. Всички хора са интелигентни по различен начин, но ние не сме хармонично интелигентни. За да бъдеш хармонично интелигентен, трябва да се освободиш от собствения аз. Това възможно ли е?

Възможно ли е азът да липсва напълно? Знаете, че е възможно. Какви са необходимите съставки, изисквания за това? Какъв е факторът, който може да го осъществи? Мога ли аз да го установя? Когато задавам въпроса: „Мога ли аз да го установя?", явно показвам, че съм убеден, че това е възможно. Аз вече направих пред вас експеримент, който показва как собственият аз се засилва. За да разберем аза е необходима голяма интелигентност, остра наблюдателност и бдителност, непрекъснато да го наблюдаваме, за да не убегне от вниманието ни. Аз, който съм бдителен, искам да се освободя от своя аз. Когато казвам това, аз знам, че е възможно да го направя. В момента, в който казвам: „Искам да се освободя от него", осъзнавам своя аз и по този начин той се засилва. Е, тогава, как е възможно азът да няма съзнание за себе си. Човек може да види, че творческото съзнание изключва съзнанието за аза, за себе си. Има творчество, когато азът липсва, защото творчеството не е интелектуална дейност, акт на съзнанието, не е проекция на собствения аз, а нещо, което е отвъд всякакъв вид опит. Възможно ли е съзнанието да бъде напълно спокойно, в състояние на неразпознаване, в несамосъзнание, за да стигне до положение, при което творческият процес става възможен, което означава, че собственият аз го няма, че азът липсва? Нали това е проблемът? Всяко движение на съзнанието, положително или отрицателно, е преживяване, което в действителност усилва собствения аз. Може ли съзнанието да престане да разпознава? Това е възможно само при пълно спокойствие, но не спокойството, което осъзнава собствения аз и поради това му дава сили.

Има ли нещо, освен самия аз, което може да наблюдава аза и да го разруши? Има ли нещо духовно, което замества аза, отстранява го, унищожава го? Нали смятаме, че има? Повечето религиозни хора смятат, че има такава нещо. Материалистите казват: „Не е възможно азът да бъде унищожен, той може да бъде само подобрен, укротен - политически, икономически или социално, с помощта на дадена формула можем да го държим под контрол, да го опитомим и по този начин да го накараме да води благороден, морален живот, да не пречи на нищо, да следва социалната формула и да функционира като машинка." Това ни е известно. Има и други, тъй наречените религиозни хора - така ги наричаме макар да не са религиозни, които казват: „По същество има такъв елемент. Ако успеем да се свържем с него, той отстранява собствения аз."

Имали такъв елемент, който отстранява аза? Вижте, моля ви, ние правим точно това. Ние притискаме своя аз в ъгъла. Ако позволите някой да ви притисне в ъгъла, ще видите какво ще се случи. Бихме желали да има нещо, което да е извън времето, което не е свързано със собствения аз, което се надяваме да дойде, да се намеси и да отстрани аза - нещо, което наричаме Бог, Има ли нещо такава, което умът ви може да си представи? Може да има, но може и да няма. Не в това е въпросът. Когато съзнанието търси духовно състояние извън времето, състояние, което ще започне да действа и ще унищожи собствения аз, тогава това не е ли друга форма на преживяване, което усилва аза? Не става ли точно това, когато вярвате? Когато вярвате, че има Бог, истина, състояние извън времето, безсмъртие, това не е ли процес, който укрепва собствения Ви аз? Азът е проектирал чувствата и вярата, които изпитвате, и това му дава по-голяма сила. И какво сте постигнали тогава? Вие не сте унищожили своя аз, а само сте му дали друго име, придали сте му други качества, вашият аз си е все още там, защото сте го осъзнали. По този начин нашето вътрешно движение е едно и също от началото до края, само че ние си мислим, че то се развива и става все по-красиво и по-красиво. Но ако се вгледате в себе си, ще видите, че това е същият аз, който функционира на различни нива, под различни етикети и имена.

Когато видите целия процес - хитруването, необикновените измислици, интелигентността на аза, как той се прикрива като се отъждествява с благодетелност, жизнен опит, вяра, знания, когато видите как съзнанието се движи в кръг, блъска се в клетка, която самото то си е създало, какво се случва тогава? Когато напълно осъзнаете това, тогава не изпитвате ли необикновено спокойствие, което идва не като награда или в резултат на принуда, на страх? Когато разберете, че всяко движение на съзнанието е форма за укрепване на аза, когато го наблюдавате, когато сте напълно наясно за действията му. Когато стигнете до това положение - не по идеологически път или в резултат на жизнения си опит, когато сте наистина в такава състояние - тогава ще установите, че съзнанието, което е в пълно спокойствие, няма сила да твори. Каквото и да твори вашият ум, то ще бъде в границите на вашия аз. Когато съзнанието не е творящо, има творчество, процес, който не можете да разпознаете.

Действителното, истината, не са неща, които човек може да разпознае. За да се прояви истината, вярата, знанията, личният опит, стремежът към благодетелност - всичко това трябва да си отиде. Добродетелният човек, който съзнава, че се стреми към добродетелност, няма никога да открие действителното. Той може да е много почтен човек, но това няма нищо общо с човека на истината, човека, който разбира. За човека на истината истината се проявява сама. Добродетелният човек е добър човек, но той никога няма да открие истината, защото добродетелта за него е прикритие на неговия аз. Стараейки се да бъде добродетелен, той засилва своя аз. Когато каже: „Не трябва да бъда алчен" състоянието на не-алчност, което той изпитва, само засилва аза. Ето защо е толкова важно да бъдеш беден, не само материално, но също така в областта на вярата и знанията. Материално богатият човек, човекът, богат със знания и вяра, ще познава само тъмнината и ще бъде средище на беди и страдания. Ако вие и аз като индивиди разберем по какъв начин действа азът, ще осъзнаем също какво е любовта. Уверявам ви, че това е единственото преображение, което може да промени света. Любовта няма нищо общо с аза. Азът е сляп за любовта. Казвате „обичам", но в самото казване, в самото изживяване няма любов. Там където има любов, азът не присъства.

ГЛАВА 10. Страхът

КАКВО Е СТРАХ? Страхът никога не съществува сам за себе си, той винаги е свързан с нещо. как мога да се страхувам от смъртта, как мога да се страхувам от нещо, което не познавам? Мога да се страхувам само от неща, които познавам. Когато кажа, че се страхувам от смъртта, всъщност от неизвестното ли се страхувам, а това е смъртта, или се страхувам, че ще загубя неща, които познавам? Страхувам се не от смъртта, а от това, че ще загубя връзката си с неща, които ми принадлежат. Страхът ми винаги е свързан с известното, а не с неизвестното.

Това, което ще се опитам да проуча сега, е как мога да се освободя от страха, от известното, което е страхът, че мога да загубя семейството си, репутацията си, реномето си, банковата си сметка, апетита си и тъй нататък. Може да кажете, че мислите пораждат страха, но нашето мислене е определено от условията на живота ни, така че те са резултат на известното. А какво знам? Знанието означава, че имаш идеи, имаш мнение за нещата, имаш съзнание за продължителността на известното и нищо повече. Идеите са спомени, резултат на опита ни, който пък е отклик на различни предизвикателства. Страхувам се от известното, което означава, че се страхувам да не загубя близки хора, вещи или идеи, страхувам се да открия какво точно съм, страхувам се да не изпадна в безпътица, страхувам се от болката, която може да изпитам, защото съм загубил нещо, не съм постигнал нещо или вече не изпитвам удоволствие.

Страхуваме се от болката, физическата болка е реакция на нервната система, но психическата болка се появява, когато имам съмнения, че нещо или някой може да ми отнеме неща, които ми доставят удоволствие. Психологическите натрупвания възпират психологическата болка, докато нещо не им попречи. Аз представлявам съвкупност от натрупани неща, от опит, който ме предпазва от смущения. А аз не искам да бъда смущаван. Ето защо се страхувам от всички, които ме смущават. Т.е., страхувам се от известното, от натрупаните физически и психологическа фактори, които ме предпазват от болка и възпират мъката. Така както медицината ни предпазва от физическите болки, вярата ни помага да възпрем психическите болки. Ето защо се страхуваме да не загубим вярата си, макар и да не сме убедени и да нямаме конкретни доказателства, че вярата е нещо реално. Може да отхвърляме някои от традиционните вярвания, които са ни били внушени, защото личният ни опит ни е дал сила, самочувствие и разбиране, но вярата и знанията, които сме придобили, са по същество едно и също нещо - средства да се предпазваме от болки.

Страхът съществува, докато се натрупват знания за известното. Това ни кара да се страхуваме, че можем да го загубим. Следователно страхът от неизвестното е страх да не загубим натрупани известни неща. Натрупването неизбежно означава страх, което от своя страна означава болка. В момента, в който си казвам: „Не трябва да губя", изпитвам страх. Макар че намерението ми, когато натрупвам неща, е да предотвратя болката, болката е вложена в процеса на натрупване. Нещата, които имам, създават страх, а това е болка,

Семената на отбраната раждат нападението. Искам да бъда физически в безопасност. Ето защо създавам суверенно правителство, на което му е необходима войска, а това означава война, която разрушава моята сигурност. Когато има желание човек да се предпазва, има и страх когато разбера погрешното си желание за сигурност, преставам да натрупвам. Ако кажете, че разбирате това, но не можете да не трупате, то тогата значи не виждате, че болката е вложена в природата на натрупването.

Страхът съпровожда процеса на натрупване, а вярата в нещо е част от процеса на натрупване. Умира синът ми и аз започвам да вярвам в прераждането, за да се предпазя психологически от болката. Но съмнението съпътства вярата. Външно аз натрупвам неща и по този начин допринасям да има войни. Вътрешно натрупвам вяра и си причинявам болка. Докато искам да имам сигурност, банкова сметка, удоволствия и т.н., докато искам да стана нещо, физиологичеки или психологически ще изпитвам болка. Самите неща, които върша, за да предотвратя болките, ми носят страх и болки.

Страхът се появява, когато искам да се вместя в дадена схема. Да живееш без страх означава да живееш извън схемите. Желанието да живея по даден начин е извор на страх. Трудностите, които изпитвам, се дължат на желанието ми да живея в дадени рамки. Мога ли да разчупя рамките? Мога да го направя само когато разбера истината, че рамките предизвикват страха и страхът укрепва рамките. Ако кажа, че трябва да разруша рамките, защото искам да се освободя от страха, аз просто влизам в друга схема, която предизвиква допълнителен страх. Всяко мое действие, чиято цел е да разруши рамките, ще създаде нова схема, предизвикваща страх. Как мога да разруша рамките без да предизвикам страх, т.е., без каквото и да е съзнателно или несъзнателно действие от моя страна по отношение на страха? Това означава, че не трябва да действам, не трябва да предприемам нищо с цел да разруша рамките. Какво става с мен, когато просто наблюдавам рамките и нищо не правя? Откривам, че рамките, схемата са самото съзнание. То съществува в обичайната сфера, която само е създало. Следователно страхът е самото съзнание. Всичко, което съзнанието прави, помага да се подсили старата схема и да се създадат нови схеми. Това ще рече, че всичко, което съзнанието прави, за да се освободи от страха, причинява страх.

Страхът си намира различни убежища. Най-обикновеното сред тях е отъждествяването с родината, с обществото, с някоя идея. Не сте ли забелязали какви чувства изпитвате, когато видите някакво шествие - военен парад или религиозна процесия, когато родината ви е в опасност, когато е нападната. Вие несъмнено се отъждествявате с родината си, с дадена личност или идеология. В други случаи се отъждествявате с детето си, със съпругата си, с дадена форма на действие или бездействие. Отъждествяването е процес на самозабрава. Докато имам съзнание за себе си, знам, че има болка, борби и постоянен страх. Но ако може да се отъждестви с нещо по-голямо, с нещо, което си струва - с красотата, с живота, истината, вярата, знанията, човек избягва, поне временно, от своя аз, прав ли съм? Когато говоря за „моята родина" аз забравям себе си за известно време. Забравям себе си и ако мога да кажа нещо за Бога. Ако мога да се отъждествя със семейството си, с дадена социална група, с някоя партия или идеология, тогава временно успявам да избягам. Следователно отъждествяването с нещо е форма на бягство от себе си. Даже добродетелта е бягство от себе си. Човек, който следва пътя на добродетелта, бяга от себе си. Такъв човек е ограничен. Неговото съзнание не е добродетелно, защото добродетелта не е нещо, което може да се достигне. Колкото повече се стараете да бъдете добродетелен, толкова повече засилвате своя „аз". Страхът, който всички ние изпитваме под различна форма, винаги намира заместител и още повече усилва нашата борба. Колкото повече се отъждествявате със заместителя, с толкова по-голяма сила се вкопчвате в онова, за което сте готов да се борите, дори да умрете, защото непосредствено зад него е страхът.

Знаем ли сега какво е страхът? Не е ли той отказ да приемем онова, което е? Трябва да разберем смисъла на думата „приемам". Не използвам думата, за да означа усилията, които правим, за да приемем нещо. Не може да става дума за приемане, когато възприемаме онова, което е. Как мога да се придвижа по-нататък, след като представлявам възел от реакции, спомени, надежди, униние, неудовлетвореност, след като съм резултат на блокирано съзнание? Може ли съзнанието да се осъзнае без тези пречки и бариери? Знаем, че когато нямаме препятствия, можем да изпитаме необикновена радост. Нали знаете, че когато тялото е съвършено здраво, изпитвате известна радост, чувство за благосъстояние, и нали знаете, че когато съзнанието ви е напълно освободено, без бариери, когато центърът за разпознаване - вашият „аз" - липсва, тогава изпитвате известна радост? Не сте ли изпитали това състояние, състоянието, когато азът липсва? Сигурно сте го изпитвали.

Изпитвам свобода от аза само когато мога да погледна на нещата в тяхната обвързана цялост. И успявам да направя това само когато разбера целия процес на всички дейности, породени от желанията, които са израз на мисълта - защото мисълта не се различава от желанията - без да оправдавам, без да порицавам, без да потискам личното. Когато успея да направя това, тогава ще знам дали е възможно да преодолея ограниченията на аза.

ГЛАВА 11. Скромността

БИХ ИСКАЛ ДА РАЗИСКВАМЕ ВЪПРОСА за скромността и може би по този начин ще успеем да установим какво представлява чувствителността. Струва ми се, повечето от нас смятат, че скромността е само външен израз, че тя означава оттегляне от живота - да имаме малко собственост, да нямаме дом, да имаме малко дрехи, малка банкова сметка. Явно това не е израз на скромност. Това е външна показност. Смятам, че скромността е нещо съществено, но тя се проявява само когато започнем да разбираме значението на самопознанието.

Скромността не е просто пригаждане към дадена схема. Необходима е голяма интелигентност, за да можеш да бъдеш скромен без да се съобразяваш с дадени схеми, колкото и важни да изглеждат те. За нещастие, повечето от нас започват с външните неща. Сравнително лесно е да живеещ с малко вещи и да си доволен, възможно е дори, колкото и малко да имаш, да успяваш да го споделяш с други хора. Но външният израз на скромност, отнасяща се до вещи и собственост, не предполага вътрешна скромност. Защото в сегашния свят все повече и повече неща ни се предлагат външно. Животът става все по-сложен и по-сложен. За да избягаме от тази сложност, ние все повече и повече започваме да се отказваме и да не се обвързваме с неща - коли, къщи, организации, с безкрайно многото обстоятелства, наложени ни отвън. Ние смятаме, че ще бъдем скромни, като се оттеглим от живота. Много светци, много Учители са отричали земното, но струва ми се, че такава отрицание няма да реши нашите проблеми. Истинската скромност може да се прояви само вътрешно, а оттам да намери и външен израз. Тогава проблемът е как да станем скромни, защото това прави човека по-чувствителен. Чувствителното съзнание, чувствителното сърце са нещо много важно, защото тогава човек бързо се отзовава и откликва на другите.

Човек може да стане вътрешно скромен само когато осъзнае безкрайно многото пречки, привързаности и страхове, които го ограничават. Но повечето от нас обичат да бъдат обвързани с хора, вещи, идеи. Нрави ни се да бъдем затворници. Вътрешно ние сме наистина пленници, макар и външно да изглеждаме много естествени. Вътрешно ние сме пленници на нашите желания, на нашите идеи, на безкрайно много подбуди. Не можете да постигнете истинска скромност, ако не сте свободен вътрешно. Ето защо трябва да тръгнем отвътре, а не отвън.

Човек изпитва необикновено чувство за свобода, когато разбере целия процес на вярата, когато разбере защо съзнанието се отдава на дадена вяра. Скромността идва, когато се освободим от вярата. Но скромността изисква интелигентност, а за да бъдеш интелигентен, трябва да осъзнаеш собствените си ограничения. Човек може да постигне това, ако е постоянно нащрек, ако не се движи по установен ред и не се придържа към дадена схема на мислене или действие. В края на краищата, вътрешното засяга и външното. Обществото и всички форми на действие са израз на това, което ние, хората, сме, и без вътрешна промяна, каквито и закони да се приемат, те ще имат много малко значение за външното. Те могат да доведат до някои реформи, до известно подобрение, но вътрешното винаги надделява над външното. Ако човек е вътрешно алчен, амбициозен, следва някои идеали, тази вътрешна сложност ще разстрои и дори унищожи външното общество, колкото и грижливо да е замислено то.

Затова трябва да започнем с вътрешното, без да отричаме външното. Човек стига до вътрешното, когато разбере външното, когато установи как конфликтите, борбите, болките съществуват отвън. Когато навлезе все по-дълбоко и по-дълбоко в тях, той естествено достига до психологическото състояние, което причинява външните конфликти и страдания. Външното е само израз на вътрешното състояние, но за да разберем вътрешното състояние, трябва да тръгнем от външното. Повечето от нас правят точно това. Като разберем вътрешното без да отхвърляме външното, като стигнем до вътрешното, разчитайки смисъла на външното, ще установим, че изучаваме нашата вътрешна сложност, ние ставаме все по-чувствителни и по-свободни. Тази вътрешна скромност е от съществена важност, защото тя ни прави чувствителни. Съзнанието, което не е чувствително и будно, не е в състояние да възприема, не е годно за творческа дейност. Конформизмът като средство да постигнем естественост притъпява ума и сърцето и ги прави безчувствени. Всякакъв вид авторитарна принуда, наложена от правителството или лично от нас под натиска на стремежа да успеем, също води до безчувственост, просто защото не идва отвътре. Външно може да се приспособите и да си придадете вид на скромен, нещо, което много религиозни хора правят. Те си налагат различни видове дисциплина, стават членове на различни организации, отдават се на съзерцание по даден начин -те всички си дават вид, че са скромни, но такъв конформизъм не води до естественост. Всякакъв вид принуда е пречка за постигане на скромност. Колкото повече натиск се оказва, колкото повече нещата се подменят, толкова по-малка е скромността. А колкото по-добре разбирате процесите на натиск и подмяна, толкова по-голяма е възможността да постигнете истинска скромност и естественост.

Нашите проблеми - обществени, политически, религиозни, проблемите на околната среда, са толкова сложни, че могат да бъдат решени само като постигнем естественост, а не като станем необикновено ерудирани и умни. Обикновеният човек вижда и изпитва нещата по-непосредствено, отколкото сложният човек. Нашите умове са така задръстени от факти и информация за това какво са казали другите, че не сме в състояние да изживяваме нещата по непосредствен начин. Тези проблеми изискват нов подход. И ние можем да подходим към тях само ако сме естествени, наистина вътрешно скромни. Тази скромност идва само в резултат на самопознание, като разберем какво сме, как мислим и как чувстваме, какво е движението на нашите разсъждения, как реагираме на нещата, как от страх се приспособяваме, съобразяваме се с общественото мнение, с онова, което другите казват, с това какво Буда, Христос и големите светци са казали - всичко онова, което ни прави конформисти и което правим, за да имаме сигурност, да бъдем в безопасност. Когато човек търси сигурност, той явно се страхува и не може да стане скромен и естествен.

Ако не сте скромни и естествени, не можете да бъдете чувствителни - към дърветата, птиците, планините, вятъра, към всичко окова, което става около нас в света. Ако човек не е естествен, не може да почувства вътрешните внушения на нещата. Повечето от нас живеят повърхностно на най-горното ниво на своето съзнание. И на това ниво се стараем да бъдем дълбокомислени или интелигентни. което е синоним на религиозността. На това ниво се стараем умовете ни да бъдат естествени, Като ги подлагаме на принуда и дисциплина. Но това не е скромноет и естественост. Когато насилим най-горното ниво на нашето съзнание да бъде естествено, насилието втвърдява съзнанието ни, а не го прави подвижно, ясно и бързо. Да бъдем естествени в целия процес на нашето съзнание е извънредно трудно, защото трябва да преодолеем всякакви видове вътрешни резерви, трябва старателно да следим и изучаваме процеса на нашето съществуване, което означава да бъдем будни за всички вътрешни внушения и загатвания, да имаме съзнание за нашите страхове и надежди и все повече и повече да се отърсваме от тях. Само когато умът и сърцата ни станат естествени, когато се отървем от обгръщащата ни закоравялост, ще можем да решим проблемите, пред които сме изправени.

Знанията няма да ни помогнат да решим проблемите. Може би знаете например, че човек се преражда, че продължаваме да съществуваме след смъртта. Може би знаете. Не казвам, че знаете, може би това е въпрос на убеждение. Но това не решава проблемите. Смъртта не може да бъде класифицирана с теории, информация или убеждения. Тя е много по-тайнствена, по-дълбока и много по-градивна.

Човек трябва да има способността да изследва всички тези неща по нов начин, защото проблемите ни се решават само чрез непосредствения опит, а той е възможен само ако сме естествени, което означава да станем чувствителни. Умът се притъпява под тежестта на знанията. Миналото и бъдещето притъпяват ума. Само умът, който може да се пригоди към настоящето, да бъде с него непрекъснато във всеки момент, може да се справи с огромното влияние и огромния натиск, който ни оказва заобикалящата ни действителност.

Така че религиозен човек не е този, който си слага расо, яде само едно ядене на ден и е дал обет да бъде това, а не онова, а онзи. Който е вътрешно скромен, чиято цел не е да стане нещо. Такава съзнание е необикновено възприемчиво, защото пред него няма прегради, страх, преследване на цели. Ето защо то е в състояние да изпита Божията милост, да достигне до Бога, до истината и какво ли още не. Съзнанието, което търси, не е естествено. Съзнание, което се подчинява на вътрешни и външни авторитетни схеми, не може да бъде чувствително. А само когато едно съзнание е наистина чувствително и будно, разбира своите мисли, знае какво става около него и как да реагира, когато не се старае да стане нещо - само тогава то може да стигне до истината. Само тогава може да има щастие, защото щастието не е цел, то е резултат от действителността. Когато нашият ум и нашето сърце станат скромни и естествени, ще станат чувствителни, но не по принуда, натиск или насилие, тогава ще открием, че нашите проблеми могат да бъдат решени по много лесен начин. Колкото и сложни да са проблемите ни, ние ще бъдем в състояние да ги видим и да подходим към тях по нов начин. В настоящия момент са необходими хора, които могат да, посрещнат външната бъркотия, неуредици и конфликти по нов начин, творчески и естествено - не с помощта на теории и формули, идващи отляво или отдясно. Не можете да подходите по нов начин, ако не сте скромен.

Даден проблем може да бъде решен само когато подходим към него по този начин. Но подходът ни няма да бъде нов, ако го разглеждаме в светлината на дадени мисловни, религиозни, политически или други схеми. Така, че трябва да се освободим от всички тези неща, за да станем скромни и естествени. Ето защо е толкова важно да се познаваме и да сме в състояние да разберем процесите на нашето мислене, да разбираме напълно какво представляваме. Тогава ще бъдем естествени, а това ще ни направи смирени. И нашата смиреност няма да бъде практикувана добродетел. Придобитата смиреност не е смиреност. Съзнанието, което се научава да бъде скромно, не е скромно. Само когато човек постигне смиреност, но не култивирана смиреност, ще може да посрещне тежестите на живота, защото няма да гледа на нещата през призмата на своето време и чувство за значимост, а ще проумее самия проблем и ще е в състояние да го разреши.

ГЛАВА 12. Осъзнаването

ДА ПОЗНАЕМ СЕБЕ СИ означава да знаем какви са отношенията ни със света - не само със света на идеите и хората, но също и с природата и нещата, които притежаваме. Това е нашият живот - животът е отношение със света в неговата цялост. Трябва ли да бъдем специалисти, за да разберем тази връзка? Явно не. Онова, което е необходимо, е да осъзнаваме, че трябва да посрещнем живота в неговата цялост. А как да го осъзнаем? Това е един от нашите проблеми. Как може човека да постигне това осъзнаване - ако мога да използвам думата без да й придавам значението на специализация. Как може човек да посрещне живота като цяло? Нямам предвид само отношенията ви с вашите съседи, но също отношението ви към природата, вещите, които притежавате, идеите, илюзиите, които умът ви фабрикува, желанията ви и т.н. Как може човек да осъзнае целия този процес на отношения? Нали е ясно, че това е животът? Няма живот без отношения. Разбирането на тези отношения не означава изолация. Напротив, то изисква пълно признаване и осъзнаване на цялостния процес на отношения.

Какво означава да осъзнаваш? Как осъзнаваш нещата? Как осъзнаваш отношенията си с даден човек. Как осъзнаваш, че чувстваш дърветата, повика на птиците? Съзнаваш ли по какъв начин реагираш, когато четеш някой вестник? Съзнаваме ли колко повърхностни са реакциите на ума, колко повърхностни са вътрешните реакции? Как въобще осъзнаваме нещата? Нали най-напред реагираме на даден дразнител - това е нещо явно. Виждам дървета, реагирам на тях, после идват осъзнаването, контактът, отъждествяването и желанието. Нали това е обикновеният процес? Вие сте в състояние да наблюдавате какво става. И това не се научава от книгите.

И така, вие изпитвате удоволствие и болка в процеса на отъждествяване. И вашите „възможности" са израз на интереса ви към удоволствието и на желанието да избегнете болката. Ако ви интересува нещо, ако то ви прави удоволствие, „възможностите" ви се проявяват незабавно, осъзнаването на този факт идва незабавно. А ако става въпрос за болка, „възможностите" ви служат, но за да я избегнете. Мисля, че няма да успеем докато проучваме „възможностите" си да разберем какво представляваме. Ако разчитаме чрез „възможностите" си да разберем себе си, няма да успеем, защото разбирането на самия себе си не зависи от възможностите. Те не представляват техника, която можем да усъвършенстваме, култивираме и усилваме с времето и непрекъснато да подобряваме. Осъзнаването на самия себе си може да бъде проверено в процеса на отношенията ни, чрез начина, по който говорим и по който постъпваме. Наблюдавайте се без да се отъждествявате, без да се сравнявате, без да се порицавате - просто се наблюдавайте и ще откриете, че става нещо необикновено. Не само ще сложите край на постъпки, които са несъзнателни - повечето от нашите постъпки не са съзнателни - не само ще сложите край на тях, но освен това вие ще осъзнаете какви са мотивите за тези постъпки без да ги проучвате и без да вниквате в тях.

Когато постигнете осъзнаване, ще можете да наблюдавате целия процес на вашето мислене и вашите действия. Но това може да стане при условие, че нямате отрицателно отношение. Аз имам отрицателно отношение към нещо, когато не го разбирам и това е начин да се откажа да го разбера. Мисля, че повечето от нас правят това нарочно - веднага показваме отрицателно отношение към нещо, смятайки, че сме го разбрали. Ако не тръгнем с отрицание, а отворим съзнанието си към дадено нещо и го разгледаме внимателно, тогава неговото съдържание и значение ще започнат да се отварят пред нас. Направете опит и сами ще се уверите. Просто отворете съзнанието си -без всякакво оправдание, което може да ви се стори негативно, но не е негативно. Напротив, то има качеството на пасивност, която представлява непосредствено действие, и ще откриете, че е така, ако направите опит.

В края на краищата, нали за да разберете нещо, трябва да бъдете в пасивно състояние? Не можете да продължите да мислите за него, да го разисквате, да го поставяте под въпрос. Вашата чувствителност трябва да бъде достатъчно изострена, за да можете да възприемете неговото съдържание. Трябва да бъдете като чувствителна фотографска плака. Ако искам да ви разбера, моето съзнание трябва да бъде пасивно, тогава вие ще започнете да разкривате своята история. Явно, за това не са необходими специални възможности или знания. Това е процесът, който ще ни помогне да разберем кои сме - не само повърхностните слоеве на нашето съзнание, но дълбочините, които са много по-важни, защото там са нашите подбуди, намерения, нашите скрити, объркани желания, нашите апетити, опасения и страхове. Отвън те може да изглеждат под контрол, но вътре кипят. Докато тези неща не бъдат осъзнати, не можем да бъдем свободни, щастливи и интелигентни.

Необходима ли е някаква специализация, за да станем интелигентни? Интелигентността е цялостно осъзнаване на процесите в нас. И може ли този вид интелигентност да се култивира в резултат на специализация? Защото всъщност става тъкмо това, нали? Мисленето на свещеника, лекаря, инженера, индустриалеца, бизнесмена, професора се определя от тяхната специализация.

За да достигнем до най-високата степен на интелигентност - до истината, до Бог, до нещо, което думите не могат да изразят - смятаме, че трябва да се специализираме. Учим, изследваме, търсим чрез мисленето си на специалисти, или облягайки се на нашите знания като специалисти, ние се самоизучаваме, за да разбием възможности, които да ни помогнат да разкрием нашите конфликти и страдания.

Нашият проблем е да осъзнаем дали конфликтите, страданията и мъките на всекидневния ни живот могат да бъдат разрешени от някой друг и ако е невъзможно, как ние да се справим с тях. Явно е необходима известна интелигентност, за да се справи човек с даден проблем и тази интелигентност не може да бъде постигната или култивирана в резултат на специализация. Тя се появява само когато, макар и пасивно; осъзнаваме целия процес на нашето съзнание, което означава да имаме ясна представа за себе си без да казваме какво е правилно и какво не е. При състояние на пасивно съзнание, което не е леност или сънливост, а извънредна бдителност - проблемът придобива друго значение. Това означава, че вече не се отъждествяваме с проблема и поради това не правим оценки, тогава проблемът започва да разкрива своето съдържание. Ако правите това постоянно и непрекъснато, ще можете да решите всеки проблем основно, а не повърхностно. Но е трудно, защото повечето от нас не могат да достигнат състоянието на пасивно осъзнаване, т.е., да оставят проблема да се разкрие сам без ние да го обясняваме. Ние не знаем как да гледаме хладнокръвно на проблемите. За нещастие не можем да го направим, защото искаме от всеки проблем резултат, искаме отговор, очакваме да се стигне до даден край, мъчим се да обясним проблема в зависимост от това какво ни доставя удоволствие или ни причинява болка, или имаме готов отговор как да се справим с проблема. Следователно, ние подхождаме към всеки нов проблем, като използваме стари схеми. Предизвикателството е винаги нещо ново, но нашето отношение към него е винаги старо. За нас е трудно да се справим напълно и по подходящ начин с предизвикателството. Проблемът винаги се свежда до нашето отношение към неща, хора, идеи. Други проблеми не съществуват. И за да можем да се справим с проблема за отношенията, с неговите непрекъснато изменящи се изисквания, да го посрещнем правилно, по най-добрия начин, трябва да развиваме пасивното осъзнаване. Тази пасивност не е въпрос на решителност, воля или дисциплина. За начало трябва да осъзнаем, че не сме пасивни. Без съмнение в началото е осъзнаването, че искаме отговор на даден проблем, че сме наясно какво е отношението ни към този проблем и как да подходим към него. Едва тогава осъзнаваме какво е отношението ни към проблема - как реагираме, какви са нашите предубеждения, изисквания и цели, когато се изправим пред него - това осъзнаване ще разкрие нашия процес на мислене, нашата вътрешна природа и ще ни даде свобода.

Несъмнено важното е осъзнаването без избор, защото изборът боди до конфликти. Човек, който избира, е объркан, затова и избира, ако не е объркан, няма да избира. Само онзи, който е объркан, избира какво да прави и какво да не прави. Човекът, който е наясно с нещата и е естествен, не избира. За него каквото е, това е. Явно действието, основано на дадена идея, е резултат от избор. Такава действие не води до освобождаване. Напротив, то създава противодействие и конфликти в зависимост от мисленето ви, определено от вашите условия на живот.

Важното е да осъзнавате нещата по новому във всеки нов момент, без да натрупвате опита, който осъзнаването ви носи, защото от момента, когато започнете да трупате, вие започвате да осъзнавате нещата в зависимост от онова, което сте натрупали, според дадена схема, според даден опит. С други думи, вашето осъзнаване започва да се обосновава от онова, което сте натрупали и затова вече не наблюдавате, а обяснявате. Там, където има обяснения, има и избор, а изборът причинява конфликти. В условия на конфликт не сте в състояние да разбирате нещата.

Животът се свежда до отношения и за да разберете тези отношения, които не са статични, е необходимо осъзнаване, което е гъвкаво, будно и пасивно, а не агресивно и активно. Както вече отбелязах, до това пасивно осъзнаване не се достига чрез каквато и да е форма на дисциплина, нито чрез упражнения. Трябва във всеки момент да осъзнаваме нашите мисли и чувства, не само когато сме будни, защото ще видим, че когато навлизаме по-дълбоко, започваме да сънуваме, да изхвърляме на повърхността най-различни символи, които преживяваме като сънища. Така отваряме вратата към тайното, което се превръща в известно. Но за да открием неизвестното, трябва да стигнем далеч по-нататък от вратата - и в това е трудността за нас. Умът не може да познае действителното, защото умът е резултат на известното, на миналото. Следователно умът трябва да разбере какво представлява и как функционира, да разбере истината за себе си. Само тогава за неизвестното става възможно да бъде.

ГЛАВА 13. Желанието

ЗА ПОВЕЧЕТО ОТ НАС ЖЕЛАНИЕТО е важно нещо -желанието за собственост, за положение, власт, удобства, за безсмъртие, за непрекъснатост, желанието да бъдем обичани, да имаме нещо постоянно, задоволително, нещо, отвъд времето. Какво е желанието? Какво е това, което непрекъснато ни подтиква? Не искам да ви внушавам, че трябва да сме доволни от това, което имаме или от това, което сме - то не е нищо друго освен обратното на онова, което искаме. Опитваме се да видим какво представлява желанието и ако навлезем в проблема колебливо и предпазливо, струва ми се, ще можем да стигнем до промяна, която не е просто подмяна на един обект на желание с друг обект на желание. Нали обикновено това имаме предвид когато използваме думата „промяна"? Когато не сме доволни от даден обект на желание, ние намираме друг, с който да го заместим. Непрекъснато се движим от един обект на желание към друг, когото смятаме за по-възвишен, по-благороден, по-изтънчен. Но колкото и да е изтънчено, желанието си е винаги желание. И движението на желанията винаги е съпроводено от безкрайна борба на противоположностите.

Това не прави ли важна задачата да установим какво е желанието и дали можем да го променим? Какво е желанието? Не е ли то символ и усещането за него? Желанието е усещане и обект за неговото постигане. Има ли желание без символ и усещането за него? Явно, че няма. Символът може да бъде картина, някой човек, дума, име, образ, идея, която ми дава усещането, че я харесвам или не я харесвам. Ако усещането е приятно, искам да се добера до него, да задържа неговия символ и да продължа удоволствието. В зависимост от моите склонности и намерения, отвреме навреме променям картината, образа, обекта. Дадено удоволствие ми омръзва, става ми скучно и затова търся ново усещане, нова идея, нов символ. Отхвърлям старото усещане и се захващам с ново, с нови думи, ново значение, нов начин на преживяване. Противопоставям се на старото и се отдавам на новото, което смятам за по-висше, по-благородно, по-задоволително. При желанието наблюдаваме явленията противопоставяне и отдаване, което винаги е съпроводено от изкушението. И разбира се, когато се отдадем на нов символ на желание, ние винаги се страхуваме, че можем да се разочароваме.

Когато наблюдавам целия процес на желания в себе си, виждам, че винаги има един обект, към който моето съзнание е насочено, търсейки допълнителни усещания и че този процес е съпроводен от противодействие, изкушение и самоконтрол. Тук са включени възприятие, усещане, контакт и желание, а умът става механичен инструмент на този процес, където символи, думи, обекти образуват центъра, около който се изграждат всички желания, стремежи и амбиции. Този център е азът. Мога ли да разруша този център на желания - не едно единствено желание, апетит, страст, а цялата структура на желания, стремежи, очаквания, в която винаги присъства страхът от разочарование? Колкото по-разочарован се чувствам, толкова повече се засилва азът. Докато има надежда и копнеж, винаги зад тях ще има страх, който укрепва този център. Истинска революция е възможна само в този център, не на повърхността - процес, който само ще отвлече вниманието ни и ще доведе до повърхностни промени, чийто резултат ще бъдат вредни действия.

Когато съзнавам каква е цялата структура на желания, аз съм в състояние да видя, че моят ум е станал мъртъв център, механичен процес на запомняне. И когато желанието ми омръзне, аз автоматично искам да се осъществя в друго. Съзнанието ми винаги експериментира с усещания, то е инструмент на усещанията. Когато ми доскучае от дадено усещане, търся ново усещане, то може да бъде онова, което наричам осъществяване на Бога, но то е все още усещане. Не мога да понасям повече този свят и неговите страдания, нуждая се от спокойствие, спокойствието на вечното, ето защо медитирам, контролирам се, тренирам ума си, за да изпитам това спокойствие. Но да изпитваш такъв вид спокойствие продължава да бъде усещане. Тоест: моят ум е механичен инструмент на усещания и спомени, мъртъв център на моите действия и мисли. Целите, които преследвам, са проекции на съзнанието като символи, от които то получава усещания. Думите „Бог", „любов", „комунизъм", „демокрация", „национализъм" са символи, пораждащи усещания в съзнанието, поради което то се придържа към тях. Ние всички знаем, че всяко усещане има край и поради това се движим от едно усещане към друго и всяко усещане засилва навика ни да търсим нови усещания. По този начин съзнанието става просто инструмент за усещания и спомени и ние не можем да се освободим от този процес. Докато съзнанието търси все нови преживявания, то може да мисли само от гледна точка на усещанията. По този начин всяко преживяване, което може да е спонтанно, творческо, жизнено, необикновено ново, незабавно се свежда до усещане, а после се превръща в спомен. Ето защо преживяването е мъртво, а съзнанието се превръща в застоял вир от миналото.

Когато навлезем дълбоко във всичко това, се запознаваме с този процес. Но изглежда, че не сме в състояние да минем отвъд него. Искаме да отидем отвъд него, защото ни е омръзнала безкрайната рутина, механичното преследване на усещания. Ето защо съзнанието проектира идеите за истината и за Бога. То мечтае за съществена промяна, да играе главната роля в тази промяна и т. н. Така и не се стига до творческо състояние. Виждам, че този процес на желанията в мене е механичен, повтаря се, съзнанието се навиква на еднообразието, превръща го в мъртъв център на миналото, в който няма творческа спонтанност. Виждам и внезапни моменти на творчество, които не водят своето начало от съзнанието, спомените, усещанията или желанията.

Нашата задача в такъв случай е да разберем какво е желанието - не докъде трябва да стигнем и къде трябва да спрем, а да разберем целия процес на желания, стремежи, изгарящи страсти. Повечето от нас смятат, че като ограничим притежанията си, ние се освобождаваме от желанията - и как се прекланяме пред тези, които имат малко неща! Парче плат около бедрата и една роба са символи на нашето желание да се освободим от желанията. Но това също е повърхностно отношение. Защо трябва да започнем като се откажем от външните неща, когато съзнанието ни е изпълнено с безброй желания, вярвания, стремежи. Явно там трябва да започне революцията, а не с това какво притежаваме, какви дрехи носим, колко пъти на ден ядем. Но ние отдаваме голямо значение на тези неща, защото мисленето ни е повърхностно.

Важният проблем е да видим дали съзнанието ни може да се освободи от желанията, от усещанията. Явно творчеството няма нищо общо с усещанията. Действителността, Бог, или каквото и да е друго, не са състояния, които можете да изпитате като усещане. Какво става, когато изпитвате нещо? Вие имате някакво усещане или изпитвате чувство на въодушевление или на униние. Естествено вие се опитвате да се отървете от унинието, но ако чувството е чувство на радост, на въодушевление, вие се стараете да го продължите. Вашите усещания са приятни и вие искате да са повече, а повечето усещания подсилват мъртвия център на съзнанието, което жадува за повече приятни преживявания. Ето защо съзнанието не може да изживее нещо ново. То не е способно да изживее нещо ново, защото подхожда към всичко чрез спомените си, чрез нещата, които може да разпознае. А онова, което разпознавате чрез спомените, не е истината, творчеството, действителното. Такава съзнание не може да изпита действителното, то може да има само усещания. А творчеството не е усещане, а нещо винаги ново, във всеки момент.

Сега разбирам какво е състоянието на съзнанието ми. Виждам, че то е инструмент на усещанията и желанията, или по-скоро, че то самото е усещания и желания и се е превърнало в нещо механично. Такава съзнание никога не е в състояние да изпита или да почувства новото, защото новото е отвъд усещанията, а усещанията са винаги нещо старо. Ето защо на този механичен процес с неговите усещания трябва да се сложи край, прав ли съм? Желанието да имаме повече, стремежът към символи, думи, образи и техните усещания - всичко това трябва да свърши. Само тогава съзнанието ще бъде в онова творческо състояние, при което се ражда новото. Ако можете да разберете това без да попаднете под хипнотичното въздействие на думи, навици, идеи и ако можете да видите колко важно е новото да обладае съзнанието, тогава ще разберете процеса на желанията, рутината, скуката и на постоянния копнеж за преживявания. Тогава, струва ми се, ще започнете да разбирате, че желанията са почти без значение за човек, който наистина търси. Без съмнение, всички се нуждаем от някои физически неща - храна, дрехи, покрив и всичко останало. Но те никога не се превръщат в психологически апетити, в нещо, около което съзнанието се изгражда като център на желания. Като оставим физическите нужди настрана, каквито и да са желанията - за величие, да стигнеш до истината, да бъдеш добродетелен - се превръщат в психологически процес, чрез който съзнанието изгражда идеята за собственото „аз" и поставя себе си в центъра.

Когато наистина проумеете този процес, осъзнаете го безусловно, без изкушение, без да го съдите или оправдавате, тогава ще откриете, че съзнанието е в състояние да приеме новото и че новото никога не е усещане, че то никога не може да бъде разпознато и изпитано отново. То е състояние, при което творчеството идва без покана, без спомени и това е действителното.

ГЛАВА 14. Отношения и изолация

ЖИВОТЪТ Е ОПИТ - опит в отношенията. Човек не може да живее в изолация, така че животът е отношения, а отношенията са действие. А как може да се развие способността да се разбират отношенията, които съставят живота? Отношенията не означават ли не само общуване между хора, но също и контакт с вещи и идеи? Животът е отношения, които намират израз чрез контакти с вещи, хора и идеи. Когато разберем проблема за отношенията, ние ще имаме възможност да се справим с живота. Така че нашият проблем не са нашите възможности, тъй като възможностите не са независими от отношенията, а разбирането на отношенията, което естествено ще създаде възможности за гъвкавост, бързо приспособяване и бърз отклик.

Отношенията са огледалото, в което откривате себе си. Без отношения вие не съществувате. Да бъдеш значи да имаш отношения, да имаш отношения значи да живееш. Вие съществувате не защото мислите, че съществувате, а съществувате, защото се намирате в отношения. Неразбирането на проблема за отношенията води до конфликти.

Ние не разбираме смисъла на отношенията, защото използваме отношенията просто като средство за по-нататъшни постижения, промени и напредък. А отношенията са средство за самопознание, защото отношенията означават да бъдеш, да съществуваш. Трябва да разбера смисъла на отношенията. Отношенията са огледало, в което виждам себе си. Това огледало може да изкривява образа, но може и да показва нещата такива, каквито са. Но повечето от нас виждат в това огледало по-скоро онова, което искат да видят, а не онова, което е. Ние сме по-склонни да идеализираме, да бягаме, да живеем в бъдещето, отколкото да разбираме отношенията в непосредственото настояще.

Ако разгледаме отблизо живота си, нашите отношения един към друг, ще установим, че животът ни представлява процес на изолация. Не сме истински загрижени за другите, макар и много да говорим за това, другите не ни интересуват. Ние поддържаме отношение с някого само докато това отношение ни удовлетворява, докато ни дава убежище и ни задоволява. Но в момента, в който се появи някакво смущение в него, което ни създава неудобство, ние слагаме край. С други думи, дадено отношение съществува, докато ни задоволява. Това може да звучи остро, но огледайте живота си отблизо и ще видите, че е факт. Човек живее в невежество, когато си затваря очите пред фактите, а невежеството не води до добри отношения. Ако огледаме живота си и нашите отношения, ще открием, че той представлява процес на изграждане на противодействия между хората, на изграждане на стена, над която наблюдаваме другите. Стената може да е материална, да е психологическа, икономическа, национална - ние я пазим и стоим зад нея. Докато живеем в изолация, зад някаква стена, няма да имаме истински отношения с другите. живеем затворено и смятаме, че това ни дава сигурност, защото сме доволни от положението. Светът е толкова разрушителен, в него има толкова много мъка, болка, войни, опустошения и страдания, че искаме да избягаме и да живеем зад стените на сигурността на нашето съществуване, така че отношенията за повечето от нас са процес на изолация, а такива отношения неизбежно създават общество, което разделя хората един от друг. Това точно, става в целия свят - вие живеете изолирани, протягате ръка над стената, която можем да наречем национализъм, братство или нещо друго, но правителствата продължават да си съществуват с техните армии. Гледате ограничено на нещата и въпреки това мислите, че можете да постигнете световно единство, световен мир - това е невъзможно. Докато има граници, било то национални, икономически, религиозни или социални, няма съмнение, че не може да има мир в света.

Процесът на изолация е процес на стремеж към власт. Независимо от това дали става въпрос за лична, расова, национална или групова власт - тя винаги води до изолация, защото желанието за власт, за положение, означава отделяне. В края на краищата всеки иска това, нали? Всеки иска да има положение, което му дава възможност да властва, било то у дома си, на работата си или при някакъв бюрократичен режим. Всеки се стреми към власт и, търсейки власт, установява общество, основано на власт - военна, индустриална, икономическа и т. н. И това е ясно за всеки. Самото желание за власт не води ли по силата на своята природа до изолация? Смятам, че е много важно това да бъде разбрано, защото хората, които искат световен мир, свят, в който няма войни, ужасяваща разруха, катастрофална мизерия в невъобразими размери, трябва да разберат този основен проблем. Хората, които са сърдечни и благи, не са властолюбиви и поради това не изпитват чувството на принадлежност към дадена нация, към дадено знаме. Те нямат знаме.

Няма такава нещо като живот в изолация - никоя страна, никой народ, никой индивид не може да живее в изолация. И въпреки това, тъй като по най-различен начин търсите власт, вие насаждате изолация. Националистът е проклятие, защото със своя националистичен, патриотичен дух издига стена, която разделя хората. Той е толкова обвързан със своята страна, че издига стени срещу другите. Какво става, когато изградиш стена срещу нещо? То непрекъснато се блъска в стената. Когато се противопоставите на нещо, самото противопоставяне показва, че вие сте в конфликт с него. Така че национализмът, който е процес на изолация, и който е резултат на желанието за власт, не може да доведе до мир в света. Онзи, който е националист и говори за братство, е лъжец. Той живее в състояние на противоречие.

Може ли човек да живее на този свят без да желае власт, положение, господство? Явно, че може. Човек го прави, когато не се отъждествява с нещо по-голямо. Отъждествяването с нещо по-голямо - партия, родина, националност, религия, Бог, е израз на желанието за власт. Защото вътре в себе си сте празни, безинтересни и слаби вие се отъждествявате с нещо по-голямо. Това желание да се отъждествите с нещо по-голямо е желание за власт.

Отношенията са процес, в който се саморазкриваме, а без човек да се опознае, да разбере пътищата на своя ум и сърце, установяването на външен ред, на дадена система, прилагането на умела формула е от много малко значение. Онова, което е важно, е да разбереш себе си в отношенията си към другите. Тогава отношенията стават не процес на изолация, а движение, в което разкриваш собствените си мотиви, мисли и стремежи. И това откритие е началото на освобождаването, началото на трансформацията.

ГЛАВА 15. Мислителят и мисълта

ВЪВ ВСЕКИ ЖИТЕЙСКИ ОПИТ присъства субектът, наблюдателят, който събира в себе си все повече и повече неща или се отказва от други. Това не е ли неправилен процес, не е ли начин на поведение, който не води до творческо състояние? Ако процесът е неправилен, можем ли да го отстраним, напълно да се отървем от него? Това може да стане само когато аз, като човек, който е субект на опита, осъзная, че процесът е погрешен и че има само едно състояние, при което мислителят е мисълта.

Докато съм субект на опита, докато се движа към нещо, ще има двойнствено действие, два отделни процеса в действие -мислителят и мисълта. Няма да има интеграция, винаги ще има един център, който оперира чрез волевото усилие да бъдеш или да не бъдеш част от дадена националност, от колектив, да бъдеш самостоятелен и т. н. Общо взето това е процесът. Докато усилията са разделени между субекта на опита и опита, положението ще се влошава. Възможна е интеграция само когато мислителят престане да бъде наблюдател. С други думи, в момента знаем, че съществуват мислителят и мисълта, субектът и обектът на наблюдение, субектът и обектът на опита - две различни състояния. Нашето усилие е да хвърлим мост помежду им.

Волята за действие има винаги двойнствен характер. Възможно ли е да преодолеем тази воля, която разделя, и да открием състояние, при което няма такава двойнствено действие? Това може да бъде постигнато само когато директно изпитваме състоянието, при което мислителят е мисълта. Ние смятаме, че мисълта е отделна от мислителя, но така ли е? Би ни се искало да бъде така защото тогава мислителят може да обяснява нещата чрез своите мисли. Усилието на мислителя е да стане нещо повече или нещо по-малко и следователно в тази борба, в това действие на волята, в този стремеж, винаги съществува разрушителен фактор, ние следваме не правилен, а погрешен път.

Разделени ли са мислителят и мисълта? Докато те са разделени, нашите усилия ще бъдат безполезни, ние ще вървим по грешен път, като води до разруха. Ние смятаме, че мислителят е отделен от мислите си. Когато открия, че съм алчен, властен, брутален, решавам, че не трябва да бъда такъв. В такъв случай мислителят се опитва да промени мислите си и прави усилия да постигне промяна, но в тези усилия той преследва илюзията, че има два процеса, докато процесът е само един. Смятам, че в това се състои разрушителният фактор.

Възможно ли е да достигнем състоянието, при което има единство, а не два отделни процеса? Може би тогава ще установим какво означава да чувстваш творчески сили и какво е състоянието, при което не действат негативни фактори в отношенията, които установявате, каквито и да са тези фактори.

Аз съм алчен. Аз и алчността не са две различни неща - има само едно нещо и то е алчността. Какво става, когато осъзная, че съм алчен. Старая се да не съм алчен поради социални или религиозни причини, но моите усилия винаги ще се движат в един тесен крьг. Колкото и да разширявам този кръг, той винаги ще бъде тесен. Така че негативният фактор остава. Но когато погледнем по-надълбоко и по-отблизо, виждаме, че онзи, който прави усилията, е причината за алчността и самата алчност. Виждаме също, че няма „аз" и алчност, които съществуват отделно, а само алчност. Но ако осъзная, че съм алчен, че няма наблюдател, който е алчен, а аз самият съм алчност, тогава целият проблем ще се промени из основи, нашето отношение към него ще бъде различно и нашите усилия няма да бъдат негативни.

Какво ще направите, когато сте целият алчност, когато всичките ви действия са алчност. За нещастие, ние не гледаме на нещата по този начин. За нас съществува висшият „аз", войникът, който контролира и доминира. За мене този процес е разрушителен. Това е илюзия и ние знаем какво правим. Аз се разделям на две - на висше и низше, за да мога да продължавам да действам, както съм действал досега. А ако има само алчност, не азът като носител на алчност, но целият аз съм алчност, тогава какво е положението? Тогава е ясно, че действа различен процес, възниква друг проблем. Този проблем е творчески, в него няма доминиращ, положителен или изменящ се аз. Трябва да стигнете до това състояние, ако искате да бъдете творчески личности. В това състояние няма субект, който прави усилия. Не става въпрос да открием това състояние или да го предадем с думи. Важното е да видим, че субектът на усилията и обектът, към когото те са насочени, са едно и също нещо. Изискват се голямо разбиране и наблюдателност, за да се види как съзнанието се разделя на висше и низше, като висшето е постоянното, чувството за сигурност, но продължава да бъде процес на мисълта и по този начин процес във времето. Ако можете да разберете това като непосредствено изживяване, тогава ще видите, че започва да действа съвсем друг фактор.

ГЛАВА 16. Може ли мисленето да реши нашите проблеми

ДОСЕГА МИСЪЛТА не е успяла да реши нашите проблеми й аз не смятам, че ще може някога да ги реши. Досега разчитахме на интелекта да ни покаже изхода от нашата обърканост. Колкото по-хитър, по-обигран, по-префинен е интелектът, толкова по-разнообразни са неговите системи, теории и идеи. А идеите не решават човешките ни проблеми. Те не са успели досега и няма да успеят. Решението не е съзнанието. Пътищата на мисълта няма да ни изведат от трудностите. Струва ми се, че първо трябва да разберем процеса на мислене и да минем отвъд него и може би, когато се освободим от мисълта, ще успеем да намерим начин, който ще ни помогне да решим не само личните, но и общите проблеми.

Досега мисленето не е успяло да реши нашите проблеми. Умните хора, философите, учените, политическите водачи не са успели да решат нашите човешки задачи, които се отнасят до отношенията между вас и другите хора, между вас и мен. Досега използвахме ума, интелекта, надявайки се, че те ще намерят решението. Може ли мисълта да отстрани нашите проблеми? Мисленето, освен когато се прилага в лабораториите и край чертожните маси, не цели ли винаги да се самосъхрани и самовъзпроизведе? Не е ли неговата активност съсредоточена върху самото него? И може ли такава мислене да реши някой от проблемите, които самото то е създало? Може ли съзнанието, което е създало проблемите, да ги отстрани?

Явно мисленето е вид реакция. Ако ви попитам нещо, вие отговаряте и вашият отговор зависи от спомените ви, от вашите предубеждения, от климата, от цялата среда, в която сте се формирали. Мислите по съответния начин, отговаряте по съответния начин. В центъра на тази основа е азът в процеса на действие. Докато не разберем тази основа, докато не се разбере и не се сложи край на мисловния процес и на аза, който създава проблемите, неизбежно ще има конфликти в нас и извън нас, в нашите мисли, чувства и действия. Никакво решение, колкото и да е умно, колкото и добре да е обмислено, няма да сложи край на конфликтите между хората, между вас и мен. Разбирайки това и съзнавайки как и от какъв извор изниква мисълта, ние се питаме: „Възможно ли е мисълта да престане да съществува?"

Нали това е един от проблемите? Може ли мисълта да реши нашите проблеми? Решили ли сте някой от проблемите си с мислене? Вземете какъвто и да е вид проблем - икономически, социален, религиозен, бил ли е някой от тях някога решен чрез мислене? Във всекидневния живот колкото повече мислите по даден проблем, толкова по-объркан, по-неясен и несигурен става той. Не е ли така - в истинския, всекидневния живот? Може като обмислите даден проблем да разберете нечия гледна точка, но мисълта не може да види проблема в неговата цялост - тя може да го види само частично, а частичният отговор не е пълен отговор, затова не представлява решение.

Колкото повече мислим по даден проблем, колкото повече го изследваме и разискваме, толкова по-объркан става той. Тогава, възможно ли е да погледнем цялостно на даден проблем? Как може да стане това? Струва ми се, че тук е главната трудност. Нашите проблеми се увеличават - съществува непосредствена опасност от война, в нашите отношения има най-различни тревожни явления - как можем да обхванем всичко, да го разберем в неговата цялост? Явно, че можем да решим даден проблем, само ако го разгледаме в неговата цялост - не на части, не раздробено. Кога е възможно това? Явно, че е възможно само когато бъде прекратен процесът на мислене, чийто извор е азът, оформен от традициите, от условията, предубежденията, надеждите, отчаянието. Можем ли да разберем аза без да го анализираме, да го видим такъв, какъвто е, да го осъзнаем като факт, а не като теория, не да се опитваме да отстраним аза, за да постигнем резултат, но да видим аза в действие? Можем ли да го разглеждаме без да го насърчаваме или унищожаваме? Нали в това е проблемът? Ако във всеки един от нас не съществуваше азът с неговите желания за власт, положение, надмощие, непрекъснатост, самосъхранение, то тогава нашите проблеми щяха да изчезнат.

Азът представлява проблем, който мисълта не може да разреши. Необходимо е осъзнаване, което не е свързано с мисълта. Да осъзнаваш без да порицаваш или извиняваш дейността на аза, а само да осъзнаваш, е достатъчно. Ако съзнавате с цел да решите и промените даден проблем и да постигнете някакъв резултат, вие ще останете в сферата на аза. Докато търсите някакъв резултат, било то чрез анализ, чрез осъзнаване, или като проучвате всяка мисъл, вие оставате на нивото на мисълта, в сферата на аза, на егото, наречете го както щете.

Докато продължава дейността на съзнанието, не може да има любов. Няма да имаме социални проблеми, когато има любов. Но любовта не е нещо, което може да се придобие. Съзнанието може да се опита да я придобие като някаква нова мисъл, нов начин на мислене, нова играчка. Докато съзнанието се старае да се отърве от алчността, то продължава да бъде алчно, не е ли така? По същия начин докато съзнанието се стреми да постигне състояние на любов, то отхвърля това състояние, Не е ли това също вярно?

Виждайки този проблем, този сложен жизнен проблем и съзнавайки процесите на нашето мислене и факта, че те не водят доникъде, ние можем да постигнем състояние на мисленето, което не е нито индивидуално, нито колективно. Тогава проблемът за отношенията на индивида към обществото и към действителността изчезва, защото тогава ще има интелигентност, която не е нито лична, нито безлична. Имам чувството, че само такава интелигентност може да реши нашите огромни проблеми. Това не може да бъде някакъв резултат, то се появява, когато проумеем целия мисловен процес не само на нивото на съзнанието, но и на неговите по-дълбоки, скрити нива.

За да разберете всеки от тези проблеми, трябва да имате спокойно, тихо съзнание, така че умът да може да види съответния проблем без да му налага идеи и теории, без да се разсейва. Това е трудно за нас, защото ние се разсейваме. Когато искам да разбера, да видя нещо, не е необходимо да мисля за него - аз просто го гледам. В момента, в който започна да мисля, започват да се появяват идеи, мнения за него, разсейвам се, не съм съсредоточен. Така че когато сте изправен пред даден проблем, мисълта ви пречи да се съсредоточите - мисълта е идея, мнение, преценка, сравнение, затова не ви дава възможност да се вгледате, да разберете и разрешите проблема. За нещастие за повечето от нас мисълта е станала нещо важно. Вие казвате: „Как мога да съществувам без да мисля? Как може съзнанието ми да бъде празно?" Съзнанието ви да бъде празно означава за вас да сте в състояние на пълна апатия, видиотеност, или нещо подобно, и вие инстинктивно отхвърляте тази възможност. Но съзнание, което е много спокойно, когато никакви мисли не го разсейват, отвореното съзнание, може, без съмнение, необезпокоявано да види проблемите по прост и прям начин. Решението на проблемите се крие във възможността да ги погледнем без да се разсейваме. Ето защо е необходимо тихо, спокойно съзнание.

Такава съзнание не е краен продукт на упражнения, медитация или контрол. То се постига не чрез някаква дисциплина, насилие или сублимация, а без усилия от страна на аза, без мисли. То се появява, когато разбера целия процес на мисленето, когато съм в състояние да видя даден факт без да се разсейвам. При такава състояние, в мълчаливото и спокойно съзнание, има любов. А само любовта може да реши човешките проблеми.

ГЛАВА 17. Функцията на съзнанието

КОГАТО НАБЛЮДАВАТЕ собственото си съзнание, вие наблюдавате не само тъй наречените горни слоеве на съзнанието, но и подсъзнанието. Вие виждате какво точно прави съзнанието. Това е единственият начин на изследване, който можете да използвате. Не налагайте на съзнанието какво трябва да прави, како да мисли и т. н. Тогава нещата ще се сведат просто до изявления. Ако кажете, че съзнанието трябва да бъде това и не трябва да бъде онова, ако цитирате някой голям авторитет, нали тогава пак спирате да мислите? Ако цитирате Буда, или Хикс Игрек, слагате край на вашето начинание, на вашето мислене и изследване. Така че човек трябва да се пази от това. Ако искате да изследваме заедно проблема за аза, вие трябва да оставите настрана всички тези тенденции на съзнанието.

Каква е функцията на съзнанието? За да открием това, трябва да знаем какво точно прави то в действителност. Всичко е мисловен процес, нали? Иначе не бихме имали съзнание. Докато умът не мисли, съзнателно или подсъзнателно, няма съзнание. Трябва да установим какво е умът, който използваме в нашето всекидневие и какво е неговото отношение към нашите проблеми, нещо което повечето от нас не осъзнават. Трябва да видим какво е съзнанието, а не какво трябва да бъде.

Какво е съзнанието в светлината на неговите функции? В действителност то е изолиращ процес, не е ли така? По същество мисловният процес представлява точно това. Той е мислене в изолирана форма, макар да е и колективно. Наблюдавайте собственото си мислене и ще видите, че то е изолирано и фрагментарно. Вашето мислене представлява реакции, определени от паметта ви, от жизнения ви опит, от вашите знания и вярвания. Вие реагирате на всичко, нали е така? Ако кажа, че е необходима дълбока революция, вие незабавно ще реагирате. Вие ще се противопоставите на думата „революция", но имате духовни или друг вид интереси. Така че вашата реакция зависи от знанията ви, от вярванията ви, от опита ви. Това е безспорен факт. Има най-различен вид реакции. Казвате: „Трябва да бъда приятелски настроен към хората", „Трябва да си сътруднича с тях", „Трябва да съм дружелюбен", „Трябва да съм благ" и т. н. Какво представляват тези неща? Те са реакции, но основната реакция на мисленето е процес на изолация. Всеки наблюдава процесите в съзнанието си, което означава, че наблюдава собствените си действия, Вярвания, познания, опит. Те дават чувство за сигурност, нали е така? Те ви дават чувство за сигурност, дават сила на мисловния би процес. А този процес дава сили на съзнанието, на аза, независимо от това дали вие го наричате висш или низш. Целта на всичка наши религии, социални норми, закони е да подкрепят индивида, аза, отделното действие. Тоталитарната държава се противопоставя на това. Ако навлезете дълбоко в подсъзнателното, ще откриете, че и там действат същите процеси. Там ние сме колективно повлияни от заобикалящата ни среда, от кашата, от обществото, от баща си. от майка си, от дядо си. И там намираме желанието да се наложим, да доминираме като индивиди, като „аз".

Не представляват ли функциите на съзнанието, такива каквито са ни известни, както действат всекидневно, процес на изолация? Не търсите ли лично спасение? Вие ще бъдете важен човек в бъдещето, или ще станете в настоящия живот голяма личност, голям писател. Всичко в нас се стреми да бъдем нещо отделно от другите. Може ли съзнанието да прави нещо друго, освен това? Възможно ли е съзнанието да не мисли изолирано, затворено в себе си, фрагментарно? Това е невъзможно. Ето защо издигаме в култ съзнанието, за нас то е извънредно важно. Нали знаете колко важен ставате в обществото в момента, в който проявите умение, будност, натрупате малко информация и знания? Вие знаете как почитат онези, които са интелектуално издигнати - адвокати, професори, оратори, големи писатели, люде, които излагат или тълкуват теории. Вие култивирате ума и интелекта.

Функцията на съзнанието е да бъде отделно. В обратния случай то липсва. Тъй като сме култивирали този процес в продължение на векове, сега не можем да си съдействаме с другите -трябва да бъдем подтиквани, заставяни, принуждавани от авторитети, от страх - икономически или религиозен.Но действителното положение е такова не само на съзнателното, но и на по-ниските нива, в нашите мотиви, намерения и нашите цели, как може да има взаимодействие между хората? Как можем да се обединим по интелигентен начин, за да направим нещо? Тъй като това е почти невъзможно, религиите и организираните партии налагат на индивида известни форми на дисциплина. Така че, ако искаме да се съберем и да действаме заедно, дисциплината става императив.

Докато не се научим как да преодолеем това разделящо ни мислене, този процес, който слага ударението на „аз" и „мое", било в индивидуален или колективен план, няма да има мир, ще имаме постоянни конфликти и войни. Нашият проблем е как да сложим карай на този процес на мислене, който ни разделя. Може ли мисълта да унищожи сама себе си - мисълта, която е процес на реакция и на даване на словесен израз на нещата? Мисълта е реакция и нищо друго, мисълта не е творческа. Може ли такъв вид мисъл да сложи карай на себе си? Това се мъчим да открием. Когато мисля по следния начин: „Трябва да се дисциплинирам", „Трябва да мисля по-правилно", „Трябва да стана това или онова", мисълта заставя сама себе си, подтиква се, налага си дисциплина да бъде или да не бъде нещо. Това не е ли процес на изолация? Следователно той не представлява онази интегрирана интелигентност, функционираща като цяло, при която единствено може да има взаимодействие.

Как можем да стигнем до края на мисълта? Или по-скоро, как може мисълта, която е изолирана, фрагментарна и пристрастна, да стигне до някакъв край? Какво трябва да направи човек? Ще я унищожи ли вашата тъй наречена дисциплина? Явно не сте успели в продължение на дълго време, иначе нямаше да бъдете тук. Моля ви, разгледайте процеса на спазване на дисциплина, който е изцяло мисловен процес и при който има подчинение, потискане, господство - те всички засягат подсъзнателното, което се проявява, когато застареете. След като сте се опитвали напразно в продължение на толкова дълго време, трябва да сте разбрали, че дисциплината явно не е процесът, който ще разруши аза. Азът не може да бъде унищожен чрез дисциплина, защото дисциплината е процес, който му дава сила. И въпреки това, всички ваши религии я подкрепят. Вашите медитации се основават на нея. Ще унищожат ли знанията аза? Ще го унищожи ли вярата? С други думи, ще успеят ли нещата, с които се занимаваме днес, дейностите, с които сме ангажирани днес, да ни помогнат да стигнем до корените на аз? Всичко това не е ли пълна загуба на усилия в един мисловен процес, който е процес на изолация, на реакции? Какво ще правите, когато дълбоко в себе си разберете, че мисълта не може да се отстрани сама? Какво ще стане тогава? Наблюдавайте се. Какво ще стане, когато напълно осъзнаете този факт? Вие разбирате, че всяка реакция е обусловена и при това положение не може да има свобода нито в началото, нито в края, а свободата е винаги в началото, а не в края.

Какво всъщност ще стане, когато разберете, че всички реакции са форми на обуславяне и поради това по различни начини подпомагат по-нататъшното съществуване на аза. Трябва да сте съвсем наясно по този въпрос. Вярата, знанията, дисциплината, опитът, целият процес, насочен към постигането на някакъв резултат, на някаква цел, на амбицията да станете нещо в този или в бъдещия живот - всички те представляват процес на изолация, процес, който води до разруха, мизерия, войни, които не можем да избегнем с помощта на колективни действия, колкото и да ви заплашват с концентрационни лагери и други подобни. Съзнавате ли този факт? Какво е състоянието на съзнанието, което казва: „Така е", „Това е проблемът", „Точно такова е моето положение", „Виждам какво могат да направят знанията и дисциплината и какво прави амбицията"? Ако виждате всичко това, тогава е започнал друг процес.

Ние виждаме кои са пътищата на интелекта, но не виждаме пътя на любовта. Пътят на любовта не може да се намери с помощта на интелекта. Интелектът, с всички свои разклонения, със своите желания, амбиции и цели, трябва да си отиде, за да дойде любовта. Не знаете ли, че когато обичате, вие се обръщате към другите, не мислите за себе си? Това е най-висшата форма на интелигентност - не когато обичате от позицията на превъзходство или когато имате добро положение, което не е нищо друго, освен страх. Когато имате лични интереси, не можете да обичате. Тогава има само процес на експлоатация, породена от страха. Така че любовта се появява, когато изчезне разумът. Ето защо трябва да разберете процесите на ума, функциите на съзнанието.

Само когато се научим да се обичаме един друг, ще има сътрудничество, интелигентни действия, единомислие по различните въпроси. Само тогава ще можем да разберем какво е Бог, каква е истината, Сега се опитваме да открием истината чрез интелекта, чрез имитации, което е идолопоклонничество. Само когато благодарение на разбирането, се освободите напълно от структурите на аза, ще се прояви вечното, безвременното, неизмеримото. Вие не можете да стигнете до него, то ще дойде при вас.

ГЛАВА 18. Самозаблудата

БИХ ЖЕЛАЛ сега да разгледаме въпроса за самозаблудата, за илюзиите, на които съзнанието се поддава, и които налага на другите. Това е много сериозен проблем, особено по време на криза като тази, пред която сега е изправен светът. Но за да разберем целия проблем за самоизмамата, не трябва да останем на нивото на думите, а да навлезем в неговата същност. Ние лесно се задоволяваме с думите и с противоположните им думи, а понеже сме практични, очакваме нещо да се случи. Разбираме, че обясненията за бойната не слагат край на войните. Безброй много историци, теолози и религиозни водачи обясняват войните и какво ги предизвиква, а въпреки това войните продължават, и то по-унищожителни от когато и да било. Тези от нас, които са сериозни, трябва да стигнат отвъд думите и да търсят истинската революция вътре в себе си. Това е единственото средство, което ще донесе дълбоко и трайно спасение на човечеството.

Съответно, когато разискваме този вид самозаблуда, смятам, че трябва да се пазим от повърхностни обяснения и възражения. Ако ми позволите, ще кажа, че трябва не само да слушаме какво казва някой по въпроса, но да изследваме проблема такъв, какъвто ни е известен от всекидневието, което означава, че трябва да се наблюдаваме, за да открием как мислим, как постъпваме, как нашето държание влияе на другите и какви са нашите действия.

Каква е причината, основата за самозаблудата? Колцина от нас всъщност съзнават, че се самозалъгват? Преди да отговорим на въпроса: „Какво е самозаблуда и как се проявява?", не трябва ли да разберем, че се самозаблуждаваме? Смятам, че това е важно, защото колкото повече се заблуждаваме толкова по-силна става заблудата, защото тя ни дава известна виталност, известна енергия, известни възможности, които ни помагат да налагаме заблудата си на други хора. По този начин постепенно ставаме жертва на заблудата. Самозаблудите си взаимодействат. Смятаме, че сме в състояние да мислим ясно, директно и целенасочено, а съзнаваме ли, че има самозаблуда в мисловния ни процес?

Мисленето не е ли процес на търсене, на самооправдаване, на търсене на чувство за сигурност, самозащита, израз на желанието ни другите да имат хубаво мнение за нас, израз на желанието да имаме добро положение, престиж и власт? Причина за самозаблудата не е ли желанието да бъдем нещо от политическа или от религиозно-социална гледна точка? В момента, в който пожелая нещо различно от необходимите ни материални неща, не изпадам ли веднага в състояние, при което лесно приемам всичко? Да вземем например следното: мнозина от нас се интересуват какво ще се случи след като умрем. Колкото повече стареем, толкова по-голям става нашият интерес. Искаме да знаем истината за смъртта. Как можем да открием каква е тя? Няма съмнение, че няма да я открием в книгите или в различните обяснения.

А как ще я открием? Първо трябва да прочистите съзнанието си от всичко, което ви пречи - от всяка надежда, от всяко желание да продължите да съществувате, от желанието да откриете какво има от другата страна. Тъй като съзнанието ни непрекъснато търси сигурност, то желае да продължи, да се осъществява, да съществува и в бъдеще. Макар че съзнанието се стреми да открие дали има живот след смъртта, прераждане или нещо подобно, то не е в състояние да стигне до истината, не е ли така? Важното е не дали има прераждане или не, а че самозаблуждавайки се, съзнанието търси оправдание за нещо, независимо дали го има или го няма. Важен е подходът към проблема, какво ни мотивира, какво ни подтиква, какво е желанието, с което пристъпваме към него.

Човекът, който търси, винаги си налага тази самозаблуда. Никой не може да му я наложи, той сам го прави. Ние създаваме заблудата и след това й ставаме роби. Основният фактор при самозаблудата е постоянното желание да бъдем нещо в този и в отвъдния свят. Знаем какъв е резултатът от желанието ни да бъдем нещо на този свят - пълно безредие, в което всеки се конкурира с другите, всеки унищожава другите в името на мира. Известна ви е играта, която играем с другите - необикновена форма на самозаблуда. По същия начин искаме да имаме сигурност и положение и на другия какъв свят.

Така че заблудата се проявява в нас в момента, в който се появи подтикът да станем нещо, да бъдем нещо. Много е трудно за съзнанието да се освободи от възникналото желание. Това е един от основните проблеми в живота ни. Не можем ли да живеем без да бъдем нещо? Само когато това стане възможно, ще се освободим от всички заблуди, защото тогава съзнанието няма да търси резултати, няма да търси задоволителни отговори, различни форми на оправдание, съзнанието няма да търси различни форми на сигурност в отношенията си с другите. Това става, когато съзнанието проумее възможностите и тънкостите на заблудата, в резултат на което изоставя всичка форми на оправдание и сигурност. Това, от своя страна, ще означава, че съзнанието е способно да бъде абсолютно нищо. Това възможно ли е?

Докато по един или друг начин се заблуждаваме, не може да има любов. Докато съзнанието си създава и налага заблуди, то явно няма да може да бъде част от общото ми цялостното разбиране. Това е една от трудностите пред нас - ние не знаем как да си взаимодействаме с другите. Единственото, което можем да правим, е да се опитваме да работим заедно, за да постигнем някаква цел. Взаимодействие ще има само когато вие и аз не преследваме някаква цел, създадена от мисълта. Важното е да разберем, че взаимодействието е възможно само когато вие и аз не желаем да станем нещо. Когато вбие и аз желаем да бъдем нещо, тогава вярата и всичко останало стават необходими. Необходима е и някаква самосъздала се утопия. Но вие и аз творим анонимно, без самозалъгване, без бариерите на вярата и знанията, без желанието да имаме сигурност, тогава идва истинското взаимодействие.

Възможно ли е да си взаимодействаме, да бъдем заедно без да имаме някаква цел? Можем ли да работим заедно без да очакваме някакъв резултат? Това е истинското взаимодействие, нали? Но вие и аз сме планирали и разработили програма с цел да постигнем някакви резултати и работим заедно, какво се получава? На интелектуално ниво между нас има съгласие, но емоционално целите ни същества се противопоставят. Това поражда измамата, а това предизвиква конфликти помежду ни. Това е неоспорим факт, който наблюдаваме в нашето всекидневие. На интелектуално ниво вие и аз се съгласяваме да работим заедно, но дълбоко, подсъзнателно, вие и аз сме в състояние на война. Аз искам резултатите да бъдат такива, каквито ми харесват. Макар че работим еднакво, искам да господствам, името ми да бъде пред вашето. Така че вие и аз, авторите на даден план, сме всъщност един против друг, макар външно между нас да съществува съгласие, що се отнася до плана.

Не е ли важно да установим дали вие и аз можем да си взаимодействаме, да общуваме тясно, да живеем заедно в този свят, където вие и аз сме нищо, дали вие и аз сме в състояние наистина да си взаимодействаме по един дълбок, а не повърхностен начин? Това е един от големите, може би най-големият проблем за нас. Вие и аз се отъждествяваме с една и съща цел и се интересуваме еднакво от нея. И двамата искаме да я осъществим. Несъмнено, този начин на мислене е повърхностен, защото отъждествяването разделя хората - непрекъснато наблюдаваме това във всекидневието. Аз съм хиндуист, а вие католик. И двамата проповядваме братство, а сме се хванали за гушата. Защо? Нали това е един от важните проблеми? Дълбоко и несъзнателно аз нося своите вярвания, а вие вашите. Като говорим за братство, ние не решаваме проблемите, свързани с нашите убеждения, а само теоретично и интелектуално се съгласяваме, че те трябва да бъдат решени, но дълбоко, вътре в нас, ние сме противопоставени един на друг.

Докато не разрушим бариерите, които предизвикват самозаблудата и ни дават известна виталност, между вас и мен не може да има взаимодействие. Докато се отъждествяваме с дадена група хора, с дадена идея и дадена страна, ние няма да можем да постигнем взаимодействие.

Вярата не води до сътрудничество. Напротив, тя ни разделя. Виждаме как една политическа партия се противопоставя на друга, всяка от тях е убедена, че по нейния начин могат да се решат икономическите проблеми и затова те водят войни по-между си. Никоя от тях не е решена да сложи край на глада. Те се занимават с теориите как да се реши проблемът. Тях не ги интересува самият проблем, а методите за неговото решаване. Между тях съществува несъгласие, защото ги занимават идеите, а не самият проблем. По същия начин религиозните хора са един срещу друг, макар на думи да казват, че всички имат един живот и един Бог. Това ви е известно. Техните вярвания, техните мнения, техният опит ги разкъсват вътрешно и ги държат разделени.

Опитът става разделителен фактор в човешките отношения. Опитът е средство за самозаблуда. Ако познавам нещо от опит, подкрепям го упорито без да се задълбочавам как съм го придобил. За мен е достатъчно, че опитът е мой - аз се вкопчвам в него и по този начин, благодарение на опита, се самозаблуждавам.

Един от нашите проблеми е, че ние се отъждествяваме с дадена вяра, с даден метод за постигане на щастие и на икономическа сигурност, че нашето съзнание е до такава степен ангажирано с такива неща, че не е в състояние да вникне по-дълбоко в проблема, оттука и нашето желание да се държим настрана от другите, да се справяме сами, следвайки своята вяра, своя опит. Докато не се освободим от всичка това като достигнем до разбиране, не само на повърхността, но и в дълбочина, няма да има мир в света. Ето защо е важно за хора като нас, които гледат сериозно на нещата, да разберем проблема в неговата цялост, проблема за нашето желание да станем нещо, да постигнем нещо, да спечелим нещо, и да го разберем не само на повърхността, но и в дълбочина. Ако не направим това, няма да има мир в света.

Истината не може да бъде придобита. Любовта не отива при онези, които искат да я задържат или да се отъждествят с нея. Те идват, когато съзнанието ви не търси, когато съзнанието е напълно спокойно, не създава движения и вярвания, на които може да се облегне или от които може да добие известна сила - те са симптоми на самозаблудата. А съзнанието става спокойно, когато разбере какво представлява процесът на желанията. Само тогава съзнанието няма да се занимава с дилемата да бъде или да не бъде. Само тогава човек ще стигне до състояние, при което се освобождава от всички видове самозаблуди.

ГЛАВА 19. Егоцентричната дейност

МИСЛЯ, ЧЕ ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС е бил убеждаван по най-различни начини, че трябва да се противопоставя на всяка егоцентрична дейност. С помощта на обещания, чрез страха от ада и чрез всякакъв вид порицания религиите са се опитвали да накарат хората да се освободят от този вид поведение, пораждащо се в центъра на аза. След техния неуспех политическите организации се заеха с тази задача. И те убеждават и прибягват до надеждата, свързана с трайната утопия. Всякакъв вид закони, като се започне от най-умерените и се стигне до най-крайните, включително и въвеждането на концентрационни лагери, са прилагани срещу всички форми на съпротива. И въпреки това ние продължаваме да действаме егоцентрично, защото това е единственият вид дейност, който познаваме. Когато се замислим и осъзнаем проблема, ние се опитваме да променим нещата, но по същество, дълбоко в нас, няма промяна - този вид дейност никога не секва напълно. Съзнателните разбират това, те разбират също, че когато тази дейност, която идва от центъра, спре, човек може да бъде щастлив. Но повечето от нас смятат, че егоцентризмът е нещо естествено и неизбежно, и че единственото, което можем да направим, е да го видоизменяме и контролираме. Съзнавайки колко всеобщ е процесът на егоцентричната дейност, онези, които са малко по-сериозни и по-задълбочени, но не са откровени - защото откровеността е проява на самозаблудата - трябва да се опитат да установят дали човек може да преодолее тази дейност и да отиде отвъд нея.

За да разберем какво е тази егоцентрична дейност, явно трябва да разгледаме, изследваме, да осъзнаем целия процес. Ако човек успее да го осъзнае, се явяват възможности за неговото решаване, но за да го осъзнае, е необходимо разбиране, решимост да погледне проблема в лицето, без да го обяснява, видоизменя или укорява. Трябва да разбираме какво правим, да съзнаваме какви са действията, произтичащи от нашия егоцентризъм. Едно от нашите затруднения се дължи на това, че в момента, в който осъзнаем тази наша дейност, ние искаме да я видоизменим, да я контролираме или я отричаме, в резултат на което рядко сме в състояние да я видим непосредствено. А когато успеем да направим това, малцина от нас знаят какво да правят.

Разбираме, че егоцентричната дейност е вредна, разрушителна и че всяка форма на отъждествяване - със страна, дадена група хора, известно желание, търсенето на резултати тук или в бъдеще, възхвалата на някоя идея, желанието да подражаваме на някого, да станем добродетелни - е по същество дейност на егоцентричния човек. Нашето отношение към природата, хората, идеите се поражда от тази дейност. Какво трябва да направим, като знаем това? Трябва съзнателно да сложим край на всякаква дейност от този вид - не като си го наложим сами или под чуждо влияние и ръководство.

Повечето от нас съзнават, но само до известна степен, че егоцентризмът причинява злини и бъркотия. Ние го виждаме при другите хора, но не съзнаваме, че и ние сме като тях, или, когато в резултат на отношенията си с другите хора го осъзнаем, се опитваме да го променим, да му намерим заместител или да отидем отвъд него. Нали за да може да се справим с него, трябва да разберем какво го поражда? А за да разберем нещо, трябва да можем да го видим, а за да го видим, трябва да знаем как то действа на съзнателно и подсъзнателно ниво, как съзнанието ни го направлява и какви са подсъзнателните мотиви и намерения.

Човек съзнава за тази дейност на аза, когато й се противопоставя. Когато нещо пречи на съзнанието му, когато азът иска да постигне нещо, не е ли така? Или осъзнава този център, когато удоволствието му от нещо се прекъсне и той иска да го продължи. Тогава той се съпротивлява и настройва съзнанието си по такъв начин, че да се получи задоволство и удоволствие. Човек осъзнава себе си и своите действия, когато съзнателно се старае да стане добродетелен. Разбира се, човек, който иска съзнателно да се сдобие с добродетелност, не е добродетелен. Скромността не може да бъде придобита и в това се състои нейната красота.

Егоцентричната дейност е резултат и на времето, нали? Докато съществува този център на действие, съзнателно и подсъзнателно, времето се движи и аз осъзнавам миналото и настоящето във връзка с бъдещето. Егоцентричната дейност на аза е процес във времето. Тя е спомен, който придава трайност на центъра на аза. Ако се самонаблюдавате и имате съзнание за центъра на тази дейност, ще видите, че това е процес на времето, на паметта, на опита, на обяснението на всяко преживяване в зависимост от спомените ни.

Може ли съзнанието да се освободи от всичко това? Възможно е в редки моменти. На повечето от нас то ни се случва, когато правим нещо несъзнателно, не нарочно, не с дадена цел. А възможно ли е съзнанието да се освободи напълно от егоцентричното? Това е много важен въпрос, който трябва да си зададем, защото ще намерим отговора само когато си го зададем. Ако осъзнавате целия процес на егоцентрична дейност, ако разбирате как действа на различните нива на съзнанието, тогава естествено трябва да си зададете въпроса как може да се сложи край на тази дейност. Възможно ли е да мислим не в категориите на времето, да не мислим за това какво ще бъдем, какво сме били и какво сме? Защото егоцентричната дейност започва от такива мисли, от тях започва също решимостта да станем нещо, какво да изберем, какво да избегнем - те всички са процес на времето. Ние виждаме в този процес безкрайни беди, страдания, объркване, изопачаване, поквара.

Явно процесът на времето не е революционен. Няма преобразяване в процеса на времето, а само безкрайна продължителност, нищо друго освен утвърждаване. Само когато процесът на времето, дейността на аза спре напълно, става преобразяване, революция, идва новото.

Какво трябва да направи съзнанието, когато разбере изцяло този процес на аза? До новото се стига само чрез обновяване, чрез революция, не чрез еволюция, не чрез стремежите на аза, а когато азът бъде напълно отстранен. Процесът на времето не води до новото. Времето не е пътят на творчеството.

Не знам дали някой от вас е изпитал творческия момент. Нямам предвид пресъздаването в действие на някакво видение на въображението, а онзи творчески момент, при който няма и следа от утвърждаване. В такъв момент ние се намираме в необикновеното състояние, при което азът, като дейност на утвърждаване, напълно изчезва. Ако осъзнаем този момент, ще видим, че при това състояние няма субект, който изпитва, спомня си, преобразува се, разпознава и се отъждествява, че няма мисловен процес, който е част от времето. При това творческо състояние, с творческата сила на новото, което е в безвремието, азът не действа.

Явно въпросът, който ни интересува, е следният: възможно ли е съзнанието да бъде в такава състояние не за един момент или в редки случаи - няма да използвам думи като „постоянно", „вечно", защото те са свързани с времето - а независимо от времето? Всеки от нас трябва сам да установи това, защото то е вратата, която води към любовта. Всички други врати са проява на аза. Там където действа личният аз няма любов. Любовта няма нищо общо с времето. Любовта не може да се практикува, защото в такъв случай тя ще бъде съзнателна дейност на аза, който се надява да постигне нещо чрез нея.

Любовта не е свързана с времето. Вие не можете да се доберете до нея чрез съзнателни усилия, чрез подготовка, чрез отъждествяване - всички те са действия, свързани с времето. Съзнанието, което е процес на времето, не може да разпознае любовта. Любовта е единственото нещо, което е винаги ново.

Тъй като повечето от нас са култивирали съзнанието си, което е резултат на времето, ние не познаваме любовта. Говорим за любов, казваме, че обичаме хората, че обичаме децата си, съпругата си, съседите си, че обичаме природата, но в момента, в който осъзнаем това, егоцентричното у нас започва да действа и чувството престава да бъде обич.

Целият този процес на съзнанието може да бъде разбран само чрез взаимоотношенията - отношенията ни с природата, с хората, със собствените ни проекции, с всичко около нас. Дори да се опитваме, не можем да живеем без тях. Взаимоотношенията могат да бъдат болезнени, въпреки това не можем да избягаме от тях като се изолираме, като станем отшелници и т. н. Всички те са израз на действието на аза. Когато видим тази картина в нейната цялост, когато разберем целия този процес на времето и съзнанието, тогава, без да правим избор, без да взимаме решение, без да търсим някакви резултати, ние ще видим, че процесът на времето ще спре да действа от само себе си, а не в резултат на желание или налагане на волята. Само когато този процес престане да действа, идва обичта, която е вечно нова.

Не е необходимо да търсим истината. Истината не е нещо далеч от нас. Тя е истина за съзнанието, за неговата дейност във всеки един момент. Осъзнаването на движещата се истина във всеки момент, на целия този процес на времето, ще освободи съзнанието ни или онази енергия, която е интелигентността и обичта. Докато съзнанието е ангажирано със себична дейност, времето се проявява с всички свои страдания, конфликти, беди и преднамерени заблуди. А само когато, разбирайки целия този процес, съзнанието се оттегли, идва обичта.

ГЛАВА 20. Време и трансформация

БИХ ЖЕЛАЛ ДА ПОГОВОРИМ какво представлява времето, защото мисля, че богатството, красотата и значимостта на онова, което е безвременно, което е истината, могат да бъдат изпитани само когато разберем какво представлява целият процес на времето. В края на краищата, всеки от нас по свой начин търси чувството на щастие и обогатяване. Без съмнение животът, който има смисъл и постига истинско щастие, не е свързан с времето. Също като обичта, такъв живот е безвременен. А за да разберем безвремието, трябва да се отнесем към него не с помощта на времето, а като разберем какво представлява времето. Не трябва да използваме времето за да постигнем, да проумеем, да разберем безвремието. А точно това обикновено правим, когато се стараем да проумеем какво е безвременното. Именно поради това е важно да разберем какво представлява времето, защото смятам, че е възможно да се освободим от времето. Много е важно да разберем времето не частично, а като цяло.

Интересно е да разберем, че животът ни преминава главно във времето - времето не като хронологическа последователност на минути, часове, дни и години, а като психологическа памет. Ние живеем във времето и сме резултат на времето. Нашето съзнание е продукт на много вчерашни дни, а настоящето е просто коридор, през който миналото отива към бъдещето. Нашето съзнание, нашите действия, нашето съществуване се основават на времето. Не можем да мислим без времето, защото мисълта е резултат на времето, мисълта е продукт на многото вчерашни дни и няма мисъл без памет. Паметта е време, защото има два вида време - хронологично и психологично. Има вчера според часовника и вчера според паметта ни. Не можем да отречем хронологичното време. Това би било абсурдно - тогава ще изпуснем влака. Но има ли време въобще, независимо от хронологичното време? Без съмнение психологичното време е продукт на съзнанието. Явно няма време, което да не се основава на съзнанието - времето е просто споменът за вчера, свързан с днес, който оформя нашето утре. С други думи, споменът за преживяванията от вчерашния ден реагира на настоящето и създава бъдещето - това е все още процес на мисълта, път на съзнанието. Мисловният процес създава психологическия процес във времето, но той истински ли е, така както е истинска хронологичното време? И можем ли да използваме времето на съзнанието като средство да разберем вечното, безвременното? Както казах, щастието не е нещо, което принадлежи на вчерашния ден, то е винаги в настоящето, то е състояние в безвремието. Не знам дали сте забелязали, че когато сте в екстаз, в творческа радост, когато светли облаци са изместили тъмните облаци, в този момент времето го няма, съществува само непосредственото настояще. Съзнанието, което се появява след преживяното настояще, помни и желае да продължи преживяването, все повече и повече се увеличава и създава времето. Така, че времето се създава от онова, което е „повече". Времето е придобивка и отделяне, което също е придобивка на съзнанието. Ето защо като тренираме и дисциплинираме съзнанието си в рамките на времето, което е свързано с паметта, ние не можем да открием безвременното.

Въпрос на време ли е трансформацията? По навик повечето от нас смятат, че за трансформацията е необходимо време. Алчен съм и моята алчност е придружена от неизбежната обърканост, антагонизъм, конфликти и страдание. Ние смятаме, че е необходимо време, за да се преобразим и да станем неалчни. Т.е., на времето се гледа като на средство да се постигне нещо повисше, нещо значително. Проблемът е следният: човек е невъздържан, алчен, завистлив, сприхав, зъл, буен. Необходимо ли е време, за да се промени това, което е Най-напред, защо искаме да променим това, което е, защо искаме да се преобразим? Защото сме недоволни от онова, което сме - то създава конфликти, неприятности; не сме доволни от това положение и искаме нещо по-благородно, по-идеално. Оттук и желанието за преобразяване, за да се избегнат конфликтите, болката, неудобствата. Могат ли да се избегнат конфликтите с помощта на времето? Ако кажете, че е възможно, продължавате да бъдете в състояние на конфликт. Може да сметнете, че са необходими двадесет дни или двадесет години, но през цялото това време ще продължите да бъдете в състояние на конфликт. Така че времето не води до промени. Когато казваме, че времето е средство за постигане на дадено качество, добродетел или състояние, ние просто отлагаме или отбягваме онова, което е. Струва ми се, че е важно да разберем това. Алчността или насилието причиняват болка, безредие в нашите взаимоотношения с другите, с обществото. Съзнавайки тези смущения, които наричаме алчност и насилие, си казваме: „Аз ще се освободя от тях с времето, ще практикувам ненасилие, независтиливост, ще прилагам миролюбие." Е, искате да практикувате ненасилие, защото насилието е състояние на хаос, конфликти, а вие смятате, че с времето ще преодолеете насилието и конфликтите. Състоянието на неконфликтност резултат на времето ли ще бъде? Явно не, защото докато сте в процес на постигане на ненасилие, вие ще бъдете непрекъснато в състояние на насилие и поради това в състояние на конфликт.

Проблемът е дали конфликтите и хаосът могат да бъдат преодолени с времето, в продължение на дни, години или цял живот. Какво става, когато кажете: „Ще практикувам ненасилие през даден период от време"? Самото практикуване показва, че сте в състояние на конфликт, не е ли така? Нищо нямаше да практикувате, ако не се противопоставяхте на конфликтите; вие казвате, че е необходимо да се противопоставите на конфликтите, за да ги преодолеете, а за това противопоставяне е необходимо време. Но самото противопоставяне на конфликтите е форма на конфликт. Вие изразходвате енергия, като се противопоставяте на конфликтите, които се проявяват под формата на алчност, завист, насилие, но съзнанието ви продължава да бъде в състояние на конфликт, така че е важно да разберете колко погрешен е процесът, който разчита на времето и затова трябва да се откажете от него. Тогава ще бъдете в състояние да сте това, което сте: психологическо смущение, което само по себе си е насилие.

Кое е важното, същественото, което ще ни даде възможност да разберем какъвто и да е човешки или научен проблем? Нали това е спокойното съзнание - ум, решен да разбере? Това не е изключителният ум, който се концентрира - това също е усилие на противопоставяне. Ако наистина искам да разбера нещо, незабавно настъпва състояние на спокойствие. Когато искате да слушате музика, да гледате картина, която обичате, в какво състояние е съзнанието ви? Веднага настъпва спокойствие, нали? Когато слушате музика, съзнанието ви не се рее по околните неща. По същия начин, когато искате да разберете даден конфликт, повече не разчитате на времето. Вие просто се изправяте пред онова, което е, а то е самият конфликт. Тогава незабавно настъпва спокойствие, отпуснатост на ума. Когато престанете да зависите от времето, за да преобразите онова, което е, защото съзнавате, че този процес е погрешен, тогава се изправяте лице в лице пред онова, което е, и тъй като наистина се интересувате от него, умът ви се успокоява. Разбирането идва, когато съзнанието е едновременно в будно и пасивно състояние. Спокойното съзнание, отпуснатото съзнание може да доведе до разбиране. Няма разбиране докато умът е в състояние на конфликт, докато обвинява, съпротивлява се, осъжда. Ако искам да ви разбера, не трябва да ви съдя. Спокойното съзнание, отпуснатото съзнание, води до преобразования. Когато съзнанието ви спре да се съпротивлява, не бяга, не отрича, не вини онова, което е, а е просто будно, но пасивно, ще откриете, ако наистина вникнете в проблема, че при това състояние настъпва трансформация.

Революцията е възможна само сега, а не в бъдещето, обновлението е възможно днес, а не утре. Ако направите опит по начина, за който говоря, ще установите, че незабавно настъпва възраждане, обновление, чувството за нещо свежо, защото съзнанието е винаги спокойно, когато се интересува, когато желае или има намерението да разбере нещо. Проблемът за повечето от нас е, че нямаме намерение да разбираме, защото се страхуваме, че ако разберем, това може да доведе до революционни действия в нашия живот и затова се съпротивляваме. Когато започнем да използваме времето или някой идеал като средство за постепенна трансформация, предпазният механизъм започва да действа.

Значи, обновление е възможно само в настоящето, а не в бъдещето, не утре. Човек, който разчита на времето като средство да постигне щастие, да вникне в истината или да достигне до Бог, се заблуждава. Той живее в невежество и поради това в конфликт. Човек, който вижда, че времето не е пътят, по който можем да преодолеем трудностите и поради това се е освободил от заблудата, наистина иска да разбере и затова съзнанието му е в състояние на спонтанно спокойствие, постигнато не насила и не в резултат на упражнения. Само когато умът е спокоен, отпуснат, не търси отговори или решения, не бяга, но и не се съпротивлява, може да има възраждане, защото тогава умът може да види истината, а истината, а не усилието, ви носи свобода.

ГЛАВА 21. Власт и осъществяване

ВИЖДАМЕ, че е необходима радикална промяна в обществото, във всеки от нас и в отношенията между отделните социални групи. Как може да бъде постигната? Ако промяната се извърши според схема, създадена от съзнанието, в резултат на разумен, добре подготвен план, оставаме в полето на съзнанието. В такъв случай намеренията на съзнанието стават цел, заради която сме готови да пожертваме собствения си живот и живота на други хора. Ако приемем това, от него следва, че ние, като човешки същества, сме просто творения на съзнанието, което предполага конформизъм, принуда, бруталност, диктатура, концентрационни лагери - и всичко останало. Всички тези неща присъстват, когато се прекланяме пред ума, нали е така? Ако разберем това, ако видим колко напразни са самодисциплината, самоконтролът, ако осъзнаем, че всички форми на подтискане само укрепват аза и чувството за „моето", тогава какво трябва да направим?

За да можем да разгледаме проблема основно, е необходимо да дадем отговор на въпроса какво е съзнанието. Интересно е дали сте мислили сами по въпроса или просто цитирате казаното от авторитетни хора за него. Не знам какво знаете за собственото си съзнание от личен опит и самонаблюдение - не само за съзнанието, свързано с всекидневието, но и за съзнанието, което е скрито, което е по-дълбоко. по-богато, и до което се стига трудно. Ако имаме намерение да разгледаме въпроса как можем основно да променим себе си, а оттук и света, и чрез тази промяна да събудим дадени откровения, ентусиазъм и жар, вяра и надежда, чувство за сигурност, което ще ни даде необходимата сила да действаме - ако искаме да разберем това, не е ли необходимо да проучим въпроса за съзнанието?

Ясно е какво имаме предвид, когато говорим за съзнанието на най-горното ниво. Явно това е мисленето, мисловният процес. Мисълта е продукт на паметта. Тя намира израз в думите, дава имена, регистрира и съхранява неща от нашия опит в живота, така че да може да ги предаде на други хора. На това ниво също има различни задръжки, контрол, санкции, дисциплина. Всичко това ни е добре известно. Когато навлезем малко по-дълбоко, намираме натрупани родови особености, скрити мотиви, лични и общи амбиции, предубеждения, които са резултат на възприятия, контакти и желания. Това цялостно съзнание - и скритото, и откритото, е съсредоточено около идеята за аза.

Нали когато говорим за промяна, обикновено имаме предвид промяна на най-горното ниво? С помощта на решения, заключения, вярвания, контрол и задръжки, ние се борим да достигнем до дадена цел на повърхността, цел, за която мечтаем, която желаем, и се надяваме да достигнем с помощта на подсъзнанието, на по-дълбоките нива на съзнанието. Ето защо смятаме, че е необходимо да разкрием дълбините в нас. Но съществува непрекъснат конфликт между повърхността и тъй наречените по-дълбоки нива - всички психолози, всички, които са се опитвали да се самоопознаят, знаят това.

Може ли този вътрешен конфликт да доведе до промяна? Това не е ли основният и най-важен въпрос във всекидневния ни живот - как да постигнем радикална промяна в себе си. Може ли тя да се постигне с изменения на най-горното ниво? Разбирането на съзнанието на различните нива на аза, разкриването на миналото, личните преживявания и опита от детството до този момент, проучването на колективния опит на моя баща, майка, предшественици, на моя род, на обществените условия, в които живея - анализът на всичко това ще доведе ли до промяна, която не се свежда до приспособяване?

Имам чувството, сигурно и вие имате същото чувство, че е необходима дълбока промяна в живота - промяна, която не е просто реакция, която не представлява изход от стреса и напрежението, причинени от заобикалящата ни среда. Как може човек да постигне такава промяна? Моето съзнание е сбор от човешкия ми опит плюс моите конкретни контакти с настоящето. Те могат ли да доведат до промяна? Проучването на моето съзнание, на моите действия, осъзнаването на мислите и чувствата ми, успокояването на ума, за да мога да наблюдавам без да давам оценка целият този процес ще доведе ли до промяна? Може ли да има промяна в резултат на вяра, на отъждествяваш с проектиран образ, наречен идеи? Всичко това не показва ли, че съществува конфликт между това, което съм и онова, което би трябвало да бъда? Конфликтът може ли да доведе до промяна? Аз съм в непрекъсната борба със себе си и с обществото, не е ли така? Съществува непрекъснат конфликт между това; което съм и онова, което искам да бъда. Този конфликт, тази борба ще доведе ли до промяна? Виждам, че промяната е необходима. Мога ли да я постигна, като изследвам целия процес на моето съзнание, като се боря, подлагам се на дисциплина, като прилагам различни форми на потискане? Мисля, че това не може да доведе до радикална промяна. Човек трябва да бъде напълно убеден в това. Ако този процес не може, какво друго може да доведе до основна трансформация, до дълбока вътрешна революция?

Как може да се осъществи истинска революция? Каква е силата и каква е творческата енергия, които могат да осъществят революция, и как могат те да бъдат освободени? Вие сте правили опити като сте се подлагали на дисциплина, като сте следвали идеали и различни теории: че сте Бог, и че ако осъществите своята Божественост или ако изпитате Атман, най-висшето, или нещо подобно, тогава самата реализация от този вид ще доведе до основна промяна. Имахте ли успех? Първо, вие приемате, че има реалност, от която сте част, и изграждате около нея различни теории, разсъждения, вярвания, доктрини, догадки, според които живеете. Като мислите и действате според създадената схема вие се надявате, че ще постигнете основна промяна. Но възможно ли е?

Да предположим, че приемате, както повечето от тъй наречените религиозни хора правят, че дълбоко във вас има същностна реалност, и че като култивирате добродетели, с помощта на различни форми на дисциплина, контрол, подтискане, самоотрицание и саможертва, вие можете да установите контакт с тази реалност и тогава желаната промяна ще бъде осъществена. Това предположение не е ли част от мисълта? Не е ли резултат на формирания ум, трениран да мисли по даден начин, според дадени схеми? След като създадете образа, идеята, теорията, вярата, надеждата, вие се надявате вашето създание да осъществи радикалната промяна.

Най-напред човек трябва да види трудноуловимата дейност на „аза", на съзнанието, трябва да осъзнае идеите, вярванията, теориите и да ги отхвърли, защото те са измамни, не е ли така? Някои може да са усетили действителното, но вие не сте. Каква тогава е ползата да се занимавате с този въпрос, да си въобразявате, че сте по същество нещо действително, безсмъртно, божествено? Това също е в областта на мисълта, а всичко, което е продукт на мисълта, е обусловено, принадлежи на времето, на паметта и затова не е истинско. Ако всъщност човек проумее това - не мисловно, не във въображението си, не по глупав начин, а наистина разбере, че всички дейности на ума в неговите мисловни търсения, философски лутаници и предположения, че въображението и надеждите са самоизмама - тогава се явява силата, творческата енергия, която осъществява дълбоката промяна.

Може би, достигайки до това положение, ние сме използвали съзнанието си, следили сме аргументите, приемали сме ги или сме ги отхвърляли, били сме наясно или не сме били наясно по отношение на тях. За да отидем още по-нататък и да изпитаме нещо по-дълбоко, е необходимо спокойно, но будно съзнание, нали е така? Съзнанието не трябва повече да търси идеи, защото тогава то започва да следи какво са казали другите, което веднага създава двойственост. Ако искате да навлезете по-дълбоко в проблема за радикалната промяна, не трябва ли умът да се успокои? Само когато съзнанието е спокойно, то може да разбере огромната трудност, сложните отношения на мислителя и мисълта като два отделни процеса, субектът, който изпитва, и изпитваният обект, наблюдателят и наблюдаваното. Революцията, онази психологическа, творческа революция, при която аза го няма, идва само когато мислителят и мисълта са едно, когато не съществува двойственост, при която мислителят контролира мисълта. Аз казвам, че само при такова състояние се освобождава творческата енергия, която от своя страна осъществява радикалната революция - разрушаването на психологическия аз.

Знаем как действа властта - власт чрез господство, власт чрез налагане на дисциплина, власт чрез принуда. Надявате се да постигнем промяна чрез политическа власт, но такава власт само поражда повече тъмнина, разруха, зло и укрепва аза. Познати ни са различните форми на групови и лични придобивки, но никога не сме опитали пътищата на любовта. Ние дори не знаем какво означава това. Любовта е невъзможна, докато съществува мислителят, центърът на аза. Какво трябва да направим, когато разберем това?

Ясно е, че единственото нещо, което може да осъществи радикална промяна, творческо, психологическо освобождаване, е непрекъснатата зоркост, да бъдем всеки момент наясно какви са мотивите ни, както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво. Когато разберем, че дисциплината, вярванията и идеалите само засилват аза и затова са безполезни - когато съзнаваме това непрекъснато, разбираме, че е точно така, не достигаме ли тогава до централния момент, когато мислителят непрекъснато се отделя от мисълта, от наблюденията си, от собствения си опит? Докато мислителят съществува отделно от мисълта, над която той се опитва да господства, не може да има пълна промяна. Докато личният аз е наблюдател, като трупа опит, става по-силен благодарение на своя опит, не може да има радикална промяна, не може да има творческо освобождение. Това творческо освобождение идва само когато мислителят е мисълта - но не можете да хвърлите помежду им мост в резултат на усилия. Когато съзнанието разбере, че философии, словесност, каквито и да са мисловни форми само укрепват аза, когато разбере, че докато мислителят съществува отделно от мисълта, ще има и ограниченост, конфликти, двойственост - когато съзнанието разбере това, то бди, вижда как се отделя от опита си, налага се, търси господство. Ако тогава то продължи да навлиза все по-широко и по-дълбоко, без да се стреми към някаква цел, идва състоянието, при което мислителят и мисълта са едно. При това състояние няма усилие, няма постигане, няма желание за промяна. В това състояние няма аз, защото се стига до трансформация, която не е свързана със съзнанието.

Само когато съзнанието е празно, има възможност за творчество, но аз нямам предвид повърхностната празнота на повечето от нас. Повечето от нас са повърхностно празни и това намира израз в желанието ни за забавления. Искаме развлечения и затова се обръщаме към книгите, към радиото, тичаме на сказки и при авторитети, умът непрекъснато се пълни с нещо. Нямам предвид празнотата, която е безсмислие. Напротив, говоря за онази празнота, която идва като резултат т дълбокомислие, при което съзнанието вижда силата си да създава илюзии и отива още по-нататък.

Творческата празнота не е възможна, докато е налице мислителят, който чака, бди, наблюдава с цел да трупа опит, за да стане по-силен. Може ли съзнанието да се освободи от всички символи, от всички думи и свързаните с тях усещания, така че да няма вече субект, който трупа опит? Възможно ли е напълно да се оставят настрана всички разсъждения, опит, наслагвания, авторитети, така че човек да бъде в състояние на освободеност? Естествено няма да можете да отговорите на този въпрос, защото не знаете, защото никога не сте правиш опит. Но ако ми позволите, аз ще ви задам споменатия въпрос, запомнете го, нека да бъде посято семето и то ще даде плод, ако запомните въпроса и не му се съпротивлявате.

Само новото може да доведе до промяна, старото не може. Ако продължавате със старите схеми, всички промени ще представляват само видоизменени продължения на старото и в тях няма да има нищо ново, нищо творческо. Творческото начало се проявява само когато самото съзнание е ново, а съзнанието става ново само когато е в състояние да проумее своята собствена дейност, не само на повърхността, но също в дълбочина. Когато съзнанието осъзнае своята дейност и своите желания, стремежи, подтици, страхове, авторитети, създадени от него, когато види в себе си съпротивата, наложена от дисциплината и самоконтрола, надеждата, породена от вярвания и идеали - когато съзнанието прозре тези неща, осъзнае целия процес, ще може ли да ги остави настрана, да стане ново и творчески свободно? Дали можете или не можете да постигнете това, ще установите само ако направите опит, без да имате мнение по въпроса, без да желаете да достигнете до това творческо състояние. Ако искате, ще успеете, но това няма да бъде творческа свобода; а проекция на желанието ви. Ако желаете да изпитате новото, вие просто се отдавате на илюзии. Но ако започнете да наблюдавате, да осъзнавате постъпките си с всеки изминал ден, във всеки момент, да наблюдавате собствения процес като в огледало, и започнете да навлизате все по-дълбоко и по-дълбоко, ще стигнете до крайния въпрос за празнината, в която единствено може да се яви новото.

Истината, Бог или каквото и да е, не е нещо, което може да бъде изпитано, тъй като човекът, който изпитва, е резултат на времето, резултат на паметта, на миналото, и докато той участва не може да стигне до действителното. Действителното се проявява единствено когато съзнанието е напълно освободено от субекта, който анализира и изпитва, а така също се освободи от изпитвания обект. Тогава ще намерите отговора, тогава ще видите, че промяната идва без да задавате въпроси, че състоянието на празнота не е нещо, което може да бъде култивирано - то е там, идва в тъмнината без покана. Обновлението, новото, революцията е възможна само в това състояние.

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

1. СЕГАШНАТА КРИЗА

ВЪПРОС: Казвате, че сегашната криза е безпрецедентна. В какъв смисъл тя е изключение?

КРИШНАМУРТИ:

Явно сегашната криза в света е изключителна, безпрецедентна. През различните исторически периоди е имало различни социални, национални, политически кризи. Кризите идват и си отиват, икономически рецесии, депресии настъпват, видоизменят се и продължават под друга форма. Това е известно, запознати сме с този процес. Но явно сегашната криза е различна, не е ли така? Първо тя е различна, защото сега имаме работа не с пари, не с нещо веществено, а с идеи. Сегашната криза е различна, защото е в сферата на идеите. Ние се караме, използвайки идеи, ние извиняваме убийството. Навсякъде по света оправдаваме убийството като средство за постигане на справедливи цели, което само по себе си е безпрецедентно. Преди всички признаваха, че злото е зло, че убийството е убийство, но сега убийството е средство за постигане на благородни цели. Сега се намира оправдание на убийството, било то на един човек или на цяла група хора, защото убиецът или онези, който той представлява, оправдават деянието си като средство за постигане на цели от полза за човека. С други думи, ние жертваме настоящето заради бъдещето и за нас няма значение какви средства използваме щом заявената цел ще доведе до резултати, за които твърдим, че ще бъдат от полза за човека. Следователно, предполага се, че порочните средства ще доведат до благородни резултати и така порочните средства се оправдават чрез производството на идеи. При различните кризи в миналото проблемите са били свързани с експлоатацията на вещи или на хора. Сега се експлоатират идеи, което е много по-вредно, по-разрушително и унищожително. Вече знаем каква е силата на пропагандата и това е едно от най-големите нещастия, които могат да се случат: използването на идеи като средство да се променят хората. Това става в днешния свят. Човекът не е важен, важни са системите и идеите. Човекът повече няма никакво значение. Можем да унищожим милиони хора, за да постигнем някакви резултати и резултатите се оправдават по идеен път. Притежаваме блестяща структура от идеи, за да оправдаваме злото и това, без съмнение, е безпрецедентно. Злото е зло. Не може да доведе до добро. Войната не е средство за постигане на мир. Войната води до ползи от второстепенно значение, например до производството на по-ефикасни самолети, но тя не може да донесе мир за хората. Войната се оправдава по интелектуален път като средство за постигане на мир. Когато интелектът има ръководна роля в човешкия живот, той води до безпрецедентна криза.

Има и други неща, които показват, че кризата е безпрецедентна. Едно от тях е необикновената важност, която хората приписват на ценностите на сетивата - на собствеността, на името, на кастата, на страната, на етикета, който носите. Вие сте мохамеданин или индуист, християнин или комунист. Име и собственост, обществено положение и страна - те са важни преди всичко, което означава, че човека е станал жертва на материалните ценности, на ценностите на нещата, произведени с ума или с ръцете. Нещата, направени от ръцете или ума са станали толкова важни, че заради тях убиваме, унищожаваме, ликвидираме се един друг. Приближаваме се до ръба на пропастта. Всяко наше действие ни води натам. Всяко политическо, всяко икономическо действие ни води неизбежно към пропастта, дърпа ни към тази хаотична, объркана бездна. Поради това кризата е безпрецедентна и изисква безпрецедентни действия. За да излезем от тази криза, са необходими действия, които не са свързани с времето, които не се основават на идеи и на системи, защото всяко действие, което се основава на системи или идеи, води до безизходица. Такива действия ще ни заведат обратно до бездната по друг път. Тъй като кризата е безпрецедентна, наложителни са и безпрецедентни действия, което означава, че обновлението на индивида трябва да стане незабавно, а не като процес във времето. Трябва да стане сега, а не утре - процесът на утрешния ден е разпадането. Ако реша, че ще се променя утре, каня безпорядъка и оставам в лоното на разрухата. Възможно ли е да се променя сега? Възможно ли е да се променя напълно в настоящия момент? Аз казвам, че е възможно. Тъй като кризата е изключителна по своя характер, за да се справим с нея е необходимо да се извърши революция в мисленето. И тази революция не може да се извърши с помощта на другите, с помощта на книги или организации. Тя трябва да стане чрез нас, чрез всеки един от нас. Само тогава ще можем да изградим ново общество, свободно от сегашния ужас, от необикновено разрушителните сили, които вилнеят сега. Промяната ще се осъществи само когато индивидът осъзнае себе си, във всяка своя мисъл, чувство и действие.

2. ЗА НАЦИОНАЛИЗМА

ВЪПРОС: Какво ще дойде, когато си отиде национализмът?

КРИШНАМУРТИ:

Явно интелигентността. Но струва ми се, че не това се има предвид във вашия въпрос. Всъщност вие питате: какво ще замести национализма? Никое заместване не води до интелигентност. Ако напусна една религия и се присъединя към друга, или напусна една политическа партия и по-късно се присъединя към нещо друго, това постоянно заместване говори за състояние, в което няма интелигентност.

Как може да си отиде национализмът? Само като разберем напълно неговия смисъл, като го проучим и като осъзнаем неговото значение за вътрешните и външните действия на хората. Външно той води до разделение на хората, до класификации, войни и разрушения, което е ясно за всеки наблюдателен човек. Вътрешно, психологически, това отъждествяване с нещо по-висше, с родната страна, с една идея, е явно форма за повдигане на самочувствието. Ако живея на село или в голям град или където и да е, аз съм нищо, но ако се отъждествя с нещо по-голямо - със страната, ако се нарека индус, това ласкае моята суета, удовлетворява ме, дава ми престиж, чувството за благоденствие. Отъждествяването с по-голямото е психологическа необходимост за онези, за които самочувствието е важно, но то създава конфликти и сблъсъци между хората. По този начин национализмът предизвиква не само външни конфликти, но и вътрешно чувство на безизходица. Когато човек разбере какво е национализъм, целия процес на национализма, той изчезва. Разбирането какво е национализъм идва в резултат на интелигентност, когато човек грижливо наблюдава и проучва национализма, патриотизма. В резултат на това се стига до интелигентност, а не до подмяната с нещо друго. Ако подменим национализма с религията, тя става избор на самочувствие. Вярата дава на човека храна, но едновременно с това е и източник на несигурност. Следователно, всякакъв вид подмяна, колкото и благородна да е тя, е форма на невежество. Все едно вместо да пушиш цигари да дъвчеш дъвка или нещо друго, а ако разбереш проблема на пушенето, навика, усещането, психологическата нужда и всичко останало, тогава пушенето отпада. Човек може да разбере това само когато развие своята интелигентност, когато интелигентността функционира, а интелигентността не функционира, когато има подмяна. Подмяната е просто форма на самоизмама - изкушаваме се да правим това, а не онова. Национализмът, със своята отрова, страдания и световни вражди може да изчезне само когато има интелигентност, а интелигентността не се постига като изучавате книги и взимате изпити. Интелигентността възниква, когато разберем проблемите в процеса на тяхното появяване. Когато разберем проблема за национализма на всичките му нива, не само неговите външни, но и вътрешни аспекти, тогава, в този процес, се проявява интелигентността. Когато има интелигентност няма подмяна. Когато има интелигентност тогава национализмът, патриотизмът, които са форми на глупостта, изчезват.

3. НУЖДАЕМ ЛИ СЕ ОТ ДУХОВНИ ВОДАЧИ

ВЪПРОС: Казвате, че човек не се нуждае от гуру, но как да открия истината без мъдрата помощ и ръководство, които само гуруто може да ми даде?

КРИШНАМУРТИ:

Въпросът е дали имаме нужда от гуру или не. Може ли да се стигне до истината с помощта на някой друг? Някои казват, че може, а други, че не може. Искаме да разберем кой е прав, а не да сравним моето мнение с нечие друго. Нямам мнение по този въпрос. Или е така, или не е така. Дали е важно да имаш гуру или да нямаш, не е въпрос на мнение. Истината за този проблем не зависи от нечие мнение, колкото ерудирано, дълбоко и всеобхватно да е то. Всъщност истината по този въпрос предстои да бъде открита.

Най-напред, защо ни е необходим гуру? Казваме, че ни е необходим гуру, защото сме объркани и гуруто ще ни помогне, ще ни покаже каква е истината, ще ни помогне да разберем. Той знае много повече за живота от нас, той ще ни бъде като баща, като учител ще ни поучава в живота, той има голям опит, а нашият е малък, с неговия по-голям опит той ще ни помага и т.н. Човек обикновено търси учител, защото е объркан. Ако сте наясно с нещата, няма и да се доближите до гуру. Явно, че ако сте много щастлив, ако нямате проблеми и разбирате напълно живота, няма да ходите при някакъв си гуру. Надявам се, че разбирате значението на това. Търсите учител, защото сте объркан. Вие отивате при него. за да ви каже как да живеете, да обясни объркването ви, да ви помогне да откриете истината. Избирате си духовния учител защото сте объркан и се надявате, че той ще би даде онова, което търсите. Т.е., избирате гуру, който ще задоволи вашите искания, избирате според това как той ще ви удовлетвори, вашият избор зависи от удовлетворението ви. Вие не си избирате гуру, който ви казва: „Разчитайте на себе си". Избирате според предпочитанията си. И тъй като избирате гуру според това дали ще бъдете доволен от него, вие не търсите истината, а път, по който да излезете от объркването, а този път погрешно се нарича истина.

Нека разгледаме идеята, че гуруто може да обясни нашето объркване. Може ли някой да изясни объркването ни? То е резултат от нашите отговори. Самите ние сме го причинили. Да не мислите, че някой друг е виновен за страданията и борбите на всички нива на съществуването ни, извън и вътре в нас? Те се дължат на факта, че не познаваме себе си. И защото не разбираме какво сме, не разбираме нашите конфликти, начина по който реагираме, нашите страдания, ние отиваме при някой гуру, за който смятаме, че ще ни помогне да се отървем от объркването си. Ние можем да разберем себе си само в отношение към настоящето, и това отношение е нашият гуру, а не някой отвън. Ако не разбирам това отношение, каквото и да ми каже гуруто ще бъде безполезно, защото ако не разбера моето отношение към собствеността, другите хора, идеите, кой ще може да разреши конфликтите вътре в мен? За да разреша тези конфликти, трябва сам да ги разбера, което означава, че трябва да знам какво е моето отношение към нещата. Не ми е необходим гуру, за да узная това. Ако не познавам себе си, от каква полза ще ми бъде някой гуру? Тъй както политическите водачи се избират от тези, които са объркани и поради това и техният избор е объркан, така избираме и нашия гуру. Аз го избирам в объркаността си, затова и той, както и политическите водачи, е объркан.

Важно е не кой е прав - дали аз съм прав или онези, които казват, че духовните учители са необходими. Важното е да установим защо се нуждаем от тях. Различните гуру използват хората по един или друг начин, но не е време сега да разискваме това.

Вие сте доволен ако някой ви каже как напредвате. Но ключът за проблема е да откриете защо имате нужда от гуру. Друг може да ви покаже правилния път, но вие трябва сам да свършите цялата работа, даже и да имате гуру. И понеже не искате да признаете това, прехвърляте цялата отговорност на някой гуру. Духовният учител става излишен, когато човек има и частица самопознание. Никакъв гуру, никаква книга или свещен религиозен текст не могат да ви дадат самопознание. То идва, когато осъзнаете себе си в отношение към всичко и всички други. Да съществуваш значи да имаш отношения с околния свят. Да не разбираш това означава страдание и борби. Да не съзнаваш отношението си към собствеността е една от причините за объркването. Ако не знаете какво точно е отношението ви към собствеността, неизбежно ще стигнете до конфликти, което ще увеличи и конфликтите в обществото. Ако не разбирате какви са отношенията между вас и вашата съпруга, между вас и децата ви, как можете да разрешите конфликтите, които произтичат от тези отношения? Същото е и с идеите, с вярванията и т.н. Когато сте объркани в отношенията си с хората, собствеността, идеите, вие търсите гуру. Ако той е истински гуру, ще ви каже, че трябва да разберете себе си. Вие сте източникът на всички недоразумения и бъркотии и вие можете да разрешите конфликтите само като разберете себе си в отношенията си към проблемите и хората.

Не може да откриете истината чрез някой друг. Как бихте могъл? Истината не е нещо статично, тя не битува на едно и също място, тя не е някаква цел. Напротив, тя е жива, динамична, будна, жизнена. Как би могла да бъде някаква цел? Ако истината стане нещо фиксирано, ще престане да бъде истина, ще се превърне просто в мнение. Истината е неизвестното и ум, който търси истината, няма никога да я намери, защото съзнанието е изградено от известното, то е резултат на миналото, произлиза от времето - нещо, което можете сами да наблюдавате. Съзнанието е инструмент на известното, ето защо то не може да открие неизвестното, то може само да се движи от едно към друго известно нещо. Когато умът търси истината, истината, за която е чел в книгите, то тогава тази „истина" е наша собствена проекция - тогава съзнанието търси нещо известно, което е по-задоволително от предишното известно. Когато съзнанието търси истината, то търси своята собствена проекция, а не истината. В края на краищата, идеалът е нещо, което се проектира само, нещо фиктивно, недействително. Действителното е онова, което е, а не обратното. Но съзнание, което търси Бог, действителното, всъщност търси известното. Когато мислите за Бога, вашият Бог е проекция на собствените ви мисли, резултат на влияния на обществото. Вие можете да мислите само за известното, не можете да мислите за неизвестното, не можете да се съсредоточите върху истината. Когато мислите за неизвестното, вие мислите за нещо, което е ваша проекция на известното. Човек не може да мисли за Бога или за истината. Ако мислите за нея, тя престава да бъде истина. Вие не можете да търсите истината, тя сама идва при вас. Вие можете да следвате само това, което е известно. Когато съзнанието не е измъчвано от известното, от въздействието на известното, тогава истината може да ви се разкрие. Истината е във всяко листо, във всяка сълза. Тя може да бъде видяна във всеки момент. Никой не може да ви отведе до истината и ако някой ви води към нея, той ви води само към известното.

Истината ще навести само съзнанието, освободило се от известното. Тя идва по време на състояние, когато известното липсва или не функционира. Умът е хранилище на известното. За да може умът да бъде в състояние, при което неизвестното ще се появи, той трябва да има съзнание за себе си, за предишния си опит, за съзнателното и подсъзнателното, за своите реакции и за своята структура. Когато стигне до пълно познание на себе си, тогава съзнанието се освобождава изцяло от известното. Само тогава истината може да дойде при вас неканена. Истината не принадлежи нито на вас, нито на мен. Не можете да я въздигате в култ. В момента, в който тя стане известна, става недействителна. Символът не е действителен, образът не е действителен, но когато човек разбере себе си, когато азът престане да съществува, тогава се появява вечното.

4. ЗА ЗНАНИЯТА

ВЪПРОС: Ясно е, че за вас учението и знанията са пречки. На какво пречат?

КРИШНАМУРТИ:

Явно знанията и учението пречат на човек да разбере новото, безвременното, вечното. Усвояването на съвършена техника не ви прави творческа личност. Може да рисувате чудесно, да имате техника, но това не ви прави творци. Може да умеете да пишеше технически идеални стихотворения и пак да не бъдете поет. Не е ли вярно, че за да бъдеш поет, трябва да си в състояние да приемаш новото, да си достатъчно чувствителен, за да откликнеш на нещо ново, нещо свежо. Ние сме пристрастени към ученето и знанията и смятаме, че ще станем творчески личности чрез заучаване. Може ли съзнание, което е затрупано, препълнено с факти и знания, да приеме новото, неочакваното, спонтанното? Ако умът ви гъмжи от известни неща, ще има ли в него място за неизвестното? Знанията ни винаги са знания за известни неща и се стремим чрез известното да разберем неизвестното. Това е прекалено голямо очакване.

Да вземем, например нещо много обикновено, което се случва на повечето от нас - тези, които са религиозни, каквото и да означава това за момента - се опитват да си представят какво е Бог или се опитват да мислят за това какво е Бог. Те са чели безброй книги, чели са за преживяванията на различни светци, учители, махатми и всичко останало, и се опитват да си представят или да почувстват опита на друг човек. Т.е. мъчат се да се приближат до неизвестното чрез известното. Можете ли да го направите? Можете ли да си мислите за нещо, което не е познаваемо? Човек може да мисли само за неща, които знае. В момента нещо съвсем неестествено става в света - смятаме, че ще започнем да разбираме по-добре, ако имаме повече информация, повече книги, повече факти, повече печатни материали.

За да осъзнаеш нещо, което не е проекция на известното, трябва да разбереш, че е необходимо процесът на познатото да бъде елиминиран чрез разбиране. Защо съзнанието винаги се държи здраво за известното? Дали не е така, защото то винаги търси сигурност, увереност? По природа то е свързано с известното и с времето. Как може такава съзнание, което се основава на миналото, на времето, да изпита безвремието? То може да си представи и да формулира неизвестното, но това ще бъде абсурдно. Неизвестното може да стане действителност само когато човек разбере какво представлява известното и го отстрани, унищожи. Това е извънредно трудно, защото в момента, в който изпитаме нещо, съзнанието го превежда на езика на познатото и го свежда до миналото. Не знам дали сте забелязали, че всяко преживяване се привежда към познатото, дава му се име, класифицира се и се регистрира. Така че движението на известното е знанието, а явно такава знание, учение, е пречка.

Да си представим, че никога не сте чели книга, религиозна или психологическа, а трябва да намерите смисъла, значението на живота. Как бихте подходили? Да предположим, че няма Учители, няма религиозни организации, няма Буда, няма Христос и трябва да започнете от самото начало, как бихте процедирали? Най-напред ще трябва да разберете своя процес на мислене, нали? А не да проектирате вашите мисли в бъдещето и да си създадете Бог според вкуса си. Това би било глупаво. Така че най-напред трябва да разберете своя процес на мислене. Това е единственият начин, ако искате да откриете нещо ново, не е ли така?

Когато казваме, че учението или знанието е пречка, не включваме техническите знания - как да караме кола, как да управляваме дадена машина, или ползата от такъв вид знания. Имаме предвид нещо съвършено различно - онова чувство на творческо щастие, което никакво учение или знание не може да ви даде. Да бъдете творческа личност в истинския смисъл на думата означава във всеки момент да сте освободен от миналото, защото миналото непрекъснато хвърля сянка върху настоящето. Да разчитате на информация, на опита на другите хора, на това, което някой е казал, и да съобразявате действията си с тях - всичко това е знание, нали? Но за да разкриете нещо ново, трябва да тръгнете сам, трябва да тръгнете на път напълно оголен, особено от знания, защото е много лесно да изпитате и преживеете нещо с помощта на знанията, които имате. Но този опит ще бъде само проекция на вашия аз и затова резултатът ще бъде нещо нереално, фалшиво. Но искате да откриете нещо ново, старият багаж, особено знанията - знанията, получени от другите хора, колкото и големи да са те, няма да бъдат от никаква полза. Вие използвате знанията като средство за самозакрила, за сигурност и искате да изпитате същите неща, които са изпитали Буда, Христос или Хикс. Но човек, който постоянно използва знанията за закрила, явно не е търсач на истината.

Няма път, който да води до истината. Трябва да навлезете в неизследваното море, което не е подтискащо, не е място за приключения. Когато искате да откриете нещо ново, когато експериментирате с нещо, съзнанието ви трябва да бъде спокойно. Но умът ви е претрупан, пълен с факти, със знания, те ще действат като преграда пред новото. Проблемът за повечето от нас се състои в това, че за нас съзнанието е станало толкова важно, има такова огромно значение, че непрекъснато пречи на новото, на всичко, което би могло да съществува едновременно с познатото. Така че знанията и учението са препятствия пред тези, които търсят, за тези, които желаят да разберат безвременното.

5. ЗА ДИСЦИПЛИНАТА

ВЪПРОС: Всички религии настояват, че е необходима самодисциплина, за да се подтиснат животинските инстинкти в човека. Светци и мистици твърдят, че са стигнали до божественото с помощта на самодисциплината. Сега вие доказвате, че такава дисциплина пречи да се доближим до Бога. Объркан съм. Кой е прав в случая?

КРИШНАМУРТИ:

Въпросът не е кой е прав в този случай. Важното е да стигнем до истината по въпроса сами, а не като се водим от някой светец или личност, която идва от Индия или от някое друго място, колкото по-екзотично, толкова по-добре.

Вие сте изправени пред дилема - едни казват дисциплина, а други - никаква дисциплина. Обикновено избирате онова, което ви е по-удобно, по-приятно -харесвате човека, неговия вид, лични особености, предпочитания и всички останали неща от този ред. Нека оставим това настрана, да разгледаме директно въпроса и да се помъчим да открием истината за него. Този проблем е твърде важен и затова трябва да подходим към него внимателно и предпазливо.

Повечето от нас очакват някой авторитетен човека да ни каже какво да правим. Търсим някого, който да направлява нашите стъпки, защото искаме да не рискуваме, да не си навлечем по-големи страдания. Научаваме, че някой е постигнал щастие, блаженство или нещо подобно и се надяваме, че той ще ни каже как се стига до него. Това искаме - същото щастие, същото вътрешно спокойствие и радост. И в този луд и объркан свят очакваме друг да ни каже какво да правим. При повечето от нас това е основният инстинкт и ние планираме нашите действия, водени от този инстинкт. Възможно ли е да стигнем до Бога, най-висшето нещо, което не може да бъде изразено и измерено с думи, чрез дисциплина, по даден модел на действие? Искаме да достигнем до някъде, до дадена цел и смятаме, че като се упражняваме, дисциплинираме, като се подтискаме или освобождаваме, чрез пречистване или подмяна, ще можем да достигнем до онова, което търсим.

Какво означава да се подложиш на дисциплина? Ако го правим, защо го правим? Могат ли дисциплината и интелигентността да вървят заедно? Повечето хора смятат, че с помощта на някакъв вид дисциплина можем да подчиним и контролираме животинското, грозното в нас. Но можем ли да контролираме животинското и грозното в нас с помощта на дисциплина? Поредица от действия, за която ще ни възнаградят, поредица от действия, която, ако я спазваме, ще ни даде нещо, което искаме -положително или отрицателно, даден модел на поведение, който ако се прилага старателно, усърдно, много всеотдайно, ще ме доведе до целта, която желая. Може да бъде болезнено, но аз съм готов да понеса болката, за да стигна до целта. Азът, който е агресивен, егоистичен, лицемерен, несигурен, страхлив - всичко това ви е известно - този аз, който е виновен за животинското в нас, него искаме да променим, подчиним, унищожим. Как можем да направим това? Може ли то да стане с помощта на дисциплина или като разберем по интелигентен начин миналото на аза, какво представлява, как се проявява и т.н.? Насила ли ще унищожим животинското в човека или чрез интелигентност? Въпрос на дисциплина ли е интелигентността? Нека засега забравим какво са казали светците и останалите. Нека сами навлезем в проблема, сякаш се обръщаме към него за първи път. Тогава накрая може да стигнем до нещо творческо, а не просто да цитираме онова, което други са казали - нещо напразно и безполезно.

Първо казваме, че в нас има конфликт - черното срещу бялото, алчността срещу неалчността и т.н. Алчен съм и това ми причинява болка. Трябва да се подложа на дисциплина, за да се освободя от алчността. С други думи, трябва да се противопоставя на всеки конфликт, който ми причинява болка, в случая - на онова, което наричам алчност. След това казвам, че то е антисоциално, неетично, греховно е, и т.н. - всички социално-религиозни причини, поради които трябва да се съпротивлявам. Можем ли насила да отстраним и да унищожим алчността? Нека най-напред разгледаме процеса, свързан с подтискането, противопоставянето, унищожаването. Какво става, когато го приложим? Какво се противопоставя на алчността? Нали това е първият въпрос? Защо се противопоставяме на алчността и какво ни казва: „Трябва да се освободя от алчността"? Нещото, което казва: „Трябва да се освободя", е също алчност, нали? Досега алчността му е била изгодна, но сега му причинява болка и затова казва: „Трябва да се отърва от нея". Мотивите, поради които искаме да се отървем от алчността, са също алчност, защото искаме да бъдем нещо, което не сме. Сега неалчността ми е полезна, затова следвам принципа на неалчността. Но мотивът, намерението е все още да бъда нещо, да не бъда алчен - това явно е все още алчност, отрицателна форма на изтъкване на аза.

Поради различни причини установяваме, че алчността причинява болка. Докато ни е приятно и си струва да бъдем алчни няма проблеми. По различни начини обществото ни подтиква да бъдем алчни. И религията ни подтиква в различни посоки. Докато имаме полза, докато не ни причинява болка, ние поддържаме алчността си, но в момента, в който тя стане болезнена, й се противопоставяме. Това противопоставяне наричаме дисциплина. Но освобождаваме ли се от алчността в резултат на пречистване, на подтискане? Всяка част от мене, която иска да се отърве от алчността, е все още алчност. Ето защо, никое действие от моя страна явно не решава проблема.

Преди всичко, за да разбера нещо, е необходимо спокойно съзнание, особено нещо неизвестно, нещо, което умът ми не може да проумее, и което, вие, който задавате въпроса, наричате Бог. За да разберем нещо, някой заплетен проблем, свързан с живота или отношенията ни, всъщност, който и да е проблем, е необходимо дълбоко спокойствие на съзнанието. Можем ли да си наложим това дълбоко спокойствие? Повърхностното съзнание може би ще успее да се успокои, но такова спокойствие е упадък, смърт. То не е в състояние да се пригажда, не е гъвкаво и чувствително. Така че съпротивата ни не е верният път.

За да осъзнаем това е необходима интелигентност, нали? Разбирането, че принудата притъпява ума, че дисциплината не е нищо друго освен съобразяване с дадена схема на действие от страх, бележат началото на интелигентността, не е ли така? Прилагането на дадена дисциплина се свежда до същото - страхуваме се, че няма да получим нещо, което желаем. Какво се получава, когато подложим на дисциплина съзнанието си, цялото си същество? Те се втвърдяват, нали? Губят гъвкавост, бързина, приспособимост. Познавате ли хора, които са постигнали дисциплинираност - ако въобще има такива хора? Резултатът е процес на упадък. В тях има вътрешен конфликт, той е скрит, но тлее в тях.

Така виждаме, че дисциплината, която е съпротива, просто създава навици, а навиците явно не водят до интелигентност. Нито навиците, нито тренировките са успявали да направят това. Пръстите ви могат да станат много сръчни, ако свирите по цял ден на пиано или упражнявате по друг начин ръцете си. Но е необходима интелигентност, която да направлява ръцете. Нека сега да изследваме интелигентността.

Срещате някого, който според вас е щастлив или се е осъществил в живота. Той постъпва по даден начин и вие в търсене на щастие му подражавате. Наричаме подражанието дисциплина, нали? Подражавате на някого, за да получите онова, което той има, подражавате на някого, когото смятате за щастлив. Постига ли се щастие чрез дисциплина? Постигате ли някога свобода, като спазвате някои правила, като упражнявате някаква дисциплина, следвате известни принципи на поведение? Несъмнено ви е необходима откривателска свобода, не е ли така? Явно, за да можете да откриете нещо, ви е необходима вътрешна свобода. Свободен ли сте, когато оформяте съзнанието си по даден начин, който наричате дисциплина? Явно не. Ставате просто машина, която повтаря дадени неща, противопоставяте се, следвате дадени принципи, дадени правила на поведение. Свободата не идва в резултат на дисциплина. Свободата може да дойде само благодарение на интелигентност. А интелигентността се събужда, появява се в момента, в който разберете, че всички форми на принуда отричат както вътрешната, така и външната свобода.

Явно първото необходимо нещо е свободата. Само добродетелта ви дава свобода. Алчността е смущение, ядът е смущение, горчивината е смущение. Когато разберете това, вие се освобождавате от тях. Вие не им се съпротивлявате, но виждате, че само когато сте свободен, можете да стигнете до открития, че всяка форма на принуда не е свобода и затова не води до открития. Добродетелта ви дава свобода. Недобродетелният човека е объркан. Как може да откриете нещо, ако сте в състояние на обърканост? Така че добродетелта не е краен резултат от дисциплинираността. Добродетелта е свобода, а свободата не може да се постигне чрез действия, които не са добродетелни, които не са по природа правилни. Трудностите произтичат от това, че повечето от вас спазват повърхностно някаква дисциплина - всяка сутрин стават в даден час, сядат по даден начин, опитват се да настроят съзнанието си по даден начин -упражняват се, упражняват се, упражняват се, защото са им казали, че ако правят тези неща в продължение на няколко години, накрая ще стигнат до Господ. Сигурно Господ не идва толкова лесно. Господ не е нещо, което може да се размени - аз ще направя това, а ти ще ми дадеш онова.

Повечето от нас са формирани от външни влияния, от религиозни доктрини, вярвания и от нашето вътрешно желание да постигнем нещо, така че за нас е много трудно да мислим по този проблем по нов начин, а не от гледната точка на някаква дисциплина. Първо трябва да видим какво е заложено в дисциплината, как тя ограничава съзнанието, как го подтиква към дадени действия, в резултат на влияния, на желанията ни и всичко останало. Формираното съзнание, колкото и „добродетелно" да е това формиране, не може да се освободи и заради това не може да проумее действителността. Бог, действителността и всичко друго от този вид - името няма значение - се появяват само когато сме свободни, а няма свобода, придобита чрез позитивна или негативна принуда, от страх. Няма свобода, когато преследвате дадена цел, защото сте обвързани с тази цел. Можете да се освободите от миналото, но бъдещето ви държи, а това не е свобода. Само когато човек е свободен, може да открие каквото и да е: нова идея, ново чувство. Всякакъв вид дисциплина, която се основава на религиозна или политическа принуда, отблъсква свободата. И тъй като дисциплината, която представлява съобразяване с дадена цел, е обвързваща, съзнанието не може да бъде свободно. То може да се движи само по дадена бразда, като при грамофонна плоча.

Така че чрез упражнения, навици, изработване на даден модел на поведение, съзнанието постига само целта, която си е поставило. Поради това то не е свободно и не може да достигне до неизмеримото. Когато осъзнаете целия процес - защо постоянно спазвате дисциплина според общественото мнение или като подражавате на някой светец, постоянното съобразяване с общественото мнение, със светец или с някой съсед, то е едно и също - когато осъзнаете това съобразяване, намерило израз в привички, в неуловимо подчинение, отричане, утвърждаване, подтискане, сублимираие, всяко от които означава подчиняване на дадена схема - когато осъзнаете всичко това, започва свободата, от която произлиза добродетелта. С положителност добродетелта не е в култивирането на дадена идея. Нали отрицанието на алчността не означава добродетелност? А точно това правим с помощта на дисциплината.

Дисциплината, подчинението, упражненията само дават на самосъзнанието самочувствие, че е нещо. Съзнанието се упражнява да не е алчно, но то не се освобождава от собственото си съзнаване, че не е алчно, т.е. остава алчно, Ние можем да видим целия този процес - подбудите, желанието да се постигне някаква цел, съобразяването със схемите, желанието да имаме сигурност като спазваме дадени правила - всичко това е движение от известното към известното, винаги в пределите на самоограничаващите се процеси на съзнанието. Разбирането, осъзнаването на това, бележи началото на интелигентността, а интелигентността не е нито добродетелна, нито недобродетелна. Тя не се вмества в рамките на добродетел и недобродетел. Интелигентността носи свобода, която няма нищо общо с невъздържаността или безредието. Без този вид интелигентност няма добродетелност, добродетелността носи свобода. Действителното се проявява, когато има свобода. Когато разберете този процес в неговата цялост, ще видите, че в него няма конфликти. Защото живеем в конфликти и искаме да избягаме от тях, ние прибягваме до различни форми на дисциплина, отказваме се от едни неща и се приучаваме на други. Когато проумеем какъв е процесът на конфликтите, тогава няма да става дума за дисциплина, защото тогава ще знаем във всеки момент как се проявяват конфликтите. Това изисква голяма бдителност, изисква да се наблюдавате през цялото време. Интересно е, че може и да не сте нащрек през цялото време, но ако наистина имате намерение, вътре във вас нещата се записват - чувствителността, вътрешната чувствителност снима през цялото време, по този начин вътрешното ще прожектира картината в момента, в който постигнете спокойствие.

Следователно, въпросът не се свежда до дисциплина. Чувствителността никога не действа по принуда. Можете да заставите едно дете да направи нещо, да го накажете, за да мълчи, но вътре в себе си то сигурно ще се бунтува, ще гледа през прозореца, ще мисли как да се измъкне. Ние всички все още правим това. Така че, въпросът за дисциплината и за това кой е прав и кой не е, може да бъде разрешен само от вас самите.

И нещо друго, вие се страхувате да не сбъркате, защото искате да успеете. Страхът е на дъното на желанието за дисциплина, но неизвестното не може да бъде хванато в мрежата на дисциплината. Напротив, трябва да се даде свобода на неизвестното, а не да го вмествате в шаблоните на вашето съзнание. Ето защо спокойствието на вашето съзнание е от съществено значение. Когато съзнанието осъзнава, че е спокойно, то вече не е спокойно. Когато съзнанието осъзнава, че не е алчно, освободило се е от алчността, то се вижда в новата дреха на неалчност, но това не е спокойствие. Ето защо човек трябва да разбере и проблема за това кой контролира и какво е контролираното. Те са отделни, но свързани явления - този, който контролира и контролираното са едно и също нещо.

6. ЗА САМОТАТА

ВЪПРОС: Започвам да разбирам, че съм много самотен. Какво да правя?

КРИШНАМУРТИ:

Искате да знаете защо се чувствате самотен. Знаете ли какво означава самотата и осъзнавате ли я? Много се съмнявам, защото ние сме затънали в дейности, книги, връзки, идеи, които не ни позволяват да осъзнаем самотата. Какво имаме предвид, когато говорим за самота? Това е чувството за празнота, чувството, че нямаме нищо, че сме необикновено несигурни, че се носим без посока. Това не е нито отчаяние, нито безнадеждност, а чувство на пустота, празнота и неудовлетвореност. Сигурен съм, че всички сме изпитвали това чувство - и щастливите, и нещастните, и дейните, и онези, които са се отдали на знанията. Познато е на всички нас. Това е усещане за истинска, неизчерпаема болка - болка, която въпреки опитите ни, не може да бъде прикрита.

Нека разгледаме проблема отново, за да видим какво става, какво правите, когато се чувствате самотни. Опитвате се да избягате от чувството за самота с помощта на някоя книга, като следвате даден водач, отивате на кино, или ставате обществено деен, много деен, или отивате в храм да се молите, или рисувате, или пишете стихотворение за самотата си. Обикновено правим такива неща. Чувствайки самотата си, болката, която тя причинява, необикновения дълбок страх, вие търсите начин да избягате и бягството става все по-важно и поради това вашите действия, знания, богове, киното – всички те стават важни, не е ли така? Когато придавате значение на второстепенни ценности, те ви водят до страдания и хаос. Второстепенните ценности са неизбежно ценности на сетивата. Модерната цивилизация, която се основава на тях, ви дава възможност за бягство чрез работата ви, чрез семейството, учението, рисуването и т.н. Цялата ни култура се основава на бягството. Нашата цивилизация се основава на него и това е неоспорим факт.

Опитвали ли сте се да бъдете сами? Когато се опитате, ще видите колко е трудно и колко интелигентни трябва да бъдем, за да бъдем сами, защото съзнанието не ни позволява да бъдем сами. Съзнанието става неспокойно и започва да търси начини да избяга. Какво всъщност правим тогава? Опитваме се да запълним празнотата с известното. Научаваме се как да бъдем дейни, общителни; знаем как да учим, как да включим радиото. Изпълваме неизвестното с неща, които са ни известни. Опитваме се да запълним празнината с различни видове знания, отношения или вещи. Не е ли така? Такъв е нашият начин на действие, такова е нашето съществуване. Сега, когато разбрахте какво вършите, все още ли смятате, че можете да изпълните празнотата? С какви ли не средства сте се опитвали да запълните тази празнота на самотата. Успявали ли сте? Опитвали сте с киното и като не сте успели, сте отишли при някой гуру, при книгите си или сте станали обществено много дейни. Успявахте ли да запълните празнината или просто сте я прикривали? Ако само я прикривате, тя е все още там и ще се върне. Ако успеете въобще да избягате, тогава се озовавате в капан или изпадате в униние. Това се случва всеки ден.

Може ли празнотата да бъде запълнена? Ако не може, способни ли сме да се спасим, да избягаме от нея? Ако сте опитали и сте установили, че бягството не е успешно, означава ли това, че всички бягства ще бъдат неуспешни? Не е от значение с какво запълвате празнината. Тъй наречената медитация е също бягство. Фактът, че сменяте бягствата, не е от значение.

Как тогава ще откриете как можете да се справите със самотата? Ще успеете само когато престанете да търсите как да избягате. Не е ли така? Когато сте готови да погледнете в очите онова, което е, което означава, че не трябва да включвате радиото, което означава, че трябва да обърнете гръб на цивилизацията - тогава на самотата ще се сложи край, защото тя ще бъде напълно преобразена. Няма да бъде вече самота. Ако разберете това, което е, тогава това, което е, ще бъде истината. Защото съзнанието непрекъснато бяга, отказва да види това, което е, само си създава прегради. Тъй като сме изправени пред толкова много прегради, които ни пречат да виждаме, не можем да разберем онова, което е и поради това бягаме от действителността. Всички тези пречки са създадени от съзнанието, за да не можем да виждаме това, което е. За да видим какво е това, което е, се изискват големи възможности, необходимо е също да осъзнаем действията си, да обърнем гръб на банковата си сметка и на всичко, което наричаме цивилизация. Когато видите онова, което е, ще установите, че самотата се е изменила.

7. ЗА СТРАДАНИЕТО

ВЪПРОС: Какво е значението на болката и страданието?

КРИШНАМУРТИ:

Когато страдате, когато изпитвате болка - какво е значението им? Значението на физическата болка е едно, но вие по всяка вероятност имате предвид психическата болка и страдание, които на различните нива имат различно значение. Какво е значението на страданието? Защо искате да откриете значението на страданието? Не че няма значение - ще видим, че то е от значение. Но защо искате да установим това? Защо искате да откриете защо страдате? Когато си зададете въпроса: „Защо страдам?", търсите ли причината за страданието и не бягате ли от страданието? Когато искам да открия значението на страданието, не се ли опитвам да избягам, да се отърва от него? Факт е, че страдам, но в момента, в който насоча вниманието си към това и се запитам: „Защо?", аз вече съм намалил силата на страданието. С други думи, ние искаме да облекчим, да отстраним, да обясним страданието. Но е ясно, че това няма да ни помогне да разберем страданието. Ако се освободя от желанието да избягам от него, тогава ще започна да разбирам какво е истинското съдържание на страданието.

Какво е страданието? Смущение, нали? На различни физически нива и на различни нива на подсъзнателното. То е неприятна, остра форма на смущение. Синът ми е мъртъв. С него са били свързани всички мои надежди, или с дъщеря ми, със съпругата ми или с някой друг. За мен той е бил всичко, което съм искал да бъде и съм бил постоянно с него - разбирате какво имам предвид. Изведнъж него го няма. Резултатът е смущение, нали? Това смущение наричам страдание.

Ако смущението ми е неприятно, тогава казвам: „Защо страдам?", „Толкова много го обичах", „Той беше такъв", „Той ми беше..." Като повечето хора, опитвам се да избягам с помощта на думи, етикети, вярвания. Те ми действат като наркотик. Какво става, ако не направя това? Аз просто страдам. Никого не обвинявам, никого не оправдавам - просто страдам. След това проследявам движението на страданието. „Проследявам" в смисъл, че се опитвам да разбера неговото съдържание.

Какво означава това? Кое е онова, което страда? Не питам защо има страдание, нито каква е причината за страданието, а какво всъщност става. Не знам дали схващате разликата. Тогава осъзнавам страданието не като нещо извън мене, не като наблюдател, който става свидетел на страданието - то е част от мене, целият аз страдам. Тогава мога да следвам движенията му, да видя накъде води. Тогава страданието ще се разкрие и ще видя, че ударението пада на аза - не на човека, когото обичам. Неговата роля е била да ме предпазва от нещастието, от моята мъка. Тъй като аз съм нищо, надявал съм се той да бъде нещо. Няма го, изоставил ме е, чувствам се изгубен, самотен. Без него съм нищо. Без него съм сам. Тежко е, когато човек стигне до това положение, нали? Трудно е да го признаем, а не просто да кажем: „Сам съм, как мога да преодолея самотата?", което е друга форма на бягство. Вместо това, трябва да осъзнаем самотата, да останем с нея. Да видим какво е нейното движение. Давам това само за пример. Постепенно, ако дам възможност на самотата да се разкрие, ще видя, че страдам, защото съм се загубил, защото ми се налага да съсредоточа вниманието си върху нещо, което не искам да видя. Заставен съм да живея с нещо, което не искам да видя, не искам да разбера. Има много хора, които могат да ми помогнат да избягам - хиляди от тъй наречените религиозни люде с техните вярвания и догми, надежди и фантазии -казват „карма е, такава е Божията Воля" - те всички искат да ми помогнат да изляза от положението. Но какво ще стане, ако остана със страданието, ако не се опитвам да го отстраня, да го огранича или да го отхвърля? Какво е състоянието на съзнанието, когато то следва движенията му?

Страданието нещо реално ли е или е само една дума? Ако е реално, а не само дума, тогава сега думата губи своето значение, така че остава само чувството за силна болка. За какво? За даден образ, преживяване, за нещо, което имате или нямате. Ако го имате, за вас е удоволствие, ако го нямате, е болка. Следователно болката, мъката е отношение към нещо. Това нещо действително ли е или е само дума? Мъката съществува само по отношение на нещо. Не може да съществува сама за себе си, така както страхът не съществува сам за себе си, а само по отношение на нещо - даден индивид, случка, чувство. Сега имате пълно съзнание за страданието. Това страдание извън вас ли е, вие само наблюдател ли сте, или вие сте страданието?

Когато няма наблюдател, който страда, страданието нещо различно от вас ли е? Вие сте страданието, нали? Вие не сте нещо извън болката - вие сте болката. Какво всъщност става? Тогава няма етикети, даване на имена и поради това няма бягство - вие сте просто болката, чувството на агония. Какво става при това положение? Когато не даваме име на чувството, не се страхуваме от него, центърът свързан ли е с това чувство? Ако центърът е свързан с него, тогава вие се страхувате. Тогава трябва да действате, да направите нещо. Но ако това е центърът, какво трябва да направите? Нищо не може да се направи, не е ли така? Ако вие сте това и не го приемате, не му слагате етикети, не го отхвърляте - ако вие сте това нещо, какво става? Тогава казвате ли, че страдате? Явно, че с вас е станал основна трансформация. Вие сте се преобразили. Тогава „страдам" престава да съществува, защото вече няма център, който да страда, а центърът страда, защото никога не сте изследвали какво представлява той. Ние просто живеем от една дума към друга, от една постъпка към друга. Никога не казваме: „Трябва да видя какво е това нещо, което страда." То не може да се види насила или чрез дисциплина. Трябва да гледате с интерес и спонтанно разбиране. Тогава ще установите, че онова, което наричаме страдание, болка, нещата, от които бягаме, изчезват. Докато нямам отношение към нещо, защото то е извън мене, няма да имам никакви проблеми. В момента, в който установя връзка с нещо извън мене, проблемите се появяват. Докато гледам на страданието като на нещо извън мен - страдам, защото съм загубил брат си, защото нямам пари, заради едно или друго нещо -аз установявам връзка с него, но тази връзка е фиктивна. Но ако аз съм нещото, ако аз виждам този факт, тогава нещото се трансформира, смисълът му се променя. Тогава има пълно внимание, интегрирано внимание, а когато вникнем в нещо и можем да го разберем и отстраним, преставаме да се страхуваме и думата „скръб" вече не съществува.

8. ЗА СЪЗНАВАНЕТО

ВЪПРОС: Каква е разликата между съзнаване и интроспекция? И кой съзнава при съзнаването?

КРИШНАМУРТИ:

Да видим най-напред какво е за нас интроспекцията. За нас интроспекцията означава да погледнем навътре в себе си, да се самоизследваме. Защо човек. изследва себе си? За да се подобри, промени или за да се поправи. Вие се самонаблюдавате, за да станете нещо друго, иначе нямаше да го правите. Нямаше да се занимавате със себе си, ако не желаехте да се поправите, да се промените, да станете нещо различно от това, което сте. Това е единствената причина за интроспекцията. Ядосан съм и се самоанализирам, изследвам се, за да се отърва от яда, да го видоизменя. Когато има интроспекция, която е израз на желанието да променя постъпките си, винаги се има предвид някаква цел. Когато целта не бъде постигната, следва лошо настроение, депресия. Затова интроспекцията винаги се съпровожда от депресия. Не знам дали сте забелязали, че след като се самоанализирате, когато погледнете в себе си, за да се промените, винаги следва пристъп на депресия. Винаги има вълна от унилост, срещу която трябва да се борите, трябва да се самоанализрате, за да преодолеете това настроение и т.н. Интроспекцията е процес, от който няма освобождаване, защото той променя онова, което е, в нещо, което не е. Явно става точно това, когато се отдадем на интроспекцията. Интроспекцията е процес на натрупване - азът проучва нещо, за да го промени и така се предизвиква двойствен конфликт, а оттук. и чувство за безизходица. Няма освобождаване и когато човек: разбере това, депресията става неизбежна.

Съзнаването е нещо съвършено различно. Съзнаването е наблюдение без порицание. Съзнаването води до разбиране, защото не укорява, не се отъждествява, а наблюдава спокойно. Ако искам да разбера нещо, трябва да го наблюдавам без да критикувам и осъждам. Не трябва да го правя за удоволствие или да го избягвам като нещо неприятно. Просто трябва да се наблюдават безмълвно фактите, да не се преследва някаква цел, а само съответното нещо да се осъзнава още докато се проявява. Наблюдението и разбирането на това наблюдение спират, когато започнем да отъждествяваме, да одобряваме или да не одобряваме. Интроспекцията цели самоподобрение и затова тя е егоцентрична. Съзнаването няма такава цел. Напротив, при него се слага край на аза с всички негови егоцентрични особености, спомени и стремежи. При интроспекцията има отъждествяване и порицание. При съзнаването няма порицание и отъждествяване, затова няма и самоусъвършенстване. Двете са съвършено различни.

Човекът, който иска да се усъвършенства, не може да осъзнава, защото усъвършенстването предполага отрицание и постигане на резултати. Докато при осъзнаването има наблюдение без отрицание, без приемане или отхвърляне. Съзнаването започва с външните неща, осъзнаваш, установяваш контакт с предметите, с природата. Тъй като разчитаме на сетивата, най-напред съзнаваме нещата около нас, природата, после хората, което означава отношенията ни с тях, след това идват идеите. Това съзнаване на нещата, природата, хората, идеите, не представлява отделни процеси, а един цялостен процес. То е постоянно наблюдение на всичко, на всяка мисъл, чувство и действие, така както те се проявяват в нас. Тъй като осъзнаването не е отрицание, не се получава натрупване. Вие отричате нещо само когато имате стандарти и оттук стремеж към усъвършенстване. Осъзнаването води до разбиране на аза в неговите отношения с хора, идеи, неща. То се движи от един момент към друг, поради което не може да се практикува. Когато практикуваш нещо, то се превръща в навик, а съзнаването не е навик. Съзнание, което е подчинено на навиците, е безчувствено, съзнание, което се движи по браздата на определено действие, е притъпено и му липсва гъвкавост, а на съзнаването са му необходими непрекъсната гъвкавост и бдителност. Това не е трудно. Всъщност правите така, когато се интересувате от нещо, когато с интерес наблюдавате вашето дете, вашата съпруга, някое растение, дърветата, птичките. Вие наблюдавате без да отхвърляте, без да се отъждествявате и затова при това наблюдение се получава пълно единение. Наблюдателят и наблюдаваното са в цялостно единение. В действителност това става, когато сте дълбоко заинтересувани от нещо.

Ето защо има огромна разлика между съзнаването и саморазширяващото се усъвършенстване на интроспекцията. Интроспекцията води до неудовлетвореност, до още по-големи конфликти, а съзнаването — до освобождаване от действията на „аза". То означава да съзнаваш всекидневните движения на мислите си, на действията си, да имаш съзнание за един друг човек, да го наблюдаваш. Можете да постигнете това само когато обичате някого, когато сте дълбоко заинтересувани от нещо, когато искате да познаете себе си, цялото си същество, цялото свое съдържание, а не само един или два слоя от него. В такива случаи няма отрицание. Трябва да наблюдавате открито всяка мисъл, всяко чувство, всички настроения, всичко, което подтискате, И тъй като процесът на осъзнаване става все по-широк. и по-широк, вие все повече и повече се освобождавате от всички скрити движения на мисълта, мотиви и въжделения. Осъзнаването е свобода, то дава свобода, докато интроспекцията култивира конфликти, тя е процес на самозатваряне и затова при нея винаги има неудовлетвореност и страх.

Питате ме също кой осъзнава. Какво става, когато преживявате нещо дълбоко? Когато имате такава преживяване, съзнавате ли, че вие го преживявате? Когато сте ядосани, в част от секундата на яд, ревност или радост, съзнавате ли, че сте радостен или ядосан? Едва след като преживяването свърши, се явяват преживяващият субект и преживеният обект, Тогава субектът на преживяването наблюдава преживения обект. В момента на преживяване съществува само преживяването, преживяващият и преживяваното ги няма. Повечето от нас не са в състояние да преживяват. Ние никога не сме в състояние на преживяване и затова задаваме въпроса кой е наблюдателят, кой е този, който съзнава. Явно въпросът е погрешен. В момента на преживяване не съществуват нито лицето, което осъзнава, нито осъзнаваният обект. Няма го нито наблюдателят, нито наблюдаваното, а само състоянието на преживяване. За повечето от нас е извънредно трудно да изживяват нещата непрекъснато, защото това изисква необикновена гъвкавост, бързина, висока степен на чувствителност, а ние сме лишени от тези качества, когато преследваме някаква цел, когато искаме да успеем, когато имаме нещо предвид, когато пресмятаме - всички тези неща водят до неудовлетвореност. Човек, който нищо не иска, който не преследва някаква цел, който не търси резултат от всичко, такъв човек е в постоянно състояние на преживяване. Тогава за него всичко е движение и има смисъл, нищо не е старо, нищо не е запланувано, нищо не се повтаря, защото онова, което е, не е никога старо. Предизвикателството е винаги ново. Само отговорът на предизвикателството е стар. Старото създава бъдещите останки, а това са паметта, наблюдателят, който се отделя от наблюдаваното, от предизвикателството, от преживяното.

Можете да изпитате това за себе си по прост и лесен начин. Наблюдавайте се следващия път, когато сте ядосани, ревниви, алчни, невъздържани или сте в каквото и да е друго състояние от този вид. В това състояние, „вас" няма да ви има, ще го има само състоянието. Миг по-късно му дайте име, наречете го ревност, гняв, алчност. По този начин непосредствено ще създадете наблюдателя и наблюдаваното, преживяващия и преживяването. Когато има преживяващ и преживяно, тогава преживяващият се опитва да преобрази преживяването, да го промени, да си спомни нещо за него и т.н. и по този начин поддържа разделението между себе си и преживяното. Ако не назовете това чувство, което означава, че не търсите някакъв резултат, ако не го осъждате, вие просто спокойно осъзнавате чувството -тогава ще откриете, че при това емоционално състояние, при това преживяване няма да има наблюдател и наблюдавано, защото наблюдателят и наблюдаваното са общо явление и има само преживяване.

Поради това интроспекцията и съзнаването са съвършено различни. Интроспекцията води до неудовлетвореност, защото в нея е вложено желанието за промяна, а промяната е видоизменена продължителност. Съзнаването е състояние, при което няма отрицание, няма оправдание или отъждествяване и поради това има разбиране. При състояние на пасивно, будно съзнаване няма нито преживяващ, нито преживяване.

Интроспекцията, която е форма на самоусъвършенстване, не води никога до истината, защото тя винаги е процес на самозатваряне, докато осъзнаването е състояние, при което може да се прояви истината - истината за онова, което е, простата истина за нашето съществуване. Можем да стигнем надалеч само когато разберем простата истина за нашето всекидневно съществуване. Трябва да тръгнем от близкото, за да стигнем до далечното, но повечето от нас искат да скачат, да тръгнат от далечното, без да разбират онова, което е близо до тях. Когато разберем близкото, ще намерим пътя между него и далечното. А между тях няма разстояние - началото и краят са едно.

9. ЗА ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА

ВЪПРОС: Вие често говорите за взаимоотношенията. Какво имате предвид?

КРИШНАМУРТИ:

Най-напред, нищо в живота не е изолирано. Да съществуваш, значи да си в състояние на отношения. Няма съществуване без отношения. Какво имаме предвид, когато говорим за отношения? Те са взаимна връзка на предизвикателство и отклик между двама души, между вас и мен, предизвикателство, което вие ми отправяте и което аз приемам или на което откликвам, също моето предизвикателството към вас. Взаимоотношенията между индивидите изграждат обществото. Обществото не е независимо от вас и от мен. Народните маси не са нещо отделно - вие и аз с нашите взаимоотношения, образуваме масите, дадена група, обществото. Взаимоотношенията са съзнанието за връзката между два индивида. На какво обикновено се основават тези взаимоотношения? Не се ли основават на тъй наречената взаимозависимост, взаимопомощ? Поне ние говорим за взаимопомощ, взаимна поддръжка, но в действителност, независимо от думите и емоционалните паравани, които поставяме, на какво всъщност се основават те? На нашата взаимна удовлетвореност, нали? Ако не ви харесвам, вие се отървавате от мен, ако ви харесвам, приемате ме - като ваш съпруг, или като ваш съсед, като ваш приятел. Такива са фактите.

Какво е семейството? Явно то е взаимност и интимни отношения. В семейството ви, в отношенията ви с вашата съпруга, с вашия съпруг, има ли връзка, взаимност? Нали точно това имаме предвид, когато говорим за взаимоотношения? Взаимоотношението означава връзка без страх, свободно, взаимно разбирателство, непосредствено общуване. Явно взаимоотношението означава това - да общуваш с някой друг. Такова ли е положението при вас? Общувате ли с вашата съпруга? Може би физически, но това не е взаимоотношение. Вие и вашата съпруга живеете от двете страни на една стена, която ви разделя, не е ли така? Вие имате свои занимания, свои амбиции, а тя - други занимания и амбиции. Вие живеете зад стената и от време навреме я поглеждате и наричате това взаимоотношения, не е ли така? Можете да разширите картината, да я омекотите, да въведете нови думи, за да я опишете, но фактите са си факти -живеете в изолация един от друг и наричате този живот на изолация взаимоотношения.

Ако има истински взаимоотношения между двама души, което означава, че те общуват помежду си, то тогава резултатите са от огромно значение. Тогава няма изолация, а любов - не отговорност и задължения. Само хора, които са изолирани зад някакви стени, говорят за задължения и отговорност. Човек, който обича, не говори за отговорност - той обича. И той споделя с другия човек своята радост, своята тъга, своите пари. Такова ли е вашето семейство? Има ли непосредствено общуване между вас и вашата съпруга, вашите деца? Явно не е така. Ето защо семейството не е нищо друго, освен средство да продължите вашето име и традиции, да получите онова, което ви е необходимо сексуално или психологически. Това е семейството - средство за самоувековечаване, за запазване на името ви. То е форма на безсмъртие, форма на постоянност. Семейството е също средство за постигане на самодоволство. Аз експлоатирам другите безмилостно навън, в света на бизнеса, в обществения и политическия живот, а у дома съм мил и щедър. Колко абсурдно е това! Животът е труден и аз търся спокойствие у дома. Страдам в света и се връщам у дома, където се опитвам да намеря утешение. Така че взаимовръзките се превръщат в средство за удовлетворение, което означава, че не искам отношенията ми с другите да ми създават неприятности.

Ние се стремим към отношения с другите, в които има взаимно задоволство и удовлетворение. Когато не получите това, търсите да установите отношения с някой друг. Развеждате се или оставате заедно, но търсите задоволство другаде или минавате от един човек на друг, докато не намерите онова, което искате, а именно - задоволство, удовлетворение и чувството за сигурност и удобство. В края на краищата такива са нашите отношения в живота и това е факт. Искаме да имаме отношения там, където има сигурност, където вие като индивид можете да живеете в състояние на сигурност, в състояние на задоволство, в състояние на невежество, а всички те предизвикват конфликти, не е ли така? Ако не ме удовлетворявате, естествено ще има конфликти. Тъй като и двамата търсим сигурност един в друг, когато загубим чувството за сигурност, ставаме ревниви, брутални, властни. Така че отношенията неизбежно стигат до чувството, че другият ни принадлежи, до отрицание, налагане, търсене на сигурност, удобство и задоволство и в това естествено няма обич.

Говорим за обич, говорим за отговорност, задължения, но няма истинска обич. Отношенията ни се основават на задоволството и ние виждаме ефекта от това в днешната цивилизация. Начинът, по който се отнасяме към нашите съпруги, деца, съседи, приятели показва, че в отношенията ни въобще няма любов. Те са просто взаимно търсене на задоволство. Ако това е така, каква е целта на отношенията между хората? Какво е тяхното значение? Когато наблюдавате отношенията си с другите, не установявате ли, че те са процес на самооткровение? Ако имам съзнание за моите реакции към вас в нашите отношения, контактите ми с вас не разкриват ли какво е моето състояние? Отношенията са процес на саморазкриване, а това е процес на самопознание. В това саморазкриване има много неприятни неща, тревожни, неудобни мисли и действия. Тъй като нещата, които откривам, не са ми приятни, бягам от връзката с даден човек, която ми е неприятна, към връзка, която ми е приятна. Ето защо, отношенията ни с другите хора са от много малко значение, когато търсим взаимно доволство, но значението им става необикновено голямо, когато те станат средство за саморазкриване и самопознание.

В края на краищата, в любовта няма отношения, нали така? Само когато обичате нещо и очаквате да получите нещо за вашата обич, се явяват отношения. Когато обичате, т.е., когато се отдадете на нещо изцяло, тогава няма отношения.

Любовта, ако обичате така, е нещо приказно. При такава любов няма една страна и друга страна, а пълно единство. Това е състояние на интеграция, на цялостно съществуване. Има моменти, толкова редки, щастливи, радостни моменти на цялостна любов, на цялостно общуване. Но това, което обикновено става е, че не любовта е важна, а нейният обект, онова, към което е насочена нашата любов, а не самата любов. Тогава, поради различни причини, било то биологически или психологически, или поради желанието да постигнем удовлетворение, удобство и т.н., обектът на любовта става важен, а любовта отстъпва. Тогава чувството за притежание, ревността и очакванията създават конфликти и любовта се отдалечава все повече и повече. Колкото повече се отдалечава тя, толкова повече отношението губи своята значимост, своята стойност и смисъл. Ето защо любовта е едно от най-трудните за разбиране неща. Тя не може да дойде като резултат на интелектуална настойчивост, нито в резултат на различни методи и средства на дисциплина. Любовта е състояние, при което дейностите на аза спират, но те няма да спрат, ако просто ги подтиснем, ако бягаме от тях или ги дисциплинираме. Трябва да разберете действията на аза на всички нива на съзнанието. Има моменти, при които ние наистина обичаме, без мисъл, без мотиви, но тези моменти са много редки. И защото са редки, ние ги пазим в съзнанието си и по този начин издигаме бариера между живата действителност и нашето всекидневно съществуване.

За да разберем взаимоотношението е важно да осъзнаем най-напред онова, което е, какво точно става в нашия живот във всичките му сложни форми и какво всъщност означават взаимоотношенията. Във взаимоотношенията си с другите се саморазкриваме и понеже не желаем да се показваме, се крием зад удобствата на физическия живот и тогава отношенията ни с хората губят своята дълбочина, значимост и красота. Можем да имаме истински отношения с някого само когато има обич, а тя няма нищо общо с удоволствието. Любовта съществува само когато напълно забравим себе си, когато е налице пълно общуване, не с един или с друг, а общуване с най-висшето, а това може да стане, когато азът е забравен.

10. ЗА ВОЙНАТА

ВЪПРОС: Как могат да бъдат преодолени съвременният политически хаос и кризата в света? Какво може да направи отделната личност, за да спре приближаващата се война?

КРИШНАМУРТИ:

Войната е зрелищна и кървава проекция на всекидневния ни живот, не е ли така? Войната е външен израз на нашето вътрешно състояние, продължение на всекидневните ни постъпки. Тя е по-внушителна, по-кървава, по-разрушителна, но тя е колективен резултат от индивидуалните ни действия. Следователно вие и аз сме виновни за войните. Какво можем да направим, за да ги спрем? Явно приближаващата се война не може да бъде спряна от вас и от мен, защото тя е вече в движение, макар сега това да става главно на психологическо ниво. Но тъй като е вече в движение, не може да бъде спряна - причините са множество, много големи и вече необратими. Но виждайки, че къщата гори, вие и аз можем да разберем причините за пожара, можем да се отдръпнем и можем да изградим нов дом от материали, които не са запалителни, които няма да доведат до нови войни. Вие и аз можем да направим само това. Вие и аз можем да видим какво причинява войната, тогава вие и аз можем да започнем да се променяме, защото ние сме причината за войните.

Преди няколко години, по време на войната, една американка дойде да ме види. Тя каза, че е загубила син при сраженията в Италия и, че имала друг шестнадесетгодишен син, когото искала да спаси. Говорихме и аз й казах, че ако иска да спаси живота на сина си, трябва да престане да бъде американка, да престане да бъде алчна, да престане да трупа богатства и да търси власт и господство, а да стане морално скромна - не просто да се облича скромно, не да бъде скромна, що се отнася до външните неща, а скромна в мислите и чувствата си, в отношенията си с другите хора. Тя каза: „Това е много. Искате прекалено много. Не мога да го направя, защото не съм в състояние да променя обстоятелствата," Следователно тя бе отговорна за гибелта на сина си.

Обстоятелствата могат да бъдат контролирани от нас, защото ние ги създаваме. Обществото е продукт на вашите и моите отношения, взети заедно. Ако променим отношенията си, и обществото ще се промени. Ако просто разчитаме на законите, за да променим външно обществото като вътре в себе си оставаме корумпирани и продължаваме да търсим власт, положение, господство, означава да разрешим само външното, колкото грижливо и научно то да е изградено. Вътрешното винаги преодолява външното.

Какви са причините за религиозните, политическите или икономическите войни? Явно това е вярата в национализма, в дадена идеология или догма. Ако вместо вяра нас ни свързваха любов, добра воля и уважение, тогава в света нямаше да има войни. На нас са ни омръзнали вярванията, идеите и догмите и това поражда недоволство. Сегашната криза е необикновена по своята природа и ние, като човешки същества, или трябва да следваме пътя на постоянни конфликти и постоянни войни, които са резултат от нашите всекидневни действия, или да видим какви са причините за войните и да им обърнем гръб.

Явно причина за войните са желанието за власт, положение, престиж, пари, а така също и болестта, наречена национализъм, преклонението пред знамето, и болестта на организираната религия, преклонението пред догмите. Всички те са причини за войните. Ако като индивиди принадлежите към някаква религиозна организация, ако сте алчни за власт, ако сте завистливи, вие неизбежно ще създадете едно разрушително общество. Така че всичко зависи от вас, а не от водачите, от тъй наречените държавници и тем подобни. Но изглежда ние не разбираме, че всичко зависи от вас и от мен. Ако само можеше да почувстваме, че сме отговорни за нашите действия, колко скоро щеше да се сложи край на всички войни и страдания. Но ние сме безразлични. Храним се три пъти на ден, имаме си служби, малки или големи банкови сметки и казваме: „За Бога, оставете ме на мира". Колкото по-високо е положението ни, толкова повече искаме сигурност, постоянство, спокойствие, толкова повече искаме да бъдем оставени на мира, да запазим нещата такива, каквито са, но те не могат да се запазят, защото няма какво да се пази. Всичко се разпада. Ние не искаме да признаем тези неща, не искаме да признаем факта, че вие и аз сме отговорни за войните. И вие, и аз можем да говорим за мир, да организираме конференции, кръгли маси, дискусии, но вътре в нас, психологически, ние искаме власт, положение, водени сме от алчност. Ние сме интриганти, националисти, в плен сме на вярвания, на догми, за които сме готови да умрем, да се убиваме един друг. Смятате ли. че такива хора, хора като вас и мен, могат да живеят в мир в света? За да има мир, трябва да бъдем миролюбиви. Да живеем в мир значи да не създаваме враждебност. Мирът не е идеал. За мен идеалът е бягство, бягство от това, което е, противопоставяне на това, което е. Идеалът предотвратява непосредственото действие върху това, което е. За да има мир трябва да обичаме, трябва да започнем да живеем не идеален живот, а да виждаме нещата такива, каквито са, да им въздействаме, да ги променим. Докато търсим психологическа сигурност, ние унищожаваме физическата сигурност, от която имаме нужда - храна, дрехи, покрив. Търсим психологическата сигурност, която не съществува и се стремим, ако имаме възможност, да я постигнем чрез власт, положение, титли, име, а всички те разрушават физическата сигурност. Ако разгледате нещата, ще видите, че това е безспорен факт.

За да се постигне мир в света и да се спрат всички войни, е необходимо индивидът, вие и аз, да претърпим революционна промяна. Икономическата революция е безсмислена без тази вътрешна революция, защото гладът е резултат на неправилното приложение на икономическите условия, определени от нашите психологически състояния - алчност, завист, зла воля и чувство за собственост. За да се сложи край на глада, войните и мъките, е необходима психологическа революция, на малцина от нас са готови да приемат това. Ние разискваме проблема за мира, разработваме закони, създаваме лиги, Обединените нации и тъй нататък, но няма да имаме мир, защото не сме готови да се откажем от положението си, от властта си, от парите си, от собствеността си, от глупавия си начин на живот. Напразно очакваме други да ни осигурят мир. Никой водач, никакво правителство, никаква армия или страна не могат да ни осигурят мир. Ще постигнем мир само когато се преобразим вътрешно, което ще определи външните ни действия. Вътрешната промяна не означава изолация, оттегляне от външните действия. Напротив, действията могат да бъдат правилни само когато мисленето е правилно, а човек не може да мисли правилно, ако не се самоопознае. Няма да има мир ако не опознаете себе си.

За да сложите край на войните, трябва да се опитате да прекратите войните вътре в себе си. Някои от вас ще поклатят глава и ще кажат: „Съгласен съм", но ще излязат и ще продължат да правят това, което са правили през последните десет или двайсет години. Ще се съгласите с мен само на думи, а такава съгласие е без значение, защото то няма да сложи край на войните и страданията в света. На тях ще се сложи край само когато осъзнаете вашата отговорност, когато не оставяте проблема в ръцете на другите хора. Когато видите страданията, когато разберете необходимостта от незабавни действия и не отлагате нещата, тогава ще се промените. Мирът ще дойде само когато вие сте в състояние на мир, когато между вас и вашите съседи има мир.

11. ЗА СТРАХА

ВЪПРОС: Как да се освободя от страха, който влияе върху действията ми?

КРИШНАМУРТИ:

Какво е страхът? Страх от какво? Има различни видове страх и ние трябва да анализираме всеки от тях. Но можем да видим, че страхът се появява, когато не са напълно ясни отношенията ни със заобикалящата ни действителност. Отношенията ни не са само между нас и другите хора, между нас и природата, но също и между нас и собствеността, между нас и идеите. Ще има страх, докато не разберем напълно тези отношения. Да бъдеш означава да си в отношения със света, без отношения няма живот. Нищо не може да съществува в изолация и ще има страх, докато съзнанието търси изолация. Страхът не е абстракция, той се явява само по отношение на нещо.

Въпросът е как да се освободим от страха. Най-напред, всяко нещо, което преодоляваме, трябва да бъде отново многократно побеждавано. Има два съвършено различни процеса и процесът на побеждаване води до ново объркване и страхове. Да се противопоставяш, да се бориш, да контролираш даден проблем, или да изградиш защитна стена срещу него, означава да предизвикаш нови конфликти, докато ако осъзнаеш страха, ако навлезеш в него стъпка по стъпка и проучиш напълно неговото съдържание, тогава страхът няма да се върне под някаква друга форма.

Както казах, страхът не е абстракция и съществува само по отношение на нещо. Какво имаме предвид, когато говорим за страха? В края на краищата, ние се страхуваме от това да не бъдем, или да не успеем да станем нещо. Може ли този вид страх или страхът от неизвестното, от смъртта, да бъде преодолян с решимост, логични заключения или защото сме решили да го направим? Явно, че не може. Потискането, сублимацията или подчинението създават нова съпротива, не е ли така? Поради тази причина страхът не може да бъде преодолян с каквато и да е форма на дисциплина или съпротива. Този факт трябва да бъде добре разбран, почувстван и преживян: страхът не може да бъде преодолян чрез каквато и да е форма на защита, нито пък можем да се освободим от него, като търсим отговор с помощта на интелектуални или словесни обяснения.

От какво се страхуваме? От някакъв факт или от идеята за този факт? Страхуваме ли се от нещо, защото е такава, каквото е, или се страхуваме от това, което смятаме, че е? Да вземем смъртта за пример. Фактът е едно нещо, но идеята за този факт е нещо друго. От думата „смърт" ли ме е страх или от самия факт? Тъй като ме е страх от думата, от идеята, аз не разбирам факта, никога не проучвам факта, никога не установявам пряка връзка с него. Страхът изчезва само когато вляза в тясна връзка с факта. Страхувам се, ако не съм във връзка с факта и тази връзка не се осъществява докато гледам на факта през призмата на някаква идея, мнение или теория. Така че трябва да бъда съвсем наясно дали се страхувам от думата, от идеята или от факта. Ако се изправя лице в лице с факта, не е необходимо да разбирам каквото и да е - фактът е факт и аз мога да се справя с него. Ако се страхувам от думата, тогава трябва да я разбера, да вникна в целия процес, вложен в нея.

Човек например се страхува от самотата, от болката, която самотата причинява. Несъмнено, този страх се дължи на факта, че човек никога не се е вглеждал в самотата, никога не е установявал близък контакт с нея. В момента, в който човек се отвори напълно към факта на самотата, ще разбере какво представлява тя. Но ние винаги имаме идея, мнение за нея, основани на онова, което знаем от по-рано, и те предизвикват страх. Страхът явно е резултат от даването на име, от проектирането на символ, който представлява факта. Т.е. страхът не е независим от думата, от термина.

Да речем, че самотата ме плаши, че се страхувам да не бъда нищо. От факта ли се страхувам или страхът ми е предизвикан от това, че знам за факта отпреди, а знанието е дума, символ, образ? Как може човек да се страхува от даден факт? Когато съм се изправил лице в лице с даден факт, когато съм в непосредствена връзка с него, мога да го погледна, да го наблюдавам, в резултат на което не се страхувам от факта. Онова, което предизвиква страх, е несигурността за факта, за това какво може да е той и какво може да ми причини.

Моето мнение, идеи, опит и знания за факта създават страх. Докато се говори за факта, докато даваме име на факта и по такъв начин се отъждествяваме с него, отричаме го или го осъждаме, ще има страх. Мисълта е продукт на миналото, на словесния израз чрез символи и образи и докато мисълта разглежда и тълкува факта, ще има страх.

Така че съзнанието създава страха, защото мисълта е процес на съзнанието. Мисленето е представяне на нещата с помощта на думи. Не можете да мислите без думи, символи, образи - тези образи, които са предубеждения и предишни знания, се проектират върху факта и от това се поражда страх. Човек се освобождава от страха само когато съзнанието е в състояние да погледне на даден факт без да го обяснява, без да му дава име, без да му слага етикет. А това е много трудно, защото съзнанието ни веднага идентифицира нашите чувства, реакции и опасения и им дава име. Чувството за ревност се идентифицира с тази дума. Възможно ли е да не идентифицираме дадено чувство, да го погледнем, без да му даваме име? Наименованието на чувството му дава продължителност, дава му сила. В момента, в който дадете име на чувството, което наричаме страх, вие му давате сила. Но ако можете да погледнете това чувство, без да му давате име, ще видите, че то ще повехне. Следователно, за да може човек напълно да се освободи от страха, е наложително да разбере целия процес на проектирането на символи и образи, на даване на име на фактите. Единствено самопознанието освобождава човека от страха. Самопознанието е началото на мъдростта, която слага край на страха.

12. ЗА СКУКАТА И ИНТЕРЕСИТЕ

ВЪПРОС: Нищо не ме интересува, а много хора имат разнообразни интереси. Не ми се налага да работя и затова не работя. Трябва ли да правя нещо полезно?

КРИШНАМУРТИ:

Да станете обществен, политически или религиозен деец - това ли имате предвид? Тъй като няма какво друго да правите, ставате реформатор! Ако няма какво да правите и ако скучаете, защо не продължите да си скучаете? Защо не? Ако сте тъжен, защо да не тъгувате? Не се опитвайте да намерите изход, защото скучаенето е от огромно значение, ако можете да го разберете, ако можете да живеете с него. Ако кажете: „Скучно ми е и затова трябва да направя нещо друго", вие просто ще се опитате да избягате от скуката - и повечето от нашите дейности са бягство - вие ще причините много по-голяма социална, и не само социална вреда. Вредата е много по-голяма, когато бягате, отколкото когато оставате с това, което сте. Трудното е да останете с това, което сте, а не да бягате. Тъй като повечето от нашите действия са бягство, невъобразимо трудно е да не бягате, т.е. да останете и да погледнете проблема право в очите. Ще бъда доволен щом ви е скучно да кажете: „Точка, ще остана тук и ще разгледам проблема. Защо ще трябва да правя нещо друго?"

Защо ви е скучно? Какво наричаме скука? Защо нищо не ви е интересно? Трябва да има причини, които са притъпили съзнанието ви: страдание, бягство, вярвания, непрекъсната работа. Какво е приглушило съзнанието ви и е втвърдило сърцето ви? Ако откриете защо ви е скучно, защо нищо не ви интересува, тогава ще решите проблема си, нали е така? Тогава събудените ви интереси ще започнат да функционират. Ако не ви интересува въпросът защо ви е скучно, няма да можете да се заставите да правите нещо само за да има какво да правите - като катеричка, която върти колело клетка. Знам, че повечето от нас се захващат точно с такъв вид дейност. Но ние можем вътре в себе си, психологически, да установим защо сме в състояние на крайна скука, можем да установим защо повечето от нас са в такова състояние. Ние сме се изтощили емоционално и умствено - опитали сме толкова много неща, усещания, забавления, преживявания, че сме отегчени и изтощени. Ставаме членове на някаква група, правим всичко, което ни кажат да правим и после я напускаме. След това отиваме някъде другаде и опитваме нещо друго. Ако един психолог не ни помогне, отиваме при друг, а после при някой свещеник. Ако и той не ни помогне, търсим друг духовен водач, и т.н. Този процес на търсене, започване, отказване е изтощителен, нали? Като всички сетивни усещания и той скоро притъпява съзнанието.

Това вече сме го правили, движили сме се от едно усещане към друго, от една възбуда към друга докато стигнем до точката на изтощение. Сега, разбирайки, че не можем да продължим по-нататък, трябва да си починем. Успокойте се. Дайте възможност на съзнанието ви да събере само силите си, не го насилвайте. Както почвата се възстановява през зимата, по същия начин съзнанието се възстановява, когато го оставите на спокойствие. Много е трудно да оставите съзнанието на спокойствие, да го оставите на угар, тъй като то през цялото време иска да прави нещо. Когато стигнете до момента, в който си позволите да бъдете това, което сте - отегчен, грозен, ужасен, или каквото и да е друго нещо, тогава имате възможност да се справите със съответния проблем.

Какво става, когато приемете нещо, когато приемете това, което сте? Когато приемете, че сте това, което сте, какъв е проблемът тогава? Съществува проблем само когато не приемаме нещо такова, каквото е, тъй като искаме да го променим - това не означава, че проповядвам самодоволство - напротив. Когато приемем това, което сме, виждаме, че онова, от което сме се ужасявали, онова, което сме наричали скука, онова, което сме наричали отчаяние, онова, което сме наричали страх, се променя напълно. Онова, от което сме се страхували, е претърпяло основна промяна.

Ето защо, както казах, е важно да разберем процеса, начина на нашето мислене. Самопознание не може да се постигне с помощта на други, от книги, чрез изповед, психология или психоанализа. Сами трябва да го откриете, защото самопознанието е вашият живот. Ако не го разширявате и задълбочавате, каквото и да правите, както и да променяте външните и вътрешните условия и влияния, съзнанието ви ще бъде разсадник на отчаяние, болка и страдание. За да отидете отвъд самоограничаващата дейност на вашето съзнание, вие трябва да разбирате проблемите, а да ги разберете означава да имате съзнание за вашите отношения с нещата, хората и идеите. В тези отношения, които са огледало, ние започваме да виждаме себе си без да се оправдаваме или порицаваме, и чрез това по-дълбока и по-всеобхватно познание на начините, по които действа нашето съзнание, става възможно то да стигне до спокойствие, да получи онова, което е истинско.

13. ЗА ОМРАЗАТА

ВЪПРОС: Ако съм напълно честен, трябва да си призная, че изпитвам лоши чувства, а понякога и омраза почти към всеки!. Това ме прави нещастен и ми причинява болка. Интелектуално разбирам, че аз съм идентичен с тези чувства, тази омраза, но не мога да се справя с тях. Можете ли да ми помогнете?

КРИШНАМУРТИ:

Какво означава „интелектуално"? Когато кажем, че разбираме нещо интелектуално, какво имаме предвид? Има ли такава нещо като интелектуално разбиране? Или умът ни разбира думите, защото това е единственият начин, по който ние общуваме помежду си. Но можем ли въобще да разберем нещо словесно, умствено? Това е първото нещо, което трябва да си изясним - дали тъй нареченото интелектуално разбиране не е пречка за разбирането. Няма съмнение, че разбирането е нещо интегрално, не е разделено, не е частично. Или разбирам нещо, или не го разбирам. Без съмнение, когато казваме: „Разбирам нещо интелектуално", ние издигаме бариера пред разбирането. Тъй като това е частично разбиране и поради това въобще не е разбиране.

Въпросът е следният: „Как аз, който мразя хората, мога да се освободя от това чувство? Как мога да се справя с проблема?" Как се справяме с проблемите? Какво е проблем? Явно проблемът е нещо, което ни тревожи.

Аз изпитвам лоши чувства към хората, мразя хората и това ми причинява болка. Съзнавам го, но какво мога да направя? Това е тревожен факт в моя живот. Какво да направя, как мога наистина да се освободя - не да захвърля тези чувства за кратко време но да се освободя въобще? Как мога да го направя?

За мен това е проблем, защото ме тревожи. Ако не беше нещо тревожно, нямаше да представлява проблем, не е ли така? Искам да се отърва от тези чувства, защото те ми причиняват болка, тревога, безпокойство, защото ме карат да чувствам, че правя нещо грозно. Така че нещото, против което се обявявам, е тревогата, нали? По различно време му давам различни имена в зависимост от настроението ми - един ден е едно нещо, друг ден - друго, но по същество това, което желая, е да не се тревожа. Не е ли така? Удоволствието приемам, защото то не ме тревожи. Не искам да се освободя от удоволствието, защото не изпитвам тревога - поне не засега, но лошите чувства и омразата са фактори в живота ми, които ме тревожат и аз искам да се отърва от тях.

Това, от което се интересувам, е да нямам тревоги и искам да намеря начин никога да нямам. Защо да не бъда тревожен? Трябва да изпитвам тревога, за да мога да наблюдавам, не е ли така? Трябва да премина през страхотни вълнения, смут, катаклизми, за да мога да открия какво става, нали? Ако не изпитвам тревога, ще си остана заспал и може би повечето от нас искат точно това - да бъдат успокоени, да бъдат приспани, за да избегнат тревогите, да се изолират, да намерят сигурност. Ако нямам нищо против да бъда разтревожен, но истински, а не повърхностно, ако нямам нищо против да бъда разтревожен, защото искам да открия какво става - тогава моето отношение към омразата, към лошите чувства, претърпява трансформация, нали така? Ако нямам нищо против да бъда разтревожен, тогава названието не е важно, нали? Думата „мразя" престава да бъде важна, нали? Или думите „лошо отношение към хората", не е ли така? Защото тогава изпитвам непосредствено състоянието, което наричам „лошо отношение", без да му давам име.

Ядът е тревожно преживяване, както омразата и лошите чувства и много малко хора изпитват яд непосредствено, без да му дават словесен израз. Ако не използваме думи, ако не го наречем яд, тогава преживяването ще бъде различно, нали? Защото като даваме на чувството име, ние свеждаме едно ново преживяване до нещо старо, фиксираме го. Докато ако не му дадем название, тогава ще можем да разберем преживяването непосредствено и разбирайки го, да го трансформираме.

Вземете например дребнавостта. Повечето от нас са дребнави без да го съзнават - дребнави за пари, или когато трябва да простим на някого за нещо, просто дребнави. Сигурен съм, че на всички ни е познато. Как можем да се освободим от това качество, когато го осъзнаем? Не да станем великодушни, не това е важното. Да се освободиш от дребнавостта предполага великодушие, не е необходимо да станеш великодушен. Естествено, най-напред трябва да го осъзнаеш. Вие можете да бъдете много щедър, когато спонсорирате вашето дружество или помагате на приятелите си и да бъдете ужасно дребнав, когато се стигне до даване на бакшиш - знаете какво имам предвид, когато използвам думата „дребнав". Човек не го осъзнава. Но какво става, когато го осъзнае? Ние се стараем да бъдем щедри, да преодолеем дребнавостта си, принуждаваме се да бъдем щедри и т.н. Но в края на краищата, стремежът да бъдем нещо все още е част от дребнавостта в по-широк смисъл, докато ако не правим нищо от тези неща, а просто осъзнаем последиците от дребнавостта без да ги назоваваме, ще видим, че ще се извърши радикална промяна.

Моля ви, направете такъв опит. Най-напред, човек трябва да се тревожи, макар че на повечето от нас не ни е приятно да се тревожим. Смятаме, че сме намерили правилния начин на живот с помощта на някой духовен водач, на вяра или нещо такова и сме влезли в даден коловоз. Все едно, че имаме хубава бюрократична служба и сме решили да живеем така до края на живота си. Със същата нагласа подхождаме към различни качества, от които искаме да се отървем. Не виждаме колко важно е да се тревожим, да бъдем вътрешно несигурни, да не бъдем зависими. Без съмнение само в състояние на несигурност откривате, виждате, разбирате. А вие искате да бъдете безгрижни като хора с много пари. Те не се тревожат, не искат да бъдат обезпокоявани.

Тревогата е много важна за разбирането и всеки опит да намерим сигурност е пречка пред разбирането. Когато искаме да се отървем от нещо, което ни тревожи, чувството за сигурност ни пречи. Ако успеем да изпитаме дадено чувство непосредствено, без да му даваме име, смятам, че ще открием много неща в него. Тогава няма да се борим с него, защото преживяването и обектът на преживяване ще бъдат едно и също нещо. Докато субектът дава словесен израз на чувството, на преживяването, той се отделя от него и му въздейства - такава действие е изкуствено, илюзорно. Но ако няма словесен израз, тогава преживяващият и преживяваното са едно и също. Тази интеграция е необходима и трябва да се изправим лице в лице с нея.

14. ЗА КЛЮКИТЕ

ВЪПРОС: Клюките са ценни, защото ни помагат да се саморазкрием, особено когато ни разкриват други хора. Сериозно погледнато, защо да не използваме клюките като средство да открием онова, което е! Аз не се смущавам когато чуя думата „клюка", която хората порицават от векове.

КРИШНАМУРТИ:

Питам се защо клюкарстваме. Не го правим, за да ни се разкрият другите хора. И защо трябва другите да се разкриват? Защо искате да знаете какви са другите хора? Защо е този голям интерес към другите? Най-напред, защо клюкарстваме? Не е ли това вид неспокойствие? Като нервност, то е признак за неспокойно съзнание. Защо се бъркаме в работите на другите, защо искаме да знаем какво вършат, какво мислят? Клюкарският ум е повърхностен, не е ли така? Погрешно насочено любопитство. Вие, който задавате въпроса, изглежда смятате, че вашият интерес към другите ще ги разкрие пред вас - какви са техните дела, техните мисли, техните мнения. Но можем ли да узнаем какво са другите, ако не знаем какво сме ние? Можем ли да съдим за другите, ако не знаем как ние мислим, действаме и се държим? Защо е този необикновен интерес към другите? Всъщност не е ли бягство това желание да открием за какво мислят, чувстват и клюкарстват другите? Не е ли начин да избягаме от себе си? Не е ли израз на желанието да се бъркаме в живота на другите? Нашият собствен живот не е ли достатъчно труден, достатъчно сложен, достатъчно болезнен, та трябва да се занимаваме с другите, да им се бъркаме? Имаме ли време да мислим за другите по този клюкарски, безсърдечен, грозен начин? Защо го правим? А знаем, че всички го правят. Всички хора клюкарстват за другите. Защо?

Преди всичко смятам, че ние клюкарстваме за другите хора, защото не се интересуваме достатъчно от процеса на нашето собствено мислене и действия. Искаме да видим какво правят другите и може би, меко казано, да им подражаваме. Обикновено, когато клюкарстваме осъждаме другите, но благосклонно погледнато, правим го и за да им подражаваме. Защо искаме да подражаваме на другите? Това не е ли признак за необикновена повърхностност от наша страна? Само много глупавото съзнание търси възбудата и излиза извън себе си, за да я намери. Казано по друг начин, клюкарството е форма на усещане, на което се отдаваме, не е ли така? Може да е особен вид усещане, но винаги е съпроводено от желанието да се намери нещо възбуждащо, нещо забавно. Ако вникнем дълбоко в проблема, ще се върнем към себе си, което показва, че човек, който търси нещо интересно, като говори за другите, е необикновено плитък. Вгледайте се в себе си следващия път, когато клюкарствате за някого. Ако осъзнаете това, което става, ще видите, че то ще ви разкрие много неща за самите вас. Не се прикривайте зад извинението, че просто сте любопитни. Клюкарството е признак на нервност, чувство на възбуда, повърхностност, липса на истински, дълбок интерес към другите хора, който няма нищо общо с клюкарстването.

Следващият проблем е как да спрем да клюкарстваме. Нали това е следващият въпрос? Когато съзнавате, че клюкарствате, какво трябва да направите, за да спрете? Ако се е превърнало в навик, в нещо грозно, което правите всеки ден, как можете да спрете? Задавали ли сте си този въпрос? Когато знаете, че клюкарствате, когато осъзнавате, че клюкарствате, и разбирате последствията, казвате ли си: „Как да спра?" Не спирайте ли от само себе си в момента, в който осъзнаете, че клюкарствате? Въпросът „как" тогава става безпредметен. „Как" се появява само когато не осъзнаваме нещо, а клюкарстването е признак за липса на осъзнаване. Направете опит следващия път, когато клюкарствате и ще видите, че незабавно ще спрете, щом осъзнаете какво говорите и че не контролирате езика си. Не е необходимо волево усилие, за да спрете да клюкарствате. Необходимо е да разберете, да осъзнаете какво говорите и да видите неговото значение. Не е необходимо да порицавате или да оправдавате клюкарстването. Осъзнайте го и ще видите колко скоро ще спрете да клюкарствате, защото то ви разкрива вашите собствени действия, поведение и начин на мислене, а този процес на саморазкриване е много по-важен от клюкарстването за другите, за това какво те мислят и правят.

Повечето от нас, които четат всекидневните вестници, знаят, че те са пълни с клюки, световни клюки. Това е бягство от самите нас, от нашата дребнавост, от нашата грозота. Смятаме, че повърхностният интерес към световните събития ни прави по-мъдри и по-годни да се справяме с всекидневието. Не са ли това пътища за бягство от самите нас? Вътрешно сме толкова празни, плитки, уплашени от самите себе си. Толкова сме бедни вътрешно, че за нас клюката е богато забавление, бягство от самите нас. Опитваме се да запълним празнотата в нас със знания, обреди, клюки, групови срещи - с многобройни пътища за бягство, така че най-важно става бягството, а не разбирането на онова, което е. Разбирането на онова, което е, изисква внимание, необходимо е голямо внимание, а не бягство, за да осъзнаем, че сме празни, че живеем в болка. Но повечето от нас предпочитат бягството, защото то е по-лесно, по-приятно. Освен това, когато се опознаем такива, каквито сме, е много по-трудно да се справим със себе си - това е един от проблемите, който стои пред нас. Не знаем какво да правим. Когато разбера, че съм празен, че страдам, че ме боли, не знам какво да направя, как да се справя с положението. Затова прибягвам до различни начини за бягство.

Въпросът е какво да се прави? Явно е, че не можем да избягаме, защото е толкова абсурдно и детинско. Но когато се изправите пред себе си такъв, какъвто сте, какво трябва да направите? Преди всичко, възможно ли е без да отричаме или да приемаме да оставим положението такава, каквото е? Много е трудно, защото съзнанието се стреми към обяснение, осъждане, отъждествяване. Ако не направим нито едното от тях и останем такива, каквито сме, тогава сякаш приемаме нещо. Ако приема, че съм мургав, това е краят, но ако желая да се променя и да стана по-светъл, тогава се появяват проблеми. Най-трудно е да приемем онова, което е. Човек може да го постигне само ако няма бягство, а отрицанието и оправданието са форми на бягство. Следователно, когато осъзнаем целия процес, защо клюкарстваме и разберем колко е абсурдно, колко е жестоко, тогава оставаме с онова, което сме. Винаги се стремим да унищожим нещата или да ги променим в нещо друго. Ако не направим нито едното, нито другото, а се отнесем към явлението с намерението да го разберем, да бъдем изцяло с него, ще установим, че то вече не е онова, от което сме се ужасявали. Тогава се явява възможността да променим онова, което е.

15. ЗА КРИТИКАТА

ВЪПРОС: Какво е мястото на критиката в отношенията ни с другите хора? Каква е разликата между разрушителната и конструктивната критика?

КРИШНАМУРТИ:

Най-напред, защо критикуваме? Дали за да разберем даден човек, или от заядливост? Ако ви критикувам, това означава ли, че ви разбирам? Разбираме ли някого, като го съдим? Ако искам да ви разбера, но не повърхностно, а дълбоко, да разбера цялото значение на отношенията между вас и мен, трябва ли да ви критикувам? Или осъзнавам тези отношения, наблюдавайки ги безмълвно - без да казвам мнението си, без да критикувам, съдя, без да утвърждавам или да отричам, а само като наблюдавам безмълвно Какво става? А какво става, ако не критикувам? Има опасност човек да заспи, нали? Което не означава, че не заспиваме, когато се заяждаме. Може би това става навик и ние заспиваме по навик. Помага ли ни критиката да разберем по-дълбоко и по-обхватно отношенията си с другите? Няма значение дали критиката е конструктивна или не - това несъмнено не е от значение. Следователно въпросът е: „Какво е необходимото състояние на съзнанието и сърцето, в което ще разберем отношенията си с другите?" Какъв е процесът на разбиране? Как разбираме какви са нещата? Как разбирате детето си, ако се интересувате от него? Наблюдавате го, нали? Гледате го как играе, изучавате го,когато е в различни настроения, не налагате своето мнение за него. Не казвате, че трябва да бъде това или онова. Вие наблюдавате с повишено внимание, с активно съзнание, нали? И тогава може би започвате да разбирате детето. Ако постоянно критикувате, постоянно налагате своите личностни особености, своето мнение и решавате какво трябва да бъде или да не бъде, ще издигнете бариера между вас и детето. За нещастие, повечето от нас критикуват другите, за да им влияят, за да се месят в работите им. Това ни прави удоволствие. Доволни сте, когато влияете на съпругата си, на детето си или на някой друг. Чувствате, че имате власт, че вие сте господарят и това ви носи огромно задоволство. Естествено по този начин не може да се постигне никакво разбиране на отношенията. Това не е нищо друго, а налагане, стремеж да скроиш някого по дадена мярка, която отговаря на личното ви виждане, на вашите желания. Всичко това пречи на разбирането на отношенията, не е ли така?

Да вземем самокритиката. Като сте критичен към себе си, критикувате се, порицавате се, или се оправдавате - това помага ли да разберете какъв сте? Когато започна да се критикувам, не ограничавам ли процеса на разбиране, на проучване? Интроспекцията, която е форма на самокритика, разкрива ли личността? Кое прави възможно разкриването на личността? Като сте непрекъснато аналитичен, критичен и изплашен - с положителност това няма да ви помогне да се саморазкриете. Онова, което може да помогне да откриете себе си, така че да започнете да се разбирате, е постоянното съзнаване на себе си, без порицание или идентифициране. Необходима е известна спонтанност. Не може непрекъснато да се анализирате, дисциплинирате, оформяте. Спонтанността е от огромно значение за разбирането ви. Ако ограничавам, контролирам, осъждам, тогава спирам движението на мисълта и чувствата, не е ли така? Когато искате да откриете нещо, е много важно как ще подходите към него. Ако подходите водени от идея, от някакъв стандарт, от някакъв идеал, тогава вие се поставяте в зависимост от дадена схема. В такъв случай няма разбиране, достигане отвъд обсега на наблюдаваното. Ако наблюдавам аза без отрицание или одобрение, е възможно да отида отвъд него. Ето защо целият процес, при който се приближаваме до даден идеал, е напълно погрешен. Идеалите са саморъчно направени богове и като се съобразявате с тях не стигате до освобождаване.

Така че може да има разбиране само когато съзнанието наблюдава будно, но спокойно - това е трудно, защото ние обичаме да бъдем активни, критични, да отричаме, да оправдаваме. Такава е цялата ни нагласа. Опитваме се да разберем през преградите на нашите идеи, предубеждения, жизнен опит, спомени. Възможно ли е да се освободим от тези прегради и да разберем нещата непосредствено? Правим го, когато проблемът е много критичен, тогава подхождаме към него директно, а не като използваме споменатите методи. Разбирането за отношенията идва само когато разберем процеса на самокритика и съзнанието е спокойно. Ако ме слушате и се опитвате да разберете онова, което искам да ви кажа, без да правите големи усилия, е възможно да стигнем до взаимно разбирателство. Ако през цялото време критикувате, обявявате мнението си, онова, което сте научили от книгите, което някой друг би е казал и тъй нататък, няма да се получи връзка помежду ни, защото ще ни пречат преградите. Ако вие и аз се опитаме да открием какво е вложено в самия проблем, ако искаме да стигнем до дъното му, да видим какво представлява, каква е истината, то тогава ще бъдем свързани, ще създадем отношения помежду си. Тогава вашето съзнание ще бъде и будно, и пасивно и ще наблюдава, за да види в какво се състои истината. Ето защо ще е необходимо съзнанието ви да действа необикновено бързо, да не бъде привързано към някакъв идеал, решение или мнение, добито от личния ви опит. Разбирането идва при пъргаво и бързо съзнание, което едновременно с това е пасивно и прозорливо. Тогава то е в състояние да възприема, тогава е чувствително. Съзнание, което е задръстено от идеи, предубеждения, мнения „за" или „против", не е чувствително.

За да разберем отношенията си с някого, е необходима пасивна съзнателност, която не разрушава отношенията. Напротив, тя прави отношенията много по-жизнени, много по-значителни. Тогава в тези отношения са възможни истински чувства - на топлота, близост, която не е просто чувство или усещане.

Ако можем да подходим по този начин и установим такива отношения с всяко нещо, проблемите ни ще се решат лесно - проблемите за собствеността, проблемите за нещата, които притежаваме, защото ние сме онова, което притежаваме. Човек, който притежава пари, е парите. Човекът, който се отъждествява с дадена собственост, е тази собственост - къща или мебели. Същото е с идеите или с хората. Когато има чувство за собственост, няма отношения. За повечето от нас притежанията са важни, защото нямаме нищо друго. Ние сме празни черупки, ако не притежаваме, ако не изпълним живота си с мебели, музика, знания, с това или онова. А тази черупка шуми силно и ние наричаме този шум живот и сме доволни от положението. При разруха, разпадане, вие скърбите, защото изведнъж откривате какво сте - безсмислена празна черупка. Когато осъзнаем цялото съдържание на отношенията в действие, това действие създава възможност за истински отношения, създава възможност да открием тяхната голяма дълбочина, тяхното огромно значение и да узнаем какво е любовта.

16. ЗА ВЯРАТА В БОГ

ВЪПРОС: Вярата в Бог е била могъщ подтик към по-добър живот. Защо отричате Бог? Защо не се опитате да оживите вярата на човека в идеята за Бог?

КРИШНАМУРТИ:

Нека разгледаме въпроса широко и интелигентно. Не отричам Бога - би било глупаво да го правя. Само човек, който не познава действителността използва безсмислени думи. Онзи, който казва, че знае, не знае. Онзи, който преживява действителното, движейки се от един момент към друг, няма възможност да ви даде представа за действителността.

Вярата е отрицание на истината, вярата пречи на истината. Да вярваш в Бог не означава, че си открил Бог. Нито вярващият, нито невярващият могат да открият Бога, защото действителността е неизвестното, а вашата вяра или липса на вяра в неизвестното е просто проекция на собствения аз и затова не е истинска. Знам, че вярвате и че това има много малко значение във вашия живот. Има много вярващи хора. Милиони хора вярват в Бог и това им носи утеха. Но първо, защо вярва човек? Вярвате, защото това ви носи задоволство, утешение, надежда и вие казвате, че прави живота ви смислен. Всъщност вашата вяра няма никакво значение, защото вярвате и експлоатирате, вярвате и унищожавате, вярвате във всеобщия Бог и се убивате едни други. Богатият също вярва в Бога, но безмилостно експлоатира хората, трупа пари, а после изгражда храм или става филантроп.

Човекът, който пусна бомбата над Хирошима, твърдеше, че Бог е с него, онези, които полетяха от Англия, за да разрушат Германия, казваха, че Бог пилотира самолетите заедно с тях. Диктаторите, министър-председателите, генералите, президентите: всички те говорят за Бог, вярват силно в Бог. Служат ли те на хората, правят ли живота им по-добър? Хора, които казват, че вярват в Бога, разрушиха половината свят, светът тъне в пълна мизерия. Религиозната нетолерантност разделя хората на вярващи и невярващи и води до религиозни войни. Това показва колко сме политизирани.

Дали вярата В Бог е „мощен подтик към по-добър живот"? Защо ви е необходим подтик, за да живеете по-добре? Не е ли вярно, че трябва да ви подтиква собственото ви желание да водите почтен и скромен живот? Ако търсите подтик, вас не ви интересуват другите хора, интересува ви само вашият подтик, който е различен от моя, а това води до противоречия. Ако живеем щастливо заедно не защото вярваме в Бог, а защото сме човешки същества, тогава ще споделяме всички средства за производство, за да произвеждаме неща за всички. Поради липса на интелигентност ние приемаме идеята за някакъв свръхразум, когото наричаме „Бог". Но този Бог, този свръхразум, няма да ни помогне да водим по-добър живот. Онова, което води до по-добър живот, е интелигентността, а не може да има интелигентност, когато има вяра, когато има класово деление, когато средствата за производство са в ръцете на малцина, когато има националности и суверенни правителства. Всичко това означава липса на интелигентност и да водим по-добър живот ни пречи то, а не липсата на вяра в Бог.

Вие всички вярвате по различен начин, но във вярата ви няма нищо действително. Действителното е онова, което сте, което правите, което мислите и вярата ви в Бог не е нищо друго освен бягство от вашия монотонен, глупав и жесток живот. Освен това, вярата неизменно разделя хората: има индуисти, будисти, християни, комунисти, социалисти, капиталисти и т.н. Може да обедините дадени хора в група, но тази група ще се противопостави на други хора. Идеите и вярванията никога не обединяват хората. Напротив, те разединяват, разделят, рушат. В действителност вашата вяра в Бог носи страдание на света. Тя може да ви е донесла моментна утеха, но ви е донесла също така повече страдание и разруха под формата на войни, класови деления и безмилостните действия на отделните индивиди. Така че вашата вяра е без значение. Ако наистина вярвахте в Бог, ако Той беше за вас истинско преживяване, на вашето лице щеше да има усмивка, вие нямаше да унищожавате други човешки същества.

Какво е действителност, какво е Бог? Бог не е дума, думата не е нещото. За да разберете онова, което е неизмеримо, което не е свързано с времето, съзнанието трябва да се освободи от времето, от всички мисли, от всички представи за Бога. Какво знаете за Бога или за истината? Всъщност не знаете нищо за действителността. Единственото нещо, което знаете, са думи, преживяванията на други или вашите собствени, по-скоро неясни моменти на преживяване. Това в никакъв случай не е Бог, не е действителното, не е нещо, което е отвъд времето. За да узнаете онова, което е отвъд времето, трябва да разберете процеса на времето, да разберете, че времето е функция на мисълта, на процеса на развитие, на натрупване на знания. А всичко това е основата на съзнанието. Самото съзнание е основа: както съзнателното така и подсъзнателното, както колективното, така и индивидуалното. Ето защо съзнанието трябва да се освободи от известното, което означава, че то трябва да бъде наистина напълно спокойно. Но не да бъде заставено да бъде свободно. Съзнанието, което постига спокойствие в резултат на решителни действия, на упражнения или самодисциплина, не е спокойно съзнание. Съзнанието, върху което се оказва насилие, контрол, което се оформя, поставя в рамка и мълчи по принуда, не е спокойно. За известно време може да успеете да заставите съзнанието да остане в повърхностно мълчание, но такова съзнание няма да бъде спокойно. Спокойствието идва само когато разберете целия процес на мисълта, защото разбирането на този процес означава да му сложите карай, а краят на процеса на мисълта е началото на тишината.

Само когато съзнанието е в пълна тишина, не само на най-горното ниво, но основно, напълно, както на повърхността, така и на по-дълбоките нива, само тогава може да се появи неизвестното. Неизвестното не е нещо, което умът изпитва, единствено тишината може да бъде изпитана, нищо друго освен тишината. Ако съзнанието изпитва каквото и да е друго, освен тишината, то просто проектира желанията си, и такова съзнание не е в състояние на тишина. Докато съзнанието не е в състояние на тишина, докато мисълта действа под каквато и да е форма, съзнателна или несъзнателна, не може да има тишина. Тишината е освобождение от миналото, от знанията, от всички съзнателни или несъзнателни спомени. Когато съзнанието е в пълна тишина, когато не действа, когато се постигне тишина, която не е резултат на усилие, само тогава се явява онова, което е извън времето, което е вечно. Това състояние не е състояние на спомените, няма нещо, което да си спомня, което да преживява.

Следователно Бог, или истината, или наречете го както щете е нещо, което се проявява от момент в момент, постига се в състояние на свобода и спонтанност, а не когато съзнанието се дисциплинира според дадени правила. Бог не е продукт на съзнанието, не се достига като самопроекция, той идва, когато има добродетел, която е свобода. Добродетел означава да погледнеш открито фактите за онова, което е, и това е състояние на блаженство. Само когато съзнанието е в състояние на блаженство, когато е спокойно, не се движи, не проектира съзнателни или несъзнателни мисли, само тогава се проявява вечното.

17. ЗА ПАМЕТТА

ВЪПРОС: Казвате, че паметта е непълно преживяване. Имам спомен и много живо впечатление от предишните ви беседи. В какъв смисъл това е непълно преживяване? Моля ви, обяснете тази идея във всичките й подробности.

КРИШНАМУРТИ:

Какво имаме предвид, когато говорим за паметта? Обучавате се и се тъпчете с факти, с технически познания. Ако сте инженер, вие използвате благодарение на спомените техническите си знания, за да изградите мост. Това е фактическа памет. Има и психологическа памет. Казали сте ми нещо приятно или неприятно и аз съм го съхранил в спомените си. Когато ви срещна следващия път, ви срещам заедно със спомените си за това, което сте казали или не сте казали. Паметта има две страни - психологическа и фактическа. Те винаги са свързани, макар че не са ясно обособени. Знаем, че паметта за факти е важна за нашето препитание, но важна ли е психологическата памет? Кой е факторът, който задържа психологическия спомен? Какво ни кара психологическа да помним някоя обида или похвала? Защо човек задържа някои спомени, а отхвърля други? Явно човек запазва спомени, които са приятни, и избягва спомени, които са неприятни. Ако обърнете внимание, ще установите, че отхвърляме по-лесно болезнените, отколкото приятните спомени. Както и да го наричате, съзнанието на всички нива е памет, то е продукт на миналото, което е спомен, обусловено състояние. И ние посрещаме живота и всяко ново предизвикателство с този спомен. Предизвикателството е винаги ново, а реакцията ни е винаги стара, защото тя произлиза от миналото. Така че преживяване без спомен е един вид състояние, а преживяване със спомен е друг вид. Т.е. има промяна, която е винаги нова. Аз реагирам на нея по начин, обусловен от миналото. Е, и какво се получава? Аз абсорбирам новото, но не го разбирам, а преживяването на новото е определено от миналото. Затова разбирането ми за новото е частично, никога няма пълно разбиране. Само когато разбирам нещо напълно, по него няма белези от миналото.

Ние посрещаме предизвикателството, а то винаги е ново, по стар начин. Старите реакции обуславят новото и по този начин го изкривяват, въвеждат предубеждения, поради което няма пълно разбиране на новото. Старото поглъща новото и по този начин съответно става по-силно. Това може да ви се струва отвлечено, но ако се вгледате по-отблизо и по-старателно, ще видите, че не е трудно за разбиране. Положението в света днес налага нов подход, нов начин за решаване на световните проблеми, които са съвсем нови. Но ние не можем да подходим към тях по нов начин с нашето обусловено съзнание, с нашите национални, местни, семейни и религиозни предубеждения. Предишният ни опит пречи да разберем новите предизвикателства. Ние култивираме и укрепваме нашата памет и поради това не можем да разберем новото, не можем напълно да откликнем на предизвикателствата. Само когато човек е в състояние да посрещне предизвикателството като нещо ново, по нов начин, без участието на миналото, то ще даде своите плодове, своите богатства!

Вие казахте: „Имам спомен и много живо впечатление от предишните ви беседи. В какъв смисъл това е непълно преживяване?" Явно преживяването е непълно, ако е само впечатление, спомен. Ако разбирате казаното, видели сте истината за него, тогава истината не е спомен. Истината не е спомен, защото винаги е нова, непрекъснато се променя. Спомняте си предишната беседа. Защо? Защото използвате предишната беседа като ръководство, което не сте разбрали добре. Вие искате да се върнете към нея и несъзнателно или съзнателно я съхранявате. Когато разберете нещо напълно, когато видите истината изцяло, ще установите, че няма да имате какъвто и да е спомен. Образованието култивира паметта ни, засилва паметта. Вашите религиозни действия и ритуали, вашето четене и познания, всички те засилват паметта. Какво имаме предвид? Защо държим на паметта? Не знам дали сте забелязала, че с възрастта все повече се обръщаме към миналото, към неговите радости, болки и удоволствия. Младите гледат към бъдещето. Защо се обръщаме назад? Защо паметта става нещо толкова важно? Поради простата причина, че не знаем как да живеем изцяло, напълно в настоящето. Ние използваме настоящето като път към бъдещето и затова настоящето е без значение. Не можем да живеем в настоящето, защото го използваме като път към бъдещето. Защото ще стана еди какъв си, никога не мога да разбера какво съм. За да разбера какво съм точно сега, не е необходимо да култивирам паметта. Напротив, паметта ни пречи да разберем онова, което е. Не знам дали сте забелязали, че новите мисли и новите чувства идват само когато мисълта не е попаднала в мрежата на спомените. Когато се получи интервал между две мисли, когато този интервал може да бъде задържан, тогава от този интервал се получава ново състояние, което не е спомен. Имаме спомени и култивираме паметта си като средство за поддържане на продължителността. „Аз" и „мое" са от важно значение, докато култивираме паметта, и повечето от нас са направени от „аз" и „мое", спомените играят много важна роля в нашия живот, Ако нямахте спомени, вашата собственост, вашето семейство, вашите идеи не биха имали такава голямо значение сами за себе си. Ето защо, за да дадем сила на „аз" и „мое", ние култивираме паметта. Ако наблюдавате, ще видите, че има интервал между две мисли, между две чувства. В този интервал, който не е продукт на паметта, се освобождаваме по необикновен начин от „аз" и „мое" и този интервал е в безвремието.

Нека погледнем на проблема по друг начин. Без съмнение спомените са време, нали? Паметта създава вчера, днес и утре. Вчерашните ни спомени обуславят днешния ден и по този начин оформят утрешния ден. Това ще рече, че чрез настоящето миналото създава бъдещето. Извършва се процес на движение на времето, който е израз на волята ни да успеем. Паметта е време и ние се надяваме да постигнем някакви резултати с помощта на времето. Днес съм чиновник, но ако имам време и възможност, ще стана управител или собственик. Ето защо ми е необходимо време и със същата нагласа ние казваме: „Ще достигна до действителното, ще се приближа до Бога". Ето защо ми е необходимо време да се осъществя, което означава, че трябва да култивирам паметта си, упражнявайки се, да засиля паметта си, за да стана, да постигна, да спечеля нещо, което означава продължителност във времето. Надяваме се чрез времето да достигнем до безвремието, чрез времето се надяваме да достигнем вечното. Можете ли да направите това? Можете ли да хванете вечното в мрежата на времето чрез паметта, която е време? Безвремието се проявява само когато спомените, „аз" и „мое" престанат да съществуват. Ако видите тази истина - че безвремието не може да бъде разбрано и достигнато с помощта на времето - ще можете да навлезете в проблема за паметта, за спомена. За техническите неща паметта е нещо основно, но психологическата памет, която поддържа „аза", „моето", които ни дават продължителност и самоотъждествяване, са изцяло определени от живота и действителността. Когато човек види тази истина, лъжовното отпада и психологическото запазване на опита от вчера изчезва.

Когато видите хубав залез, красиво дърво в полето, когато видите нещо за първи път, вие му се наслаждавате изцяло, напълно. Но какво се случва, когато се върнете при него с желанието отново да му се насладите? Няма вече наслаждение, защото споменът от вчерашния залез ви е накарал да се върнете, подтикнал ви е за да се насладите отново. Предишния ден не е имало спомен, а само спонтанна радост, непосредствено възприятие. Днес споменът се изпречва между вас и залеза и затова няма наслаждение, липсват богатството и целостта на красотата. Да вземем друг пример, имате приятел, който вчера е казал нещо, обидно или похвално, и вие сте запазили спомена. С този спомен срещате вашия приятел днес. Всъщност, вие не срещате приятеля си, вие носите спомена си от вчера и този спомен се намесва. И така ние обграждаме и себе си, и действията си със спомени и затова губим чувството за новите, за свежите неща. Спомените правят живота уморителен, скучен и празен. Ние живеем във вражда един с друг, защото „аз" и „мое" са силни благодарение на спомените, на паметта. Спомените действат в настоящето, но когато не ги подхранваме, те започват да вехнат. Помненето на факти, на технически неща е явно необходимо, но спомените като нещо съхранено психологически ни пречат да разберем живота, да общуваме един с друг.

18. ОТДАВАНЕ НА ОНОВА, „КОЕТО Е"

ВЪПРОС: Каква е разликата между отдаването на Божията воля и на онова, което вие наричате приемане на това, което е?

КРИШНАМУРТИ:

Разликата е огромна, не е ли така? Да се отдадеш на волята на Бога означава, че вие вече знаете каква е Неговата воля. Вие не можете да се отдадете на нещо, което не познавате. Ако познавате действителността, не можете да й се отдадете, защото преставате да съществувате, тук няма отдаване на повиша воля. Ако се отдадете на по-висша воля, тогава тази по-висша воля ще бъде проекция на вас самите, защото действителността не може да бъде позната чрез известното. Тя се проявява само когато известното престане да съществува. Известното е продукт на съзнанието, защото мисълта е резултат на известното, на миналото, а съзнанието може да създава само неща, които знае. Поради това, вечното не е онова, което е познато на съзнанието. Ето защо, когато се отдавате на Божията воля, вие се отдавате на неща, които вие сте проектирали. Това може да ви направи доволни, да ви утеши, но то не е истинското.

Необходим е различен процес, за да можем да разберем онова, което е - може би „процес" не е правилната дума. Онова, което имам предвид, е следното: много по-трудно е да разбереш онова, което е - то изисква по-голяма интелигентност, по-голямо осъзнаване, отколкото е необходимо, когато се отдавате на дадена идея. За да разберете онова, което е, не е необходимо усилие, усилието отвлича вниманието ви. За да разбереш нещо, за да разбереш онова, което е, трябва да бъдеш съсредоточен, не е ли така? Няма да мога да разбера онова, което казвате, ако слушам музика или шума отвън, трябва изцяло да ви обърна внимание. Тъй като нашето мислене не е съсредоточено, е необикновено трудно да осъзнаем онова, което е. Ние не искаме да разберем онова, което е. Гледаме на него през очилата на предубежденията, на отъждествяването или отрицанието, и е много трудно да свалим тези очила и да видим това, което е. Това, което е, е факт, то е истината и всичко друго е бягство, не е истината. За да разберем онова, което е, трябва да се сложи край на конфликта и на двойствеността, защото отрицателното отношение, породено от стремежа да постигнем нещо различно от това, което е, прави неговото разбиране невъзможно. Ако искам да разбера арогантността, не трябва да отивам в обратната посока, не трябва да се разсейвам, дори от усилието при опита да разбера какво е. Какво става. когато съм арогантен? Ако не дам име на арогантността, тя престава, което означава, че отговорът е в самия проблем, а не извън него.

Въпросът не се свежда до това да приемем онова, което е. Човека не приема това, което е, вие не приемате това, че сте мургав или бял, защото то е факт. Налага се да приемате само когато искате да станете нещо друго. В момента, в който приемете даден факт, той престава да има значение. Но ум, който е трениран да мисли за миналото или за бъдещето, който непрекъснато се движи в различни посоки, не е в състояние да разбере онова, което е. А ако не разберете онова, което е, няма да можете да намерите действителното, а без това разбиране животът губи своето значение, животът продължава да бъде борба с нейните болки и страдания. Действителното може да бъде разбрано само когато се разбере онова, което е. Но то не може да бъде разбрано, ако одобряваме или отхвърляме. Съзнанието, което непрекъснато одобрява или отхвърля, не е в състояние да разбира, то може да разбере единствено онова, в което е впримчено. Разбирането на онова, което е, ни разкрива необикновени дълбочини, в които са действителното, щастието и радостта.

19. ЗА МОЛИТВАТА И МЕДИТАЦИЯТА

ВЪПРОС: Стремежът, изразен в молитвата, не е ли един от пътищата към Бога?

КРИШНАМУРТИ;

Нека най-напред да разгледаме проблемите, които се съдържат във въпроса. Той засяга проблемите за молитвата, концентрацията и медитацията. Какво е молитвата? Преди всичко молитвата е молба, искане, отправено към онова, което наричате Бог, или действителното. Вие като индивид молите, искате да бъдете направлявани от нещо, което наричате Бог. Следователно, когато се обръщате към него, вие търсите възнаграждение, търсите удовлетворение. Имате национални или лични проблеми и се молите да бъдете ръководен, или сте объркан и се молите да ви се изяснят нещата, търсите помощ от онова, което наричате Бог. Това предполага, че Бог, каквото и да е Бог - за момента няма да разглеждаме този проблем - ще оправи объркването, което вие и аз сме причинили. В края на краищата, вие и аз сме виновни за объркването, страданието, хаоса, ужасната тирания, липсата на обич и искаме Бог да оправи всичко това. С други думи, искаме нашето объркване, страдание, тъга и конфликти да бъдат отстранени от някой друг, молим се на друг да ни даде светлина и щастие.

Общо взето, когато се молите, апелирате, искате нещо и обикновено го получавате. Когато искате, получавате, но онова, което получавате, няма да донесе ред, защото онова, което получавате, не носи яснота, разбиране. То само ви носи задоволство, удовлетворение, защото когато искате, получавате онова, което самите вие проектирате. Как може действителното, Бог, да откликне на вашите искания? Може ли неизмеримото, неописуемото да се интересува от нашите дребни, незначителни тревоги, страдания, объркване, които самите ние сме създали? Следователно, какво е онова, което ви отговаря? Явно неизмеримото не може да отговори на измеримото, на дребното, незначителното. Кое е онова, което отговаря? В момента, в който се молим, ние сме сравнително спокойни, възприемчиви, тогава подсъзнанието ни донася моментно просветление. Искате нещо, което силно желаете, и в момента на коленопреклонна молба вашето съзнание е сравнително спокойно и сравнително възприемчиво, така че подсъзнанието ви се проектира в него и вие получавате отговор. Това явно не е отговор, дошъл от действителното, от неизмеримото - това е вашият подсъзнателен отклик. Така че да не правим грешката да мислим, че когато молитвата ви получи отговор, вие установявате връзка с действителното. Действителното трябва да дойде при вас, вие не можете да отидете при него.

С проблема за молитвата е свързан и един друг проблем - за отклика на онова, което наричаме вътрешен глас. Както вече казах, когато съзнанието умолява, моли се, то е сравнително спокойно - вътрешния глас, който чувате, е вашият собствен глас, проектиран в сравнително спокойното ви съзнание. И отново, може ли това да бъде гласът на действителното? Как може съзнание, което е объркано, невежо, което желае, иска, моли се, да разбере действителното? Съзнанието може да получи действителното само когато е абсолютно спокойно, не се стреми към нищо, не иска нищо, било то за себе си, за нацията си или за някой друг. Само тогава, когато съзнанието е абсолютно спокойно, когато желанията изчезнат, се проявява действителното. Когато човек желае, иска, моли се за нещо, ще намери онова, което иска, но то няма да бъде истината. Онова, което ще получи, ще бъде отклик на подсъзнателните нива, проектиран върху съзнателните нива - този тих, малък глас, който го направлява, не е действителното, а само отговорът на неговото подсъзнание.

С проблема за молитвата е свързан и въпросът за концентрацията. За повечето от нас концентрацията е процес на изключване. Концентрация се постига чрез усилие, заставяне, направляване, подражание и поради тази причина тя е процес на изключване. Интересувам се от тъй наречената медитация, но мислите ми се реят и затова фиксирам съзнанието си върху някаква картина, образ или идея и изключвам всички други мисли. Този процес на концентрация, който изключва неща, се смята за медитация. Това правите, нали? Когато седнете да медитирате, вие фиксирате съзнанието си върху дадена дума, образ или картина в съзнанието си, но съзнанието ви се рее наоколо. Непрекъснато ви прекъсват други идеи, други мисли, други чувства. Вие се опитвате да ги отпъдите, прекарвате времето си в борба с мислите си. И наричате този процес медитация. Това ще рече, че вие се опитвате да се съсредоточите върху нещо, което не ви интересува и вашите мисли продължават да се множат, да се увеличават, да ви прекъсват, а вие напрягате усилията си да ги изключите, да ги пропъдите. Ако успеете да се съсредоточите върху избраната от вас мисъл, върху даден обект, вие смятате, че най-накрая сте постигнали медитация. Това не е медитация, нали? Медитацията не е процес на изключване - изключване в смисъл на противопоставяне на натрапващи се идеи. Молитвата не е медитация и концентрацията като процес на изключване не е медитация.

Какво е медитацията? Концентрацията не е медитация, защото там където има интереси, е сравнително лесно да се концентрираме върху нещо. Генерал, който планира война, клане, може много лесно да се концентрира. Бизнесмен, който прави пари, е много концентриран - той може да бъде дори безмилостен, да сложи настрана всички други чувства и да се концентрира напълно върху онова, което иска. Човек, който желае нещо, е естествено и спонтанно концентриран. Такава концентрация не е медитация, тя представлява процес на изключване.

Тогава, какво е медитацията? Явно медитацията означава разбиране - медитацията на сърцето е разбиране. Как може да има разбиране при процес на изключване? М може да има разбиране там, където има искане, молба? Когато човек разбира, той е спокоен и свободен. Онова, което разбирате, ви дава свобода. Да се концентрирате и да се молите не води до разбиране. Разбирането е истинската база, основният процес на медитацията. Не е необходимо да ми вярвате, но ако проучите грижливо и задълбочено молитвата и концентрацията, ще откриете сами, че нито едното, нито другото водят до разбиране. Те просто водят до упоритост, фиксация и илюзии, докато медитацията, при която има разбиране, води до свобода, яснота и интегрираност.

А какво имаме предвид, когато говорим за разбиране? Разбирането означава да придадеш правилно значение, да оцениш правилно всяко нещо. Невеж е онзи, който оценява грешно. По природа глупостта означава неразбиране на истинските ценности. Разбиране има, когато ценностите са правилни, когато се установят правилни ценности. А как се установяват правилните ценности - правилните ценности, отнасящи се до собствеността, до отношенията между хората, до идеите? Нали за да се появят правилните ценности, трябва да разберете мислителя. Ако не разбирам мислителя, а това съм самият аз, онова, което избера, ще бъде безсмислено, т.е., ако не познавам себе си, своите действия и мисли, няма да имам никаква основа под себе си. Следователно самопознанието е началото на медитацията -не знанията, които добивате от книги, от авторитети, от духовни водачи, а знанията, които идват от изследването на самите себе си, което означава самоосьзнаване. Медитацията е началото на самопознанието, а без самопознание няма медитация. Ако не разбирам пътищата на своите мисли, на своите чувства, ако не разбирам мотивите си, желанията си, стремежите си, моя начин на действие, а всичко това са идеите - ако не познавам себе си, мисленето ми няма да има основа. Мислителят, който просто иска, моли или отхвърля без да разбира себе си, неизбежно достига до объркване и илюзии.

Начало на медитацията е самопознанието, което означава във всеки момент да осъзнаваш движението на мислите и чувствата си, да познаваш нивата на съзнанието, не само повърхностните, но и скритите нива, тяхната дейност в дълбочина. За да опознаваш дълбоко скритите дейности, потулените мотиви, мисли и чувства, трябва съзнанието ти да бъде спокойно. Съзнанието трябва да бъде спокойно, за да приеме сигналите на подсъзнателното. Повърхностното съзнание е заето с всекидневието, с осигуряване на прехраната ни, с това да мамим другите, да ги експлоатираме, да бягаме от проблемите - всички те са част от всекидневната ни дейност. Това повърхностно съзнание трябва да разбере истинското значение на своята дейност и да постигне по този начин спокойствие. То не може да постигне спокойствие насила, чрез строг контрол или дисциплина. То може да постигне спокойствие, покой, тишина само когато разбере своята дейност като я наблюдава, като прозре собствената си безсърдечност, как говори на прислужника си, на съпругата си, на дъщеря си, на майка си и тъй нататък. Когато по този начин повърхностното съзнание проумее напълно своята дейност, това ще му донесе спонтанно спокойствие, а не наложено спокойствие, и тогава то може да получи внушения, сигнали от подсъзнателното, от многобройните скрити нива на съзнанието-расовия инстинкт, погребаните спомени, скритите цели, дълбоките рани, които още не са зараснали. Само когато всички те се проявят и бъдат разбрани, когато цялото съзнание се освободи от своя товар, от раните си, от всичките си спомени, едва тогава то може да приеме вечното.

Медитацията е самопознание, а без самопознание няма медитация. Ако не съзнавате през цялото време какви са вашите реакции, ако не познавате напълно вашата всекидневна дейност, а се заключите в стая и седнете пред изображението на вашия духовен водач, за да медитирате, тогава вие всъщност ще бягате, защото без самопознание няма правилно мислене, а ако не мислите правилно, онова, което правите, е безсмислено, колкото и благородни да са вашите намерения. Така че молитвите са без значение, ако няма самопознание. А самопознанието води до правилно мислене и оттук до правилни действия. Когато действията ви са правилни, вие не изпадате в объркване и не се налага да се молите на някого да ви помогне да се оправите. Човек, който има пълно съзнание, медитира, той не се моли, защото нищо не иска. Чрез молитви, чрез строга дисциплина, чрез повторения и всички други неща от този вид, можете да стигнете до известен покой, който не е нищо друго, освен безчувственост, унилост на ума и сърцето. Това е вид упояване на съзнанието, изключване, което наричате концентрация - тя не ви води до действителното. То никога не може да се постигне чрез изключване. До разбиране се достига чрез самопознание, а не е трудно да достигнете до самопознание, ако намеренията ви са правилни. Ако искате да разберете всички процеси - не само повърхностните, но общия процес на вашето съществуване - можете да направите това сравнително лесно. Ако наистина искате да се опознаете, да проучите сърцето и съзнанието си, за да се запознаете напълно с тяхното съдържание и ако намерението ви е сериозно, тогава наистина ще се опознаете. Тогава ще можете, без да порицавате или извинявате, да следите движението на своите мисли и чувства, а като следите всяка мисъл и всяко чувство, когато те се появят, постигате спокойствие, което не е наложено и произтича от това, че нямате проблеми, нямате конфликти. Това спокойствие е като вир, който се успокоява вечер, когато няма вятър. Когато съзнанието е спокойно, се проявява онова, което е неизмеримо.

20. ЗА СЪЗНАНИЕТО И ПОДСЪЗНАНИЕТО

ВЪПРОС: Съзнанието ни е невежо и се страхува от подсъзнанието. Вие говорите главно за съзнанието, а това достатъчно ли е? Вашият метод помага ли за освобождаването на подсъзнанието? Моля ви, обяснете подробно как може човек да се справи с подсъзнателното?

КРИШНАМУРТИ:

Всички знаем, че съществуват съзнателно и несъзнателно ниво, но повечето от нас функционират само на съзнателното ниво, на повърхността на нашето съзнание и целият ни живот се ограничава в него. Живеем на тъй нареченото съзнателно ниво и никога не обръщаме внимание на по-дълбокото подсъзнание, което понякога ни подсказва и внушава нещо. Или не обръщаме внимание на тези подсказвания, или ги пренебрегваме, изкривяваме, нагаждаме според практическите изисквания на нашето съзнание в момента. Вие питате: „Говорите главно за съзнанието, това достатъчно ли е?" Да видим какво разбираме под съзнателно ниво на нашето съзнание. Съзнателното различно ли е от подсъзнателното? Имаме ли основание да отделяме съзнанието от подсъзнанието? Това правилно ли е? Съществува ли разделение между съзнателното и подсъзнателното? Има ли някаква граница, линия, където свършва съзнанието и започва подсъзнанието? Ние разбираме, че най-горното ниво, съзнателното, е активно, но дали то е единственият инструмент, който действа през целия ден? Ако се занимавах само с най-горното ниво на съзнанието, тогава онова, което казвам, не би имало никаква стойност, би било безсмислено. И все пай повечето от нас упорито са се вкопчили в онова, което съзнателното ниво е възприело, защото за съзнателното ниво е удобно да се пригажда към явните факти. Но подсъзнателното може да се съпротивлява, то често го прави и по този начин се получава конфликт между така нареченото съзнателно и подсъзнателното.

Следователно, това е нашият проблем, не е ли така? Всъщност съществува само едно състояние, а не две състояния - съзнателно и подсъзнателно. Има само едно състояние на съществуване на съзнанието, макар че можем да го разделим на съзнателно и подсъзнателно. Но това съзнание е винаги свързано с миналото, и никога с настоящето. Вие съзнавате само нещата, които са отминали. Осъзнавате онова, което искам да ви внуша, една секунда по-късно, нали? Вие го разбирате със закъснение. Никога нямате съзнание за сегашния момент. Наблюдавайте сърцата и умовете си и ще видите, че съзнанието ви функционира между миналото и бъдещето, а настоящето е само преход между миналото и бъдещето. Следователно съзнанието е движение на миналото към бъдещето.

Ако наблюдавате съзнанието си в действие, ще откриете, че движението към миналото и към бъдещето е процес, в който настоящето не участва. Или миналото е средство за бягство от настоящето, което може да е неприятно, или бъдещето е надежда за отдалечаване от сегашния момент. По този начин съзнанието се ангажира с миналото и бъдещето, като отхвърля настоящето. С други думи, съзнанието е обусловено от миналото на човека като индус, брамин, християнин, будист и т.н. и това обусловено съзнание се проектира в бъдещето, поради което то никога не е в състояние да погледне прямо и непредубедено фактите. То или осъжда и отрича, или приема и се отъждествява с фактите. Такова съзнание не е в състояние да види който и да е факт като факт. Състоянието на нашето съзнание е обусловено от миналото, а нашите мисли са обусловени реакции на предизвикателството на фактите. Колкото повече реакциите ви са обусловени от вярвания, от миналото, толкова по-силно става миналото. Това подсилване на миналото е явно продължение на самото себе си, което то нарича бъдеще. Ето такава е състоянието на нашето съзнание - махало, което се люлее назад напред между миналото и бъдещето. Нашето съзнание се състои не само от горни, а също и от по-дълбоки слоеве. Явно тазова съзнание не може да функционира на друго ниво, защото то познава само тези две движения - назад и напред.

Ако наблюдавате внимателно, ще установите, че движението не е постоянно, а има интервал между две мисли. Макар и да е безкрайно малка част от секундата, този интервал е от значение в движението на махалото назад - напред. Установяваме, че мисленето ни е обусловено от миналото, Което се проектира в бъдещето. В момента, в който приемете миналото, трябва да приемете и бъдещето, защото няма две състояния като минало и бъдеще, а едно състояние, което включва съзнателното и подсъзнателното, колективното минало и личното минало. Реагирайки на настоящето, колективното и индивидуалното минало предизвикват известни реакции, които определят личното съзнание. Следователно, съзнанието се определя от миналото, което образува основата на нашето съществуване. В момента, в който сте с миналото, вие неизбежно сте и с бъдещето, защото бъдещето е продължение на видоизмененото минало и е все пак минало. Така че нашият проблем е как да променим този процес на миналото без да създаваме друго обуславяне, друго минало.

Казано по друг начин, проблемът е следният: повечето от нас отхвърлят една форма на обуславяне и намират друга форма – по-обхватен, по-значим и по-приятен начин на обуславяне. Отказваме се от една религия и приемаме друга, отхвърляме едни идеи и възприемаме други. Такива подмени явно означават неразбиране на живота, тъй като животът е отношения. Нашият проблем е как да се освободим от нещата, които ни обуславят. Човек или казва, че това е невъзможно, че никакво човешко съзнание не може да се освободи от обуславящите го условия, или започва да експериментира, да разследва, да открива. Ако заявите, че е невъзможно, това означава, че сте се отказали. Вашето твърдение може да е резултат от ограничен или по-широк опит или е резултат на някакво убеждение, но във всеки случай то означава, че сте се отказали да търсите, да изследвате, да разследвате, да откривате. А за да установите дали това е възможно, съзнанието трябва да бъде напълно освободено от условията, които го обуславят, трябва да бъде свободно да търси и да открива.

Аз казвам с положителност, че е възможно съзнанието да се освободи от нещата, които го обуславят, но не трябва да се съгласявате само защото съм някакъв авторитет. Ако се съгласите заради това, нищо няма да откриете, а само ще подмените едно нещо с друго и то няма да има никакво значение. Ако казвам, че е възможно, казвам го, защото за мен то е факт и аз мога само да би го съобщя, но ако искате да откриете истината за себе си, трябва сами да правите опити с нея и да я следвате бързо.

До разбирането на целия процес на обуславяне не се стига чрез анализ или интроспекция, защото в момента, в който се появи анализатор, той самият става част от условията и анализът става безпредметен. Това е факт и трябва да го оставите настрана. Самият анализатор, който изследва, който анализира, е част от обусловеното състояние, поради които каквото и да е неговото тълкуване, неговото разбиране, а може би и самият му анализ, продължават да бъдат част от средата, от условията на неговия живот. По този начин не можете да се освободите, а е абсолютно необходимо да се освободите, защото за да можете да посрещнете предизвикателствата на новото, съзнанието ви трябва да бъде ново. За да откриете Бог, истината или каквото и да било друго, съзнанието ви трябва да бъде свежо и необременено от миналото. Като анализирате миналото, достигате до заключения въз основа на жизнения си опит, по същество продължавате съществуващите условия под други форми. Когато разберете тази истина, ще установите, че анализаторът е стигнал до края. Тогава няма същност, различна от средата, от условията - единствената среда е мисълта, тъй като мисълта е отклик на спомените, както на съзнателните, така и на подсъзнателните, както на личните, така и на колективните спомени.

Съзнанието е продукт на миналото, което е процес на обуславяне. Как може да се освободи съзнанието? За да се освободи, съзнанието не само трябва да види и разбере своето махалоподобно движение между миналото и бъдещето, но и да осъзнае интервала между мислите. Този интервал е спонтанен, той няма причинител, не е резултат на желание или на принуда.

Ако наблюдавате много внимателно, ще установите, че макар реакциите и движението на мисълта да изглеждат много бързи, между мислите има промеждутъци, интервали. Между две мисли има период от мълчание, което не е свързано с мисловния процес. Ако внимавате, ще видите, че този период на мълчание не е свързан с времето. Пълното усещане на този период ви освобождава от обуславянето - по-скоро освобождава не „вас", а се получава освобождаване от обуславящите ви фактори. Така че разбирането на мисловния процес представлява медитация. Сега разискваме не само структурата и процеса на мисленето, чиято основа са спомените, личният опит, знанията, но се опитваме и да установим как съзнанието може да се освободи от тази основа. Само когато съзнанието се освободи от продължителността на мисловния процес, когато е в състояние на спокойствие, спокойствие, което не е предизвикано, не е следствие на нещо, само тогава може да се постигне освобождаване от обуславящата ни основа.

21. ЗА СЕКСА

ВЪПРОС: Известно ни е, че сексът е неизбежна физическа и психологическа необходимост и изглежда, че той е една от основните причини за хаоса в личния живот на нашето поколение. Как можем да се справим с този проблем?

КРИШНАМУРТИ:

Защо превръщаме всяко нещо, до което се докоснем, в проблем? Превърнали сме Бог в проблем, превърнали сме любовта в проблем, отношенията си, живота си, превърнали сме и секса в проблем. Защо? Защо всичко, което правим, е проблем, нещо ужасяващо? Защо страдаме? Защо сексът е станал проблем? Защо се съгласяваме да живеем с проблеми? Защо не им сложим край? Защо не избягаме от нашите проблеми, а ги носим ден след ден, година след година? Въпросът за секса е уместен, но основният въпрос е защо превръщаме живота в проблем? Работата, сексът, печеленето на пари, мисленето, чувствата, всекидневният опит - защо целият живот е проблем? Не е ли главно, защото винаги мислим от дадена гледна точка, от определена гледна точка? Винаги мислим от даден център към периферията, но за повечето от нас периферията е център, поради което всяко нещо, до което се допрем, е повърхностно. Но животът не е нещо повърхностно. Той изисква да живеем пълноценно, но тъй като живеем само повърхностно, са ни известни само повърхностните ни реакции. Всичко, което вършим в периферията, неизбежно създава проблеми, и животът ни е такъв: доволни сме да живеем сред повърхностното с всички негови повърхностни проблеми. Докато живеем повърхностно, в периферията, ще съществуват и проблеми, а периферията е азът, с неговите усещания, които могат да бъдат конкретно изразени или превърнати в нещо лично, в нещо, което може да бъде отъждествено със света, с родината ни или с други неща, които мозъкът ни е създал.

Докато живеем в полето на съзнанието ще има усложнения, ще има проблеми, защото това е единственото нещо, което ни е познато. Съзнанието е усещане, резултат от натрупани усещания и реакции и всяко нещо, до което се докосне, неизбежно води до страдания, объркване и безкрайни проблеми. Съзнанието ни е истинската причина за нашите проблеми, съзнанието работи механично нощ и ден, съзнателно и подсъзнателно. Съзнанието е най-повърхностното нещо, а ние в продължение на поколения, в продължение на целия си живот го култивираме, за да го направим все по-умно, все по-остро, по-хитро, по-безчестно и по-измамно, което личи във всички наши деяния. По природа нашият ум е безчестен, измамен, не е в състояние да погледне фактите в очите и това създава проблеми, това всъщност е самият проблем.

Какво имаме предвид, когато казваме, че сексът представлява проблем? Дали самия акт или мисълта за него? Явно, че не актът е проблем. Сексуалният акт не може да представлява за вас проблем, както и яденето не може да представлява проблем. Но ако мислите за яденето или за каквото и да е друго нещо по цял ден, защото няма за какво да мислите, то ще се превърне в проблем. Защо мислите за секса? Защо ви занимава, а той явно ви занимава? Киното, списанията, различни истории, начинът по който жените се обличат, всичко това кара съзнанието ви да се занимава със секса. Защо съзнанието въобще се занимава със секса, мисли за секса? Когато има толкова много неща, на които трябва да обърнете внимание, защо отдавате цялото си внимание на секса? Какво става, когато вниманието ви се занимава с него? Това е едно от средствата за бягство, не е ли така? Това е начин, който ви помага да се самозабравите. Временно, за момент може да забравите себе си и няма друг начин да забравите себе си. Всичко друго, което вършите в живота, укрепва аза. Работата ви, религията, вашите богове, вашите водачи, политически и икономически действия, присъединяването ви към дадена партия и отричането на друга партия - всичко това подчертава и засилва аза. Има само едно действие, което не подчертава аза и поради това се превръща в проблем, нали? Когато в живота има едно нещо, което за няколко секунди води до пълно бягство, до пълна забрава, до пълна самозабрава, вие се вкопчвате в него, защото то е единственият момент, в който сте щастливи. Всеки друг въпрос, до който се докоснете, се превръща в кошмар, в избор на страдание и болка и вие се вкопчвате в единственото нещо, което ви дава пълна самозабрава, която вие наричате щастие. Но когато се вкопчите в него, то също се превръща в кошмар, защото тогава не искате да бъдете негов роб, искате да се освободите от него. Тогава умът ви измисля нещо ново - идеята за непорочност, за безбрачие и вие се опитвате да живеете без да се жените, непорочен, като се потискате -всичко това са действия на съзнанието, което иска да се откъсне от фактите. Тогава отново се набляга на аза, който се опитва да стане нещо, а вие отново сте жертва на мъки, тревоги, усилия, болки.

Сексът става необикновено труден и сложен проблем, ако не разбирате съзнанието, което мисли за проблема. Самият акт никога не може да бъде проблем, но мисълта за акта създава проблеми. Вие защитавате акта; вие живеете разпуснато или си позволявате крайности със съпругата си и я превръщате в проститутка и тъй като това е привидно съвсем порядъчно, вие сте задоволен и оставяте нещата такива, каквито са. Без съмнение проблемът може да бъде решен само когато разберете целия процес и структура на „аза" и на „моето": моята съпруга, моето дете, моята собственост, моята кола, моите постижения, моят успех Докато не разберете и не решите всички тези проблеми, сексът ще бъде проблем. Докато имате амбиции - политически, религиозни или някакви други, докато наблягате на „аза", на субекта, който мисли и изпитва, и го подхранвате с амбиции било от собствено име като индивид или в името на родината, дадена партия или идея, която наричате религия - докато съществува тази експанзия на личното, ще имате сексуални проблеми. От една страна, вие създавате, подхранвате и разпростирате своя аз, а от друга, се опитвате да забравите себе си, да се загубите било то само за един единствен момент. Как могат двете да съществуват едновременно? Животът ви е противоречие - усилване и едновременно с това забравяне на вашия аз. Сексът не е проблем. Проблемът е противоречието в живота ви. И съзнанието не може да примири противоречието, защото самото то е противоречие. Противоречието може да бъде разбрано само когато напълно разберете процеса на всекидневното си съществуване. Ходите на кино и гледате жени на екрана, четете книги, които стимулират мислите ви, разглеждате списания с полуголи момичета, начинът, по който гледате на жените, скришните погледи, които си разменяте -всички тези неща водят съзнанието по заобиколни пътища и го карат да придава голямо значение на аза, а едновременно с това се опитвате да бъдете нежен, любящ и добър. Двете са несъвместими. Човек, който е амбициозен по един или друг начин, винаги ще има проблеми, защото проблемите изчезват само когато азът бъде забравен, когато азът престане да съществува. И това състояние на несъществувание на аза не може да бъде волеви акт, то не е просто реакция. Сексът става реакция. Ако съзнанието се опитва да реши проблема, то само прави проблема по-объркан, по-тревожен, по-болезнен. Проблемът не е в акта, а в онова съзнание, което казва, че трябва да бъдем целомъдрени. Целомъдрието не е свързано със съзнанието. Съзнанието може само да потисне своята дейност, а потискането не е целомъдрие. Целомъдрието не е добродетел, целомъдрието не може да бъде култивирано. Човек, който култивира смиреност, в никакъв случай не е смирен. Той може да нарече своята гордост смиреност, но той е горд човек и заради това се старае да стане смирен. Гордостта никога не може да стане смирена и целомъдрието не е свързано със съзнанието -вие не можете да станете целомъдрен. Вие ще опознаете целомъдрието само когато сте влюбен, а любовта не идва от съзнанието, не е свързана със съзнанието.

Следователно проблемът за секса, който измъчва толкова много хора по света, не може да бъде разрешен, докато не разберем съзнанието. Не можем да спрем мисленето, но мисълта се изгубва, когато мислителят се изгуби, а това става, когато разберем целия процес. Страхът се проявява, когато мислещият субект и мисълта са разделени. Само когато няма мислител, няма конфликт в мисълта. Няма нужда от усилия, за да бъде разбрано онова, което се подразбира. Мислителят се проявява чрез мисълта. След това мислителят се опитва да оформи, да контролира мислите си или да им сложи край. Мислителят е фиктивна същност, илюзия на съзнанието. Когато мисълта се реализира като факт, не е необходимо да се мисли за факта. Когато има просто, спокойно осъзнаване на нещата, онова, което се подразбира от факта, се проявява само. Следователно, мисълта като факт престава да съществува. Тогава ще видите, че проблемите, които разяждат сърцата и умовете ви, проблемите на нашата обществена структура могат да бъдат разрешени. Тогава сексът ще престане да бъде проблем и ще заеме своето подходящо място - той не е нито нечисто, нито чисто нещо. Сексът има свое място, но когато съзнанието му отреди господстващо положение, се превръща в проблем. Съзнанието отрежда на секса преобладаващо значение, защото не може да живее без да има нещо, което го прави щастливо и по този начин сексът става проблем. Когато съзнанието разбере целия процес и по този начин стигне до своя край, т.е., когато мисленето спре, идва творчеството, което ни носи щастие. Да бъдеш в творческо състояние е блаженство, защото при самозабравата, азът не реагира. Това не е абстрактен отговор - това е единственият отговор. Съзнанието отхвърля любовта, а няма непорочност без любов. Сексът става проблем, когато няма любов.

22. ЗА ЛЮБОВТА

ВЪПРОС: Какво имате предвид, когато говорите за любов?

КРИШНАМУРТИ:

Ще открием какво е любов, като разберем какво тя не е. Ако любовта е нещо неизвестно, можем да стигнем до нея като отстраним известното. Неизвестното не може да бъде открито от съзнанието, изпълнено от известното. Онова, което ще направим, е да установим стойността на известното, да разгледаме известното. Когато го разглеждаме прямо, без да го отричаме, съзнанието се освобождава от него. Така ще разберем какво е любовта. Така че трябва да подходим към любовта негативно, а не позитивно.

Какво е любовта за повечето от нас? Какво имаме предвид, когато казваме, че обичаме някого? Имаме предвид, че съответната личност ни принадлежи. Това притежание поражда ревност, защото какво ще стане, ако я загубя или го загубя? Ще изпитам чувството на празнота, на загуба и затова узаконявам притежанието си. Задържам него или нея. Задържането, притежанието на съответната личност води до ревност, проявяват се страх и безкрайни конфликти, свързани с притежанието. Явно такава притежание не е любов, нали?

Очевидно любовта не е нежно чувство. Да бъдеш сантиментален, да бъдеш емоционален не е любов, защото сантименталността и емоционалността не са нищо друго освен усещания. Религиозният човек, който плаче за Христос или Кришна, за своя духовен водач или за който и да е друг, е просто сантиментален, емоционален. Той се отдава на своите усещания, които са процеси на мисълта, а мисълта не е любов. Мисълта е резултат на усещания, затова човек, който е сантиментален, който е емоционален, не може да познае любовта. А не сме ли ние емоционални и сантиментални? Сантименталността, емоционалността са просто форми на самоизява. Да си пълен с емоции не означава, че у тебе има любов, защото емоционалният човек може да бъде жесток, когато не отвръщат на неговите чувства, когато чувствата му нямат отдушник. Емоционалният човек може да бъде накаран да мрази, да участва във войни, в кланета. Няма любов при човек, който лее сълзи за своята религия.

Любов ли е прошката? Какво съдържа прошката? Вие ме оскърбявате, аз съм ядосан и не забравям обидата. После, защото съм заставен или от съжаление, казвам: „Прощавам ти." Първо изпитвам едно чувство, а после друго. Какво означава това? Аз продължавам да бъда централната фигура. Аз съм важният, аз съм онзи, който прощава на някого. Докато има ситуация на извиняване, важният съм аз, а не човекът, който ме е обидил. Така че, докато помня обидата и докато после се отказвам от нея и я прощавам у мен няма любов. У човек, в който има любов, няма враждебност, той е безразличен към всички тези неща. Съчувствието, прошката, личните отношения на притежание, ревност и страх - всички те нямат нищо общо с любовта. Те са продукт на съзнанието, нали? Докато съзнанието е арбитър, няма любов, защото то отсъжда само на основата на притежанието, неговите решения са различни форми на чувството за притежание. Съзнанието може само да опорочи любовта, не може да породи любов, не може да създаде красота. Може да напишете любовно стихотворение, но това не е любов.

Явно няма любов, когато липсва истинско уважение, когато не уважавате другия, бил той ваш прислужник или приятел. Не сте ли забелязали, че не уважавате, не сте внимателни и щедри към вашите слуги, към хората, които стоят както се казва „по-ниско" от вас? Уважавате онези над вас, вашия шеф, милионера, човека с голяма къща и с титла, човека, който може да ви даде по-добра служба, по-добра работа, от когото можете да имате полза. Но подритвате тези под вас, говорите с тях по друг начин. Следователно, там, където няма уважение, няма любов. Там, където няма милост, съжаление, прошка, няма любов. И тъй като у повечето от нас ги няма, нямаме и любов. Ние не изпитваме нито уважение, нито милост, не сме великодушни. Ние сме изпълнени с чувство за притежание, с емоции, които могат да бъдат насочени в една или друга посока: да убиваме или да се обединяваме в името на някакви невежи и глупави намерения. Как тогава може да има любов у нас?

Ще познаете любовта само когато изчезнат всички тези неща, когато се откажете от чувството за притежание, когато не сте просто емоционално прибързани към нещо. Подобно привързване е стремеж към нещо под различна форма. Човек, който се моли, не познава любовта. Докато изпитвате силно чувство за собственост, докато се стремите към дадена цел или резултат чрез набожност и молитви, които ви правят сантиментален, естествено, у вас няма да има любов. Явно няма любов, когато няма уважение. Може да твърдите, че у вас има уважение, но то е уважение към онези над вас, уважение, което иска да получи нещо, уважение, породено от страха. Ако изпитвахте истинско уважение, то щеше да бъде еднакво към най-нисшите и към най-висшите, а тъй като това не е така, у вас няма любов. Колко малко са сред нас хората, които са щедри, които прощават и са милостиви! Вие сте щедри, когато очаквате някаква облага, милостиви сте, когато очаквате да ви се отплатят. Любовта идва, когато тези неща изчезнат, когато не занимават съзнанието ви и не изпълват сърцата ви. А само любовта може да преобрази днешната лудост и безумие на света - не системите, не теориите, били те леви или десни. Обичате истински само когато не притежавате, когато не сте завистливи и алчни, когато сте изпълнени с уважение, с милост и състрадание към другите, когато сте внимателни към своите съпруги, към децата си, към съседа, към нещастните си прислужници.

За любовта не може да се мисли. Любовта не може да бъде култивирана, не може да се практикува. Практикуването на любов, на братство продължава да бъде в сферата на съзнанието и затова не е любов. Когато всичко това спре, се проявява любовта, тогава разбирате какво е любов. Тогава любовта не е нещо количествено, а качествено. Тогава не казвате: „Обичам света", а знаете как да обичате не само отделния човек, а и целия свят. Нашата обич към човечеството е фиктивна, защото не знаем как да обичаме отделния човек. Когато обичате, няма един или много - има любов. Само когато дойде любовта, всички наши проблеми могат да бъдат решени и тогава ще изпитаме блаженството и щастието.

23. ЗА СМЪРТТА

ВЪПРОС. Какво е отношението на смъртта към живота?

КРИШНАМУРТИ:

Смъртта отделена ли е от живота? Защо гледаме на смъртта като на нещо отделно от живота? Защо се страхуваме от смъртта? Защо са написани толкова много книги за смъртта? Защо има разделителна линия между живота и смъртта? Това разделение реално ли е или е нещо произволно, продукт на съзнанието?

Когато говорим за живота, имаме предвид продължителен процес, с който се идентифицираме. Аз и моята къща, аз и моята съпруга, аз и моята банкова сметка, аз и моят досегашен житейски опит - нали имаме предвид това, когато говорим за живота? Живеенето е продължителен процес в съзнателните и подсъзнателните ни спомени, с неговите различни борби, сблъсъци, случки, нашата собственост и тъй нататък. Ето какво наричаме живот. Противопоставяме му смъртта, която слага край на всичко това. Създали противоположност, смъртта, уплашени от нея, започваме да търсим връзката между живота и смъртта. Доволни сме, ако успеем да хвърлим мост помежду им с помощта на някакво обяснение, с вярата в продължаването, в отвъдното. Вярваме в прераждането или в някаква друга форма на запазване на мисълта и пика се опитваме да установим връзка между известното и неизвестното. Опитваме се да свържем известното с неизвестното и по този начин да открием връзката между миналото и бъдещето. Нали това правим, когато се питаме дали има връзка между живота и смъртта? Искаме да узнаем како да прекараме мост между живота и края - такова е най-дълбокото ни желание.

Е, можем ли да узнаем какво е краят, т.е. смъртта, докато сме живи? Ако успеем да проумеем какво е смъртта, докато живеем, няма да имаме проблеми. Страхуваме се от неизвестното, защото не можем да научим от опит какво е докато сме живи. Стремим се да установим връзка между нас, които сме продукт на известното, и неизвестното, което наричаме смърт. Може ли да има връзка между миналото и нещо, което умът не може да си въобрази и което наричаме смърт? Защо отделяме едното от другото? Дали е защото нашето съзнание функционира само в сферата на известното, в сферата на непрекъснатата продължителност? Човек познава само себе си като мислител, като деец със спомени за страдания, удоволствия, обич, привързаност, за най-различни преживявания. Човек познава себе си само в продължителност - иначе нямаше да има спомени за себе си. И когато стигнем до края, който наричаме смърт, ние се страхуваме от неизвестното. Ето защо искаме да впишем неизвестното в известното и полагаме всички усилия да придадем продължителност на неизвестното. С други думи, не искаме да знаем за живота, който включва смъртта, а да узнаем как да продължим, да не стигаме до никакъв край. Не искаме да знаем нищо за живота и смъртта, искаме да знаем само как да продължим без край.

Онова, което продължава безкрайно, не се обновява. Не може да има нищо ново, нищо творческо в продължителността -това е съвсем ясно. Само когато продължителността стигне до своя край, има възможност за нещо ново. Но ние се ужасяваме от края и не виждаме, че само краят води до обновление, до творчество, до неизвестното - нещо, което не можем да постигнем, ако продължаваме да мъкнем ден след ден нашия опит, спомени и нещастия. Само ако всеки ден умираме за всичка старо, стигаме до новото. Новото не се явява там, където има продължителност - ново е творческото, неизвестното, вечното, Господ или наречете го както щете. Отделната личност, продължаващото същество, което търси неизвестното, истинското, вечното, няма никога да го намери, защото е в състояние да намери само онова, което проектира от себе си, а то не е истинското. Само когато стигнем до някакъв край, когато умрем, можем да узнаем новото. Човек, който се мъчи да намери връзката между живота и смъртта, да хвърли мост между своята продължителност и онова, за което смята, че е отвъд, живее във въображаем, недействителен свят, който е проекция на самия него.

А възможно ли е да умрем, докато сме живи, което означава да стигнем до някакъв край, да бъдем сякаш нищо? Възможно ли е, докато живеем в свят, където всичко расте или намалява, където всичко е процес на изкачване, на постигане, на успяване, възможно ли е в такъв свят да познаем смъртта? Възможно ли е да сложим край на всичка спомени - не на спомените за факти, например за пътя до дома ни, а на вътрешната привързаност чрез спомените към психологическото чувство за сигурност, на спомените, които сме натрупали и чрез които търсим сигурност и щастие? Възможно ли е да сложим край на всичка това, което означава да умираме всеки ден, така че на следващия ден да има обновление? Само тогава човек опознава смъртта докато е жив. Само при тази смърт, при това стигане до края, когато сложим край на продължителността идва обновлението, творческото, което е вечно.

24. ЗА ВРЕМЕТО

ВЪПРОС: Може ли миналото да изчезне изведнъж или неизбежно е необходимо време за това?

КРИШНАМУРТИ:

Ние сме резултат от миналото. Вчера и още хиляди вчерашни дни образуват основата на нашите мисли. Ние сме резултат от времето, а нашите реакции и поведение в момента са натрупан резултат на много хиляди предишни моменти, случки и преживявания. Така че за повечето от нас миналото е настояще и това е факт, който не може да бъде отречен. Вие, вашите мисли, действия и постъпки сте резултат от миналото. Вие искате да разберете дали миналото може да бъде изтрито отведнъж, не във времето, а веднага, или за съзнанието е необходимо време, за да се освободи в настоящето от натрупаното минало? Важно е да разберем въпроса, който се свежда до следното: тъй като всеки от нас е резултат от миналото, опира се на основа от безброй влияния, които непрекъснато се менят, възможно ли е да отстраним тази основа като избегнем процеса на времето?

Какво е миналото? Какво имаме предвид, когато говорим за него? Явно нямаме предвид хронологическото минало. Явно имаме предвид натрупания опит, натрупаните реакции, спомени, традиции, знания, подсъзнателното хранилище на безброй мисли, чувства и влияния. С този багаж не можем да разберем действителното, защото действителното няма нищо общо с времето, то е безвременно. Ето защо не можем да разберем безвременното с ума си, който е продукт на времето. Вие искате да знаете дали е възможно да освободим съзнанието си, дали съзнанието, което е резултат от времето, може изведнъж да престане да съществува, или човека трябва да премине през серия от изпитания и анализи и така да освободи съзнанието си от основата му.

Съзнанието е основата. Съзнанието е резултат от времето. Съзнанието е миналото. Съзнанието не е бъдещето. То може да се проектира в бъдещето и използва настоящето като преход към бъдещето, така че то остава - каквото и да прави, каквато и да е неговата дейност, остава в настоящето и в миналото - в мрежата на времето. Възможно ли е съзнанието да замре напълно, да се сложи край на мисловния процес? Знаем, че съзнанието има много нива, онова, което наричаме съзнателност, има много нива, свързани едно с друго, Взаимодействащи си нива, всяко зависимо от другите. Нашето съзнание не е само преживявания и опит, но също така процес на даване на имена и термини, на складиране на спомени. Не е ли такъв процесът на съзнанието?

Когато говорим за съзнанието, нямаме ли предвид преживяванията, опита, даването на имена или термини на нашите преживявания и опит и складирането им по този начин в нашата памет? Всичко това, на различни нива, е съзнанието. Може ли разумът, който е резултат от времето, да мине стъпка по стъпва през процеса на анализи, за да се освободи от своята основа или е възможно да се освободи напълно от времето и да види действителното непосредствено?

Мнозина от психоаналитиците казват, че за да се освободим от основата си, трябва да анализираме всяка реакция, всеки комплекс, всяка задръжка, всяко блокиране, което явно изисква време. Това означава, че анализаторът трябва да разбира какво анализира и че не трябва да го интерпретира неправилно. Ако изтълкува неправилно онова, което анализира, ще стигне до погрешни заключения и ще създаде по този начин нова основа. Анализаторът трябва да е способен да анализира собствените си мисли и чувства без никакви отклонения, Той не трябва да пропуска нито една стъпка в анализа, защото една погрешна стъпка, едно грешно заключение, създават нова основа по друга линия, на различно ниво. Възниква и друг проблем: различен ли е анализаторът от онова, което анализира? Не са ли свързано явление анализаторът и онова, което анализира?

Явно преживяващият и преживяването са свързани явления. Те не са два отделни процеса, затова нека най-напред да разгледаме трудностите при анализа. Почти е невъзможно да анализираме цялото съдържание на нашето съзнание и да се освободим с помощта на този процес. В края на краищата, кой е анализаторът? Макар че може да мисли обратното, анализаторът не е различен от онова, което анализира. Той може да се отделя от онова, което анализира, но продължава да е част от него. Мисля си нещо, изпитвам някакво чувство - да кажем, че съм ядосан. Лицето, което анализира гнева, остава част от гнева и следователно анализаторът и анализираният обект са свързани явления, те не са две отделни сили или процеса. Така че процесът на самоанализа, на саморазкриване, на разглеждането на всяка наша страница, на наблюдението на всяка наша реакция и постъпка е неизмеримо труден и дълъг. Следователно, това не е начинът, по който можем да се освободим от условията, които ни определят, не е ли така? Трябва да има по-прост и пряк начин и ние с вас ще се постараем да го открием. За да го установим, трябва да отстраним всичко неистинско и да не се спираме на него. И тъй като анализът не е начинът, трябва да се освободим от процеса на анализ.

Тогава какво остава? Вие сте свикнали с анализа, нали? Когато наблюдателят наблюдава - а наблюдателят и наблюдаваният са свързани явления - наблюдателят, който се опитва да анализира онова, което наблюдава, не успява да се освободи от основата си. Ако това е така, а то е, се отказваме от този процес, нали? Ако виждате, че този начин е погрешен, ако не на думи, а в действителност го разбирате, какво става с вашия анализ? Спирате анализа, нали? Тогава какво остава? Наблюдавайте го, следвайте го и ще видите колко бързо човек може да се отърве от определящата го основа. Какво друго ви остава, ако това не е начинът? Какво е състоянието на съзнанието, навикнало на анализ, на изследване, дисекция, вадене на заключения и т.н.? Ако този процес спре, в какво състояние ще бъде вашето съзнание?

Казвате, че съзнанието е празно. Навлезте в това празно съзнание. С други думи, когато изхвърлите онова, за което знаем, че е погрешно, какво става с вашето съзнание? Какво всъщност сте изхвърлили? Изхвърлили сте погрешния подход, който е резултат от определящата ви основа. Не е ли така? Сякаш с един замах сте изхвърлили всичко. Следователно, когато вашето съзнание изхвърли аналитичния процес и всичко свързано с него, когато разбере, че той е погрешен, то се освобождава от вчерашния ден и е в състояние да вижда непосредствено, без да минава през процеса на времето, веднага се освобождава от определящата го основа.

Да поставим въпроса по друг начин. Мисълта е резултат от времето, нали? Мисълта е резултат от средата, от обществените и религиозни влияния, които са част от времето. Как може мисълта да се освободи от времето? Т.е., може ли мисълта, която е резултат от времето, да спре и да се освободи от процеса на времето? Мисълта може да бъде контролирана, оформяна, но контролът на мисълта продължава да бъде в рамките на времето, поради което трудността се състои в следното: как може съзнанието, което е резултат от времето, от много хиляди вчерашни дни, незабавно да се освободи от тази комплексна основа? Как да се освободите, но не утре, а сега, в момента? Това става само ако разберете кое е погрешно, а явно аналитичният процес е погрешен и това е единственото, с което разполагаме. Когато аналитичният процес спре напълно, но не чрез усилие, а чрез разбирането за неизбежната погрешност на този процес, ще установите, че вашето съзнание се отделя напълно от миналото - това не означава, че не признавате миналото, а че съзнанието ви няма пряка връзка с миналото. Така то може да се освободи от миналото незабавно. Това отделяне от миналото, освобождаване от вчерашния ден, не хронологически, а психологически е възможно. И това е единственият начин, който ни дава възможност да разберем действителното.

Нека го кажем по по-прост начин - какво е състоянието на съзнанието ви, когато искате да разберете нещо? Когато искате да разберете детето си, да разберете някого, нещо, което ви казват - какво е състоянието на съзнанието ви? Вие не анализирате, не критикувате, не преценявате онова, което ви казват. Слушате, нали? Съзнанието ви е в състояние, в което мисловният процес не е деен, но то остава бдително. Тази бдителност не е свързана с времето, нали? Вие просто сте нащрек, възприемате пасивно и все пак сте напълно в съзнание. Разбиране може да има само в това състояние на съзнанието. Когато съзнанието е възбудено, задава си въпроси, тревожи се, анализира, прави дисекция, няма разбиране. Когато сте съсредоточен, за да разберете нещо, съзнанието ви е явно спокойно. Разбира се, не искам да повярвате на думите ми, а сами да опитате, но ще видите, че колкото повече анализирате, толкова по-малко ще разбирате. Може да разберете някои събития, известни преживявания, но цялото ви съзнание не може да бъде изпразнено чрез аналитичния процес. То може да бъде изпразнело само когато разберете, че подходът чрез анализ е погрешен. Когато разберете, че погрешното е погрешно, започвате да виждате истината, а истината ще ви освободи от определящите ви обстоятелства.

25. ЗА ДЕЙСТВИЕТО БЕЗ ИДЕЯ

ВЪПРОС: Препоръчвате действия без идеи, за да достигнем до истината. Възможно ли е човек да действа през цялото време без идеи. т. е. без дадена цел?

КРИШНАМУРТИ:

Какви са действията ни в наше време? Какво имаме предвид, когато говорим за действия? Нали нашите действия, онова, което искаме да правим или да бъдем, са основани на идеи? Това е единственото нещо, което знаем - имаме идеи, идеали, обещания, различни формули за това какво сме и какво не сме. Нашите действия са основани на очаквания за награда в бъдещето или на страх от наказание. Нали това знаем? Такава дейност води към изолация и самоограничаване. Имате идея какво е добродетел и живеете според тази идея. Тя определя отношението ви към другите хора. За вас личните или обществените ви отношения са действия, насочени към този идеал, към добродетелта, към постигането на нещо и тъй нататък.

Когато действията ми се основават на идеал, който е израз на някаква идея, например „трябва да съм смел", „трябва да следвам даден пример", „трябва да бъда щедър", „трябва да имам обществено съзнание" и т.н., идеята определя моите действия, насочва ги. Казваме: „Ето пример на добродетелност, който трябва да следвам", което означава - „трябва да живея според него". Така че действията ми се основават на тази идея. Между действието и идеята съществува преграда, пропаст, процес във времето. Нали така? С други думи, аз не съм добродетелен, няма обич и прошка в моето сърце, но смятам, че трябва да бъда добродетелен. Така че съществува пропаст между това, което съм, и онова, което смятам, че трябва да бъда. През цялото време се стремим да хвърлим мост над тази пропаст. Такава е нашата дейност, нали?

А какво щеше да стане, ако идеята не съществуваше? С един замах бихте премахнали пропастта, не е ли така? Ще бъдете онова, което сте. Казвате: „Грозен съм. Какво трябва да направя, за да стана хубав?" - това е действие, основано на дадена идея. Казвате: „Не съм състрадателен. Трябва да стана състрадателен". По този начин въвеждате идея, която е отделена от действията ви. Следователно никога действията ви не са истински, основани на онова, което сте, а са действия, основани на онова, което искате да бъдете. Глупакът винаги казва, че ще стане умен. Той работи, бори се да стане нещо друго, не се спира, не казва: „Глупав съм". Така че неговите основани на идея действия въобще не са действия.

Действието означава работа, движение. Но когато то се основава на дадена идея, се получава процес на изработване на представи, мисловен процес по отношение на действието. А какво става, когато няма идеи? Вие сте онова, което сте. Вие не сте щедър, не прощавате, жесток сте, глупав сте, безразсъден сте. Можете ли да си останете такъв? Вижте какво ще се получи, ако го направите. Какво става, когато си призная, че не съм щедър, че съм глупав, какво се получава, когато съзнавам, че съм такъв? Няма ли тук щедрост или интелигентност? Ако не на думи и не повърхностно, а изцяло призная, че не съм щедър, че съм студен човек, не ставам ли веднага щедър? Ако осъзная, че е необходимо да бъда чист, нещата са прости. Отивам и се измивам. Но ако имам само идеал за чистота, какво се получава? Тогава чистотата се отлага или става нещо повърхностно.

Действията, основани на идеи, са съвсем повърхностни, не са истински действия, а представи за действия, мисловни процеси.

Действията, които ни променят като човешка същества, които носят прераждане, трансформация - кажете го както щете - такива действия не се основават на идеи. Тези действия не се влияят от редуването на награди и наказания. Те нямат нищо общо с времето, защото съзнанието, което е процес във времето, процес, който разделя и изолира, не е част от тях.

Този въпрос не може да се реши лесно. Повечето от вас задават въпроси и очакват в отговор да кажа „да" или „не". Лесно е да зададете въпрос като „Какво имате предвид?" и след това да се облегнете и да ме оставите да обяснявате. Но е много по-трудно да намерите сами отговора, да навлезете в проблема толкава дълбока, с такава яснота и чистота, че проблемът да престане да съществува. Това става само когато изправеното пред проблема съзнание остане напълно безмълвно. Ако го обичате, проблемът е красив като залеза. Ако сте враждебен към проблема, нищо няма да разберете. Повечето от нас са враждебни, защото се страхуваме от резултатите, от онова, което може да се случи, ако продължим да действаме, поради което значението и обсегът на проблема се загубват.

26. ЗА СТАРОТО И НОВОТО

ВЪПРОС: Когато ви слушам, всичко изглежда ясно и ново. Но у дома старите смътни притеснения ме обхващат отново. Калво не е наред с мене?

КРИШНАМУРТИ:

Какво всъщност става в нашия живот? Непрекъснати предизвикателства и реакции. Нали това е съществуването, това е животът - постоянни предизвикателства и реакции. Предизвикателствата са винаги нови, а реакциите са винаги стари. Срещнал съм ви вчера, а вие идвате при мен днес. Вие сте различен, променил сте се, нов човек сте, но моята представа за вас е от вчера. Ето защо вмъквам новото в старото. Аз не ви посрещам като нещо ново, а нося вчерашната си представа за вас, поради което моята реакция към вас е винаги предопределена. Тук, за момента, вие преставате да бъдете брамин, християнин, от висшата каста или каквото и да е друго - забравяте всичко. Вие слушате, внимавате, опитвате се да откриете нещо. Когато се върнете към всекидневието си, се връщате към онова, което сте били преди - при работата си, кастата, системата, семейството си. С други думи, старото, старите навици, обичаи, идеи, традиции, спомени винаги поглъщат новото. Никога няма ново, защото винаги го посрещате със старото. Предизвикателството е ново, но вие го посрещате със старото. Проблемът е как да се освободим от старото, така че новото да присъства през цялото време. Как да го посрещнете като нещо ново, когато видите нечие лице, небето, някое дърво, нечия усмивка? Защо старото поглъща новото и го преобразува, защо новото изчезва, когато се върнете у дома?

Източник на реакцията на старото е субектът мислител. Нали той винаги е старото? Вашите мисли се основават на миналото, затова когато срещнете новото, вие се отнасяте към него с опита си от вчера. Така че стигаме до същия проблем по друг път. Как можем да освободим съзнанието си от самото него като мислител? Как да изкореним паметта, не паметта за фактите, а психологическата памет, която се натрупва в резултат на нашите преживявания, на нашия опит? Ако не се отървем от тях, няма да можем да възприемем новото. Трудно е да се освободим от мисловния процес, за да посрещнем новото, нали? Така е защото нашите вярвания, традиции, методи на възпитание са процес на подражание, копиране, запаметяване и изграждане на резервоара на паметта. Тази памет непрекъснато реагира на новото, нея наричаме мислене, а това мислене посреща новото. Как при това положение да има нещо ново? Новото може да дойде само когато няма остатъци от паметта, а остатъци ще има, докато не сложим край, не приключим, не завършим нашия опит, или докато разбирането ни за нашия опит е непълно. Когато преживяваме нещо изцяло, няма остатъци - и това е красивото в живота. Любовта не е остатък, любовта не е опит, тя е състояние. Любовта е вечно нова. Така че нашият проблем е следният: Възможно ли е човек винаги да посреща новото, даже у дома си? Несъмнено е възможно. Но за да го направи, човек трябва да извърши революция в мислите и чувствата си. Можете да се освободите само когато сте в състояние, при което във всеки момент разбирате всяка своя реакция, а не просто я поглеждате и отхвърляте. Освобождавате се от натрупаните спомени само когато всяка мисъл, всяко чувство е завършено, напълно обмислено. С други думи, когато всяка мисъл и всяко чувство са обмислени и приключени, се стига до край, тогава между този край и следващата мисъл се получава празнина. В тази празнина на спокойствието се осъществява новото, творческото.

Това не е нещо теоретично, практически невъзможно. Ако обмисляте всяка мисъл и всяко чувство, ще откриете, че вашето всекидневие ще е по-леко, защото тогава ще бъдете нов, а новото е безкрайно трайно. Когато сте нов, сте в творческо състояние, а творческото начало ви прави щастлив. Щастливият човек не се интересува дали е богат или беден, на него му е все едно какво е мястото му на обществената стълбица, в коя страна живее. Той няма водачи, богове, храмове, църкви и затова с никого не се кара и няма врагове.

Без съмнение това е най-лесният начин да преодолеем трудностите в днешния хаотичен свят. Защото не сме творчески, в смисъла, в който използвам думата, а сме асоциални на всички нива на нашето съзнание. Човек трябва да е щастлив, за да успява в отношенията си с всички и всичко. Не може да има щастие, ако няма край, завършек, не може да има щастие, ако сме в постоянен процес на ставане. Със стигането до края се получава възобновяване, възраждане, стига се до новото, до свежото и радостта.

Докато са налице старите условия, докато съзнанието е обусловено от мисленето, старото ще поглъща новото. Трябва да се освободим от продължителността, последователността, за да сме свободни от наследените условия. Продължителността присъства докато не се освободим напълно от мислите и чувствата си. Човек слага край на всяка мисъл и на всяко чувство, когато ги изчерпи, проследи ги до самия им край. Любовта не е навик или спомен, тя е винаги нова. Човек може да посрещне новото само когато съзнанието му е освободено, а то не е свободно, докато в него има остатъци на паметта. Паметта е фактическа и психологическа. Не говоря за фактическата, а за психологическата памет. Докато не разберем напълно нашия опит, ще има остатъци от старото, от вчерашния ден, от миналото. Миналото винаги поглъща новото и по този начин го унищожава. Само когато съзнанието се освободи от старото, ще може да посрещне всяко нещо по нов начин и тогава ще дойде радостта.

27. ЗА ДАВАНЕТО НА ИМЕНА

ВЪПРОС: Как можем да осъзнаем дадено чувство, ако не го назовем? Когато осъзная дадено чувство, имам усещането, че знам какво е това чувство почти в момента, в който то се появява. Или имате нещо друго предвид, когато казвате: „Не давайте имена на нещата"?

КРИШНАМУРТИ:

Защо даваме имена на нещата? Защо слагаме етикет на дадено цвете, на даден човек или чувство? Правим го, за да предадем нашите чувства на някого, да опишем цветето и тъй нататък, или пък за да се отъждествим с това чувство, не е ли така? Назовавам някакво чувство, за да мога да го предам: „Ядосан съм". Или се отъждествявам с дадено чувство, за да го засиля, за да се освободя от него, или за да направя нещо във връзка с него. Даваме име на розата, за да можем да съобщим за нея на другите, или като й даваме име смятаме, че сме я разбрали. Казваме: „Това е роза", поглеждаме я набързо и продължаваме по пътя си. Като сме й дали име, смятаме, че сме я разбрали. Класифицираме я и смятаме, че по този начин сме разбрали цялото съдържание и красота на цветето.

Като назовем нещо, ние просто го причисляваме към дадена категория и смятаме, че сме го разбрали. Не го разглеждаме отблизо. Но ако не му дадем име, ние сме принудени да го разгледаме. Това ще рече, че подхождаме към цветето, или към каквото и да е друго нещо, по нов начин, разглеждаме го по нов начин, гледаме го сякаш никога преди това не сме го виждали; Даването на имена е много удобен начин за отхвърляне на неща и хора - казвате, че те са германци, японци, американци, индийци, слагате им етикет, а след това унищожавате етикета. Ако не слагахте етикети на хората, щяхте да се чувствате задължени да ги разгледате и тогава щеше да бъде много по-трудно да ги убивате. Можете да унищожите етикета с бомба и да сметнете, че сте извършили добро дело. Но ако не слагате етикети, ще трябва да разгледате всяко нещо поотделно - независимо дали е човек, цвете, случка или чувство - тогава сте заставени да премислите отношението си към него и действието, което ще последва. Така че назоваването, даването на имена на нещата е удобен начин да се отървете от тях, да ги отречете или оправдаете. Това е една страна на въпроса.

Каква е сърцевината, от която тръгва назоваването, центърът, който дава имена, избира и слага етикети? Всички чувстваме, че има такава сърцевина, такъв център, нали? Какъв е този център, тази сърцевина? Някои сигурно ще кажат, че това е духовна същност, Бог или нещо подобно. Затова нека да открием каква е сърцевината, центърът, който назовава, дава имена, преценява. Без съмнение тази сърцевина е паметта, нали? Серия от усещания, идентифицирани и прибрани - миналото, което оживява чрез настоящето. Тази сърцевина, този център се подхранва от настоящето, като дава имена, етикети, като помни.

Ще видим в процеса на анализа, че докато този център, тази сърцевина съществува, няма разбиране. Само когато премахнем този център, идва разбирането, защото в края на краищата този център е паметта, споменът за различни преживявания, на които сме дали име, етикет, които сме идентифицирали. От назоваването и поставянето на етикети на преживяванията ни, от този център, тръгват приемането и отричането, решимостта да бъдем или да не бъдем в съгласие с усещанията, удоволствията и болката на спомените за нашите преживявания. Така че този център е думата. Ще има ли център, ако не го назовете? Т. е. ако не мислите с помощта на думите, ако не използвате думи, можете ли да мислите? Мисленето се осъществява чрез думи, думите са отклик на мисленето. Центърът, сърцевината е споменът за безкрайно много преживявания на удоволствие и болка, изразени в думи. Моля ви, наблюдавайте се и ще видите, че думите, етикетите са станали много по-важни от същността, а ние живеем с думите.

За нас думи като истина, Бог или чувствата, какво тези думи изразяват, са станали много важни. Когато изречем думата „американец", „християнин", „индуист" или думата „гняв" - ние сме думата, която изразява чувството. Но не знаем какво е това чувство, защото думата е станала важна. Когато кажете, че сте будист или християнин, какво означава тази дума, какво е значението зад тази дума, което никога не сте разглеждали? Наш център, наша сърцевина е думата, етикетът. Ако даден етикет е без значение, ако е от значение това, което е зад етикета, тогава сте в състояние да изследвате, но ако се идентифицирате с етикета, ако не можете да се освободите от него, няма да можете да продължите по-нататък. А ние се отъждествяваме с етикетите -- къщата, формата, името, мебелите, банковата сметка, нашите мнения, нашите стимуланти и т.н. Ние сме всички тези неща, които са представени с имена. Нещата са станали важни - имената, етикетите - затова център, сърцевина е думата.

Ако няма дума, ако няма етикет, няма да има и център, нали така? Тогава има разпадане, има празнота - не празнотата на страха, която е нещо различно. Тогава имаш чувството, че съществуваш като нищо, защото си махнал етикетите или по-скоро, защото си разбрал защо слагаш етикети на чувствата и идеите и си напълно нов, не е ли така? Вече няма център, от който да изхождаш в действията си. Центърът, който е думата, е отстранен. Махнат е етикетът и къде си ти тогава като център? Ти си там, но е станала промяна. Но тази промяна предизвиква известен страх и поради това не продължаваш по-нататък. Започваш да оценяваш промяната, чудиш се дали я харесваш или не. Не продължаваш по-нататък с разбиране за онова, което идва, а преценяваш, което означава, че още си в центъра, от който тръгваш в действията си. В момента, в който започнеш да преценяваш, се спираш. Думи като „харесвам", „не харесвам" стават важни. А какво става, когато не назоваваш нещата? Тогава твоят поглед към дадено чувство или усещане е по-пряк и заради това отношението ти към него е по-друго, точно както при цветето, на което не си дал име. Тогава си заставен да погледнеш на него по нов начин. Когато не дадеш име на дадена група хора, се налага да разгледаш всеки индивид поотделно, а не като част от масата. Това те прави по-бдителен, по-наблюдателен, започваш да разбираш, изпитваш по-дълбоко чувство на състрадание, на обич. Но ако се отнесеш към тях като към маса, всичка свършва.

Ако не слагаш етикети, се налага да разгледаш всяко чувство, когато то се появи. А ако сложиш етикет, чувството различно ли е от етикета? Или, етикетът не пробужда ли чувството? Моля ви, размислете. Повечето от нас засилват дадено чувство като му сложат етикет. Чувството и назоваването му съвпадат. Ако има промеждутък между назоваването и чувството, тогава може би ще установиш, че чувството е различно от наименованието и ще можеш да се справиш с чувството без да му даваш име.

Това е проблемът, нали? Как да се освободим от чувство, на което даваме име, например от гнева. Не как да го подчиним, сублимираме, потиснем - би било глупаво и незряло, а как наистина да се освободим от него? За да се освободим наистина от него, трябва да открием дали думата е по-важна от чувството. Думата „гняв" има по-голямо значение отколкото самото чувство. А за да установим това, е необходима пролука между чувството и назоваването му. Това е част от проблема.

Ако не дам име на някакво чувство, което ще означава, че мисълта не функционира просто заради думите, или ако не мисля с помощта на думи, образи или символи, което повечето от нас правят, тогава какво става? Без съмнение, тогава съзнанието не е просто наблюдател. Когато съзнанието не мисли с помощта на думи, символи, образи, мислителят не е нещо отделно от мисълта, която представлява думи. Нали тогава съзнанието е спокойно? Спокойно е, а не е заставено да бъде спокойно. Когато съзнанието е наистина спокойно, можем непосредствено да се справим с чувствата, които се появяват. Само когато назоваваме чувствата и по този начин ги подсилваме, чувствата добиват продължителност, складират се в центъра, където им даваме допълнителни етикети с цел да ги подсилим още повече или да ги съобщим на някого.

Когато съзнанието вече не е център, под формата на мислител, съставен от думи, преживявания от миналото - а това са все спомени, етикети, складирани и подредени в категории -рогато вече не изпълнява никое от тези неща, явно съзнанието е спокойно. Тогава то вече не е ограничено, не е център под формата на „аз" - моята къща, моята работа, моите постижения, които продължават да са думи, подсилващи чувствата, а чрез тях и спомените. Когато всички тези неща ги няма, съзнанието е съвсем спокойно. Това състояние не е отрицание. Напротив, за да стигнеш до тази точка, трябва да преминеш през съответните нива, а това е огромна задача, то не е като да научиш серия от думи и да ги повтаряш като ученика - „няма да давам имена", „няма да давам имена". Да преминеш през всички нива, което такова нещо предполага, да го преживееш, да видиш как работи съзнанието и по този начин да стигнеш до точката, когато вече не даваш имена, което означава, че вече няма център, отделен от мисълта - без съмнение целият този процес представлява истинска медитация.

Когато съзнанието е наистина спокойно, става възможно да се прояви неизмеримото. Всяко друго средство, всеки друг опит да се стигне до действителното е просто самопроектиране, любителство и поради това е нереално. А процесът, за който става дума, е труден, той предполага съзнанието винаги да разбира онова, което става в него. За да се стигне до това положение, от самото начало до самия край не трябва да има преценки или оправдания. Тогава няма край, защото продължава да става нещо необикновено. Не ви обещавам нищо. Вие сами трябва да се опитате да стигнете все по-дълбока и по-дълбоко в себе си, така че да бъдат разрушени пластовете на центъра. Това може да стане и по бавен, и по бърз начин. Необикновено интересно е да се наблюдава процесът на съзнанието, как то зависи от думите, как думите стимулират паметта или възкресяват мъртви преживявания и им дават живот. В този процес съзнанието живее или в миналото, или в бъдещето. Ето защо думите имат огромно значение както от неврологична, така и от психологическа гледна точка. И, моля ви, намете това не от мен или от някоя книга. Няма да го научите от друг човека: или да го намерите в книгите. Онова, което можете да намерите и научите от книгите, не е реално. Но вие можете да го изживеете, да се наблюдавате в процес на действие и на мислене, да видите как мислите, колко бързо назовавате чувствата, когато се появяват -а при наблюдението на целия процес съзнанието се освобождава от своя център. Тогава, като спокойно съзнание, то е в състояние да приеме вечното.

28. ЗА ИЗВЕСТНОТО И НЕИЗВЕСТНОТО

ВЪПРОС: Съзнанието познава само известното. Какво в нас ни кара да търсим неизвестното, действителното, Бога?

КРИШНАМУРТИ:

Съзнанието ви стреми ли се към неизвестното? Стремим ли се към неизвестното, към действителното, към Бог? Моля ви, помислете си сериозно. Това не са реторични въпроси. Нека да установим дали е така. Всеки от нас стреми ли се да намери неизвестното? Така ли е? Как можеш да откриеш неизвестното? Как можеш да го намериш, ако не го познаваш? Стремим ли се към действителното или просто искаме да достигнем до известното в някаква разширена форма? Разбирате ли какво искам да кажа? Научил съм много неща, но те не са ми донесли щастие, задоволство, радост. Затова сега търся нещо друго, което да ми даде по-голямо щастие, по-голяма радост, по-голяма жизненост или нещо подобно. Може ли известното, което е моето съзнание - защото моето съзнание е известното, резултат на миналото - може ли това съзнание да открие неизвестното? Не познавам действителното, неизвестното, кай тогава да го търся. Явно то трябва да дойде, а не аз да вървя към него. Ако тръгна да го търся, ще търся нещо, което е известно, проектирано от мене.

Нашият проблем не е какво в нас ни кара да търсим неизвестното - това е достатъчно ясно. То се дължи на нашето желание за по-голяма сигурност, да бъдем осигурени, да изпитваме щастие, да избягаме от хаоса, болката и объркаността. Това е явният ни подтик. Когато този подтик, този стремеж се появи, ще намерите чуден начин да избягате, да се укриете - при Буда, при Христос или при политически лозунги и други подобни неща. Но това не е действителното, непознаваемото, непознатото. Следователно, трябва да сложите край на този стремеж към непознатото, търсенето на неизвестното трябва да спре, което означава, че е необходимо опознаване на натрупаното известно, а това е съзнанието. Съзнанието трябва да разбере себе си като известно, защото това е всичко, което то познава. Не може да мислите за нещо, което ви е неизвестно. Можете да мислите само за нещо, което знаете.

Трудността за съзнанието е да не продължава да се движи в сферата на известното, което може да стане само когато съзнанието опознае себе си и разбере, че всяка негова постъпка идва от миналото, проектира се през настоящето към бъдещето. Това е непрекъснато движение на известното. Може ли да спре това движение? Може само когато механизмът на съзнанието и неговите процеси бъдат разбрани, само когато съзнанието разбере себе си в действие, разбере своите цели, занимания и желания - не само повърхностните желания, но и дълбоките вътрешни стремежи и мотиви. А това е трудна задача. Няма да намерите отговора й като ходите на срещи и лекари или като четете книги. Напротив, необходимо е постоянно да наблюдавате, да следите всяка движение на мислите си, не само когато сте будни, а и когато спите. Това трябва да бъде цялостен, а не спорадичен, откъслечен процес.

Намерението също трябва да бъде правилно. Това ще рече, че трябва да се сложи край на суеверието, че вътрешно ние всички се стремим към неизвестното. Илюзия е, че всички търсим Бога - това не е така. Ние не трябва да търсим светлината. Светлината ще дойде, когато изчезне тъмнината - в тъмнината не можем да намерим светлината. Онова, което можем да направим, е да отстраним бариерите, които създават тъмнината, а това зависи от нашите намерения. Ако ги отстраним, за да видим светлината, тогава нищо не отстраняваме, а само заместваме думата светлина с думата тъмнина. Дори надникването отвъд тъмнината е бягство от тъмнината.

Не трябва да се питаме какво ни движи, а защо в нас цари такъв хаос, объркване, борби, враждебност - всички глупости на нашето съществувание. Когато те изчезнат, ще дойде светлината, не е необходимо да я търсим. Когато си отиде глупостта, ще дойде интелигентността. Глупавият човек, който се опитва да стане интелигентен, продължава да бъде глупав. Глупостта не може да се превърне в интелигентност. Интелигентността и мъдростта идват само когато глупостта бъде препратена. Явно е, че глупавият човек, който се опитва да стане интелигентен, мъдър, никога няма да успее. За да разбереш какво е глупостта, трябва да навлезеш в нея, но не повърхностно, а дълбока, изцяло. Трябва да навлезеш в различните слоеве на глупостта и когато се сложи край на глупостта, идва мъдростта. Следователно, важно е не да открием дали има нещо повече, нещо по-голямо от известното, което ни подтиква към неизвестното, а да видим какво в нас предизвика бъркотии, войни, класови различия, снобизъм, желание за слава, трупане на знания, бягство чрез музиката, чрез изкуството, по толкова много други пътища. Явно е важно да видим тези неща такива, каквито са и да се върнем при себе си, такива, каквито сме. И да тръгнем оттам. Тогава сравнително лесно ще се освободим от известното. Когато съзнанието е спокойно, когато престане да се проектира в бъдещето, да иска нещо, когато съзнанието е наистина тихо и спокойно, се проявява неизвестното. Не е необходимо вие да го търсите. Не можете да го поканите. Човек може да покани нещо, което познава. Не можете да поканите непознат на гости. Можете да поканите само някого, когото познавате. А вие не познавате неизвестното, Бог, реалното, наречете го както искате. То може да дойде само когато нивата е подготвена, земята е обработена, но ако орете само за да може то да дойде, то няма да ви навести.

Нашият проблем е не как да търсим непознаваемото, а да разберем процесите на натрупване в съзнанието, което е винаги познато. Това е трудна задача, която изисква непрекъснато наблюдение, постоянна бдителност, без чувство за поставена цел, без отъждествяване, без отрицание -да бъдеш с онова, което е. Само тогава съзнанието може да бъде спокойно. Никакви медитации или самодисциплина не могат да дадат на съзнанието истинско спокойствие, спокойствие в истинския смисъл на думата. Само когато полъхът на вятъра спре, езерото се успокоява. Вие не можете да накарате езерото да се успокои. Нашата задача е не да търсим неизвестното, а да разберем хаоса, объркването и страданието в самите нас. Само тогава в тъмнината идва радостта.

29. ИСТИНА И ЛЪЖА

ВЪПРОС: Как с повторението, както вие казвате, истината се превръща в лъжа? Какво всъщност е лъжата? Не е ли дълбок и мъчнодоловим проблем на всичка нива на нашето съществуване?

КРИШНАМУРТИ:

Вие всъщност ми задавате два въпроса. Нека разгледаме първия от тях, а той е: „Как като повтаряме една истина", тя се превръща в лъжа? Какво всъщност повтаряме? Можете ли да повторите онова, което се нарича разбиране? Разбирам нещо. Мога ли да го повторя? Мога да го изразя с думи, да го предам с думи на някого, но нали това не е повторение на самото преживяване. Може да искате да го повторите, може да желаете преживяването да се повтори, но то е преминало и не може да се повтори. Това, което може да се повтори. е усещането за него и съответните думи, които дават живот на усещането. Тъй като за нещастие повечето от нас са пропагандисти, ние сме уловени в мрежата от повторението на думи. Живеем от думите и отхвърляме истината.

Да вземем, например, чувството на обич. Можете ли да го повторите? Когато чуете думите: „Обичай ближния си!" те истина ли са за вас? Истина са само ако наистина обичате ближния си. И тази обич не може да бъде повторена. Само думата може да бъде повторена. Въпреки това повечето от нас са щастливи и доволни, когато повтарят думите: „Обичай ближния си! Не бъди алчен!" Така че истината на другия или за дадено действително преживяване, което сте изпитали, не става нещо действително с повторение. Напротив. Повторението пречи на действителното. Простото повторение на дадени думи не е действителност.

Трудното тук е да разберем проблема без да мислим за него от гледна точка на противоположното. Лъжата не е нещо противоположно на истината. Човек може да разбере истинността на нещо казано не в резултат на противоположност или контраст, като лъжа или истина, а като види, че повечето от нас повтарят без да разбират. Например, ние разисквахме проблема за назоваването и неназоваването на дадено чувство. Сигурен съм, че мнозина от вас ще го повторят, смятайки, че това е „истината". Но вие никога няма да повторите дадено преживяване, ако е било непосредствено преживяване. Може да го предадете на някого, но когато е истинско, преживяването и усещанията, свързани с него, са отминали, емоционалното съдържание, вложено в думите, е напълно изчезнало.

Да вземем, например, идеята, че мислителят и мисълта са едно. Може за вас това да е истина, защото сте го изпитали непосредствено. Но нали ако аз го повторя, няма да е истина? -моля ви, истинското не е противоположно на фалшивото. Не би било действително, а само повторение и заради това е без значение. Виждате ли, чрез повторението ние създаваме догми, изграждаме черкви, в които намираме убежище. Думата, а не истината, става „истина". Думата не е същността. За нас същността е думата и затова трябва да бъдем извънредно внимателни и да не повтаряме неща, които наистина не разбираме. Ако разбирате нещо, можете да го предадете другиму, но думите и споменът за него ще са загубили своето емоционално значение. Когато човек разбере това, неговите схващания и неговият речник се променят в обикновените разговори..

Важно е да го разберем, защото търсим истината чрез самопознание, а не сме просто пропагандисти. Като повтаря, човек се хипнотизира от думите или усещанията. Той попада в мрежата на илюзиите. За да се освободим от тях, е наложително да преживяваме нещата непосредствено, а за да ги преживяваме непосредствено, трябва да осъзнаваме себе си в процеса на повторения, на навици, думи или усещания. Това самоосъзнаване ни дава необикновена свобода, така че се получава обновяване, състояние на непрекъснато преживяване, новост.

Вторият въпрос е: „Какво всъщност е лъжата? Защо е лошо да се лъже? Това не е ли дълбок и мъчнодоловим проблем на всички нива на нашето съществуване?"

Какво е лъжата? Не е ли противоречие, противоречие със самия себе си? Човек може да си противоречи съзнателно или несъзнателно. Лъжата може да бъде умишлена или неволна, може да бъде явна или много труднодоловима. Когато противоречието е много голямо, човек или губи равновесие, или отстъпва и започва да се поправя.

За да разберем какво е лъжата и защо лъжем, трябва да навлезем в проблема без да го разглеждаме от гледната точка на неговата противоположност. Можем ли да разгледаме проблема за противоречието в нас без да се опитваме да бъдем противоречиви? Когато разглеждаме този въпрос не идват ли затрудненията ни от това, че с готовност порицаваме лъжата, но за да я разберем, трябва да мислим за нея не от гледна точка на лъжата и истината, а като се запитаме какво е противоречие? Защо противоречим? Защо в самите нас има противоречия? Не се ли опитваме да живеем според някакви критерии или схеми - непрекъснатото се стараем да се приближим до дадена схема, да станем нещо в очите на другите или в нашите собствени очи? Не съществува ли желание да се съобразяваме с дадени норми, а когато не успеем, се получава противоречие.

Защо се съобразяваме със схеми, норми, идеи? Защо? Явно защото искаме да живеем в сигурност, в безопасност, искаме да сме известни, да имаме добро мнение за себе си и т.н. Докато се мъчим да се доберем до нещо, да станем нещо, ще има противоречия. И ще има празнина между фалшивото и истинското. Смятам, че това е важно и че трябва да погледнем на него спокойно. Не че няма разлика между фалшивото и истинското. Но защо има противоречие вътре в нас? Дали не е защото правим опити да бъдем нещо - благородни, добри, благодетелни, творчески, щастливи и т.н. Противоречието е вложено в самото желание да станем нещо, да не бъдем това, което сме. Именно това противоречие е толкова разрушително. Ако човек е способен да постигне пълно отъждествяване с едно или друго нещо, тогава противоречието би секнало. Когато човек се отъждестви напълно с нещо и се самозатвори, получава се противопоставяне, което води да загуба на равновесие - очевидно е.

Защо в самите нас има противоречие? Направил съм нещо и не искам то да стане известно. Намислил съм нещо, което не е на ниво, което ме поставя в положение на противоречие и това не ми харесва. Там, където има опит да се доберем до нещо, се появява страхът, а той предизвиква противоречието. Когато не искаме да бъдем нещо друго, няма страх, няма противоречие, в нас няма съзнателни или несъзнателни лъжи на което и да е ниво - нищо, което трябва да потиснем или да демонстрираме. Тъй като по-голямата част от нашия живот е въпрос на настроения и пози, позираме в зависимост от настроението си, а това е противоречие. Когато настроението изчезне, ние ставаме отново онова, което сме. Важно е това противоречие, а не дали от учтивост ще кажем някаква мила лъжа. Докато съществува противоречието, ще има повърхностно съществуване и поради това повърхностни страхове, които трябва да прикрием, а после безобидни лъжи и, нали разбирате, всичко останало. Нека разгледаме този въпрос не като се питаме какво е лъжата и какво е истината, без такава противопоставяне, а да навлезем в проблема за противоречията в нас. Това е извънредно трудно, защото разчитаме толкова много на усещанията си, защото по-голямата част от нашия живот е противоречива. Разчитаме на спомени, на мнения, страхуваме се от толкова много неща, които искаме да прикрием - всичко това предизвиква противоречия в нас. И ние губим разума си, когато те станат непоносими. Човек иска мир, а всичко, което прави, предизвиква войни не само в семейството, но и извън него. Вместо да разберем какво предизвиква конфликти, ние все повече и повече се стараем да бъдем едно или друго нещо, да бъдем нещо противоположно на това, което сме и по този начин създаваме все по-големи противоречия.

Можем ли да разберем, че в нас има противоречия, не само повърхностни, но и дълбоки психологически противоречия? Преди всичко, съзнава ли човек, че води противоречив живот? Искаме мир, а сме националисти, искаме да няма страдания в обществото, а сме индивидуалисти, ограничени, затворени в себе си. живеем непрекъснато в противоречие. Защо? Не е ли така, защото сме роби на усещанията? Това не трябва да бъде нито отричано, нито приемано. Необходимо е много голямо разбиране за значението на усещанията, които са нашите желания. Искаме толква много неща, които си противоречат. Носим противоречиви маски, надяваме една когато ни е угодно и я хвърляме, когато нещо друго ни е по-полезно или по-приятно. Не създава ли лъжата това състояние на противоречивост? В нейна противоположност ние създаваме „истината". Но истината не е противоположното на лъжата. Истината не е нещо, което има противоположност. Противното съдържа свои собствени противоположности, следователно то не е истината. И за да разберем този проблем в дълбочина, трябва да осъзнаем всички противоречия, сред които живеем. Когато кажа: „Обичам те", се проявяват и ревността, завистта, неспокойствието, страхът, а всички те са противоречия. Тези противоречия трябва да бъдат разбрани, а те могат да бъдат разбрани само ако човек ги съзнава, ако ги съзнава без да ги отхвърля или оправдава, а само ги наблюдава. За да може да гледа на тях пасивно, човек трябва да разбира всички процеси на оправдаването и отхвърлянето.

Не е лесно да се гледа на нещо пасивно, но когато човек разбере това, той започва да разбира всички процеси на начина, по който чувства и мисли. Когато човек осъзнае значението на противоречията в себе си, започва необикновена промяна: тогава вие сте това, което сте, а не нещо, което се опитвате да бъдете. Вече не следвате идеал, не търсите щастие. Вие сте това, което сте, и можете да тръгнете оттам. Тогава няма да има противоречия.

30. ЗА БОГ

ВЪПРОС: Вие сте постигнали действителното. Можете ли да ни кажете какво е Бог?

КРИШНАМУРТИ:

Откъде знаете, че съм постигнал действителното? За да разберете какво съм постигнал, трябва вие също да сте го постигнали. Това не е просто храбър отговор. За да опознаете нещо, то трябва да е станало част от вас. Вие също трябва да сте имали такава преживяване и затова твърдението ви, че съм го постигнал, всъщност няма никакъв смисъл. Какво значение има дали съм постигнал нещо или не съм го постигнал? Не е ли вярно това, което казвам. Даже и да съм най-идеалното човешко същество, ако това, което казвам, не е вярно, защо въобще ще ме слушате? Явно постигнатото от мен няма нищо общо с онова, което казвам, и човека, който се прекланя пред някого, защото е постигнал нещо, се прекланя пред авторитета и затова никога няма да открие истината. Не е важно дали разбираш онова, което е постигнато, и дали познаваш човека, който го е постигнал, не е ли така?

Знам, че традицията учи: „Бъди с човека, който е постигнал нещо." А как въобще можете да разберете, че е постигнал? Единственото, което можете да направите, е да дружите с него, но даже и това е много трудно в наше време. Малцина са добрите хора в истинския смисъл на думата - хора, които не искат да получат нещо, не търсят нещо. Онези, които искат да получат нещо, стремят се към нещо, са експлоататори и затова е много трудно да намериш другар, когото да обичаш.

Ние идеализираме хората, които са постигнали нещо, и се надяваме, че те ще ни дадат нещо - а това е фалшива връзка. Как може човекът, който е постигнал нещо, да ви го предаде, ако няма обич? Това е трудно. По време на нашите дискусии помежду ни няма обич, а подозрение. Вие очаквате нещо от мен - знания, постижения, или искате да дружите с мен, а това показва, че не обичате. Вие искате да получите нещо, следователно искате да експлоатирате. Ако се обичахме, между нас щеше да се установи незабавна връзка. И тогава нямаше да има никакво значение какво вие сте постигнали, а аз не съм, дали сте по-издигнати от мен или аз съм по-издигнат от вас. Тъй като сърцата ни са се съсухрили, Бог е станал нещо страшно важно. Това ще рече, че искате да познаете Бог, защото песента във вашето сърце е заседнала и сега питате певеца дали може да ви научи да пеете. Той може да ви запознае с техниката, но техниката няма да ви заведе при творчеството. Не можете да станете музикант като се научите просто как се пее. Може да знаете всичка стъпки на някой танц, но когато творчеството не е в сърцето ви, ще се движите като машина. Не можете да обичате, ако вашата единствена цел е да постигнете нещо. Няма такова нещо като идеал, защото това не е нищо друго освен постижение. Красотата не е постижение, тя е действителното, в настоящия момент, а не утре. Ако има обич, ще разберете неизвестното, ще узнаете какво е Бог, няма да има нужда друг да ви го казва - в това е красотата на обичта. Тя сама по себе си е вечното. Понеже няма обич, искаме някой друг или Бог да ни я даде. Ако наистина обичахме, знаете ли колко по-различен щеше да бъде този свят? Щяхме да бъдем наистина щастливи хора. Ето защо не трябва да инвестираме нашето щастие във вещи, в семейството, в идеали. Би трябвало да бъдем щастливи и вещите, хората и идеалите не би трябвало да господстват над нашия живот. Те са от второстепенно значение. Понеже не обичаме и не сме щастливи, ние инвестираме в различни неща, смятайки, че те ще ни донесат щастие, а Бог е едно от тези неща.

Искате да ви кажа какво е действителното. Може ли неописуемото да бъде предадено с думи? Можете ли да измерите нещо, което е неизмеримо? Можете ли да хванете вятъра в шепите си? А ако го направите, ще бъде ли вятър онова, което сте хванали? Ако измерите неизмеримото, нещо реално ли ще получите? Нещо реално ли ще се получи, ако го формулирате? С положителност не, защото в момента, в който започвате да описвате нещо, което е неописуемо, то престава да бъде действително. В момента, в който започнете да предавате неизвестното като известно, то престава да бъде неизвестно. А ние мечтаем за него. През цялото време искаме да го знаем, защото тогава ще можем да продължим, смятаме, че ще можем да се доберем до върховното щастие, до постоянството. Искаме да го знаем, защото сме нещастни, правим мъчителни опити, защото сме изхабени, деградирали. И вместо да признаем простия факт, че сме деградирали, че сме затъпели, уморени, объркани - искаме да преминем от известното в неизвестното, което тогава се превръща в известно и затова никога не можем да намерим действителното.

Ето защо, вместо да питаме кой какво е постигнал или какво е Бог, би трябвало да съсредоточим цялото си внимание и съзнание върху онова, което е. Тогава ще намерите неизвестното или, по-скоро, то ще дойде при вас. Ако разберете какво е известното, ще изпитате необикновената тишина, която не е предизвикана насила, а онази творческа празнота, в която единствено действителното може да проникне. Тя не може да дойде при онези, които се стремят, правят усилия. Тя може да дойде само когато има разбиране на онова, което е. Тогава ще видите, че действителното не е надалеч, неизвестното не е надалеч, то е в онова, което е. Ще познаем истината, ако разберем това.

Много трудно е да осъзнаем глупостта, алчността, злата воля, амбицията и т.н. Истината е в самия факт, че осъзнаваме онова, което е. Истината ви освобождава, а не усилията да се освободите. Така че действителното не е далеч, но ние го прогонваме далеч от нас, като се опитваме да си осигурим продължителност. То е тук, в настоящето. Вечното е сега, но не може да бъде разбрано сега, защото сме хванати в мрежата на времето. За да освободим мисълта от времето, са необходими усилия, но съзнанието е мързеливо, лениво и затова създава нови пречки.

Освобождаването е възможно само в резултат на правилна медитация, което означава цялостни, а не продължителни действия, а съзнанието може да разбере цялостното действие, когато проумее процеса на продължаването, който е памет - не памет за фактите, а психологическа памет. Докато паметта функционира, не можем да разберем онова, което е. Нашето съзнание и цялото ни същество стават творческа сила, придобиват пасивна бдителност, когато разберем значението на края, защото чрез края се постига обновяване, докато в продължаването има смърт и упадък.

31. ЗА НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ДОСТИГАНЕ ДО ИСТИНАТА

ВЪПРОС: Можем ли да достигнем веднага, без подготовка, до истината, за която говорите?

КРИШНАМУРТИ:

Какво разбирате под думата истина? Нека да не използваме думи, чието значение не знаем. Можем да използваме по-проста дума. Можем ли да разберем, да проумеем даден проблем непосредствено? Това се има предвид, нали? Можем ли да разберем това, което е, сега, веднага? Когато разберем значението на онова, което е, разбираме значението на истината, но да кажем, че трябва да разберем истината, няма почти никакво значение. Можем ли да разберем даден проблем непосредствено, напълно и да се освободим от него? Това се подразбира от въпроса, нали? Можем ли да разберем дадена криза, предизвикателство незабавно, да разберем значението му напълно и да се освободим от него? Когато разберем нещо, от него не остават следи, следователно разбирането или истината ни освобождават. Можем ли да се освободим от даден проблем или предизвикателство? Животът не е ли серия от предизвикателства и реакции и ако начинът по който реагирате, откликвате на предизвикателствата, е обусловен, ограничен, непълен, тогава всяка предизвикателство оставя своята следа, оставя утайка, която се увеличава от следващите предизвикателства. Така че има постоянни остатъчни спомени, натрупвания, следи, а при наличието на всички тези следи вие се мъчите да срещнете новото и затова никога няма да го срещнете. Ето защо никога не можете да разберете проблема и да се освободите от него.

Проблемът, въпросът е дали мога да разбера предизвикателството напълно, непосредствено, да почувствам цялостното му значение, ухание, дълбочина, красота и грозота, така че да мога да се освободя от него? А проблемът, който сте имали вчера например е претърпял такова изменение, че когато се срещнете с него днес, той е нещо ново. Но вие го посрещате по старому, защото не сте се променили, посрещате го със старите си мисли.

Нека да го кажа по друг начин. Срещнал съм ви вчера. Междувременно вие сте се променили, но аз все още нося представата за вас от вчера. Днес ви срещам с тази представа и затова не ви разбирам - разбирам само представата за вас, която съм получил вчера. Ако искам да ви разбера сега, когато сте се променили, трябва да се освободя от представата си от вчера. С други думи, за да разбера дадено предизвикателство, което е винаги ново, аз също трябва да ви посрещна по нов начин, не трябва да има остатъци от вчера, трябва да кажа „сбогом" на вчерашния ден.

В края на краищата, какво е животът? Той е непрекъснато нещо ново, нали? Той е непрекъснато нещо, което се променя, което създава нови чувства. Днешният ден никога не е като вчерашния и в това се състои красотата на живота. Ние с вас можем ли да посрещнем всека проблем по нов начин? Можете ли, когато се приберете у дома, да посрещнете съпругата си и детето си по нов начин, да посрещнете предизвикателството по нов начин? Няма да можете да го направите с времето на спомените си от вчера. Следователно, за да разберете истината за даден проблем, за дадено отношение, трябва да го приемете по нов начин, а не с „отворено" съзнание, нещо, което няма смисъл. Не трябва да го приемете с белезите на спомените от вчерашния ден, което означава - когато се появи дадено предизвикателство, да сте осъзнали всичките си реакции от вчерашния ден, а като осъзнаете остатъците от спомените от вчерашния ден, ще установите, че те си отиват без борба и съзнанието ви е ново.

Може ли човек да достигне до истината веднага, без предварителна подготовка? Моят отговор е да - това не е моя приумица или илюзия, а психологически експеримент и вие можете сами да го проверите. Вземете каквото и да е предизвикателство, някаква малка случка - не чакайте да изпаднете в криза, и вижте как реагирате. Осъзнайте вашите реакции, намерения, поведение и тогава ще ги разберете, ще разберете и собствената си среда. Уверявам ви, че можете да го направите незабавно, ако съсредоточите цялото си внимание върху него. Ако се стремите към пълното значение на формиралата ви среда, то ще ви се разкрие и тогава изведнъж ще стигнете до истината и до разбирането на проблема. Разбирането идва от сегашния момент, който е винаги безвременен. Макар, че може да бъде утре, ще е все още сега. Ако просто отлагате, за да получите онова, което ще бъде утре, вие си пречите да разберете това, което е сега. А можете да разберете непосредствено онова, което е, сега, нали? За да разберете онова, което е, трябва да бъдете спокойни, съсредоточени, трябва да му отдадете и съзнанието, и сърцето си. То трябва да бъде изцяло и напълно единственото нещо, от което се интересувате в момента. Тогава онова, което е, ще ви разкрие цялата си дълбочина, целия си смисъл, и така ще се освободите от проблема.

Ако искате да узнаете истината, психологическото значение на собствеността например, ако искате наистина да я разберете непосредствено, сега, как ще постъпите? Разбира се, трябва да чувствате, че сте свързани с проблема, не трябва да се страхувате от него, не трябва да вярвате в нищо, не трябва да има никакво обяснение между вас и проблема. Само когато сте в пряка връзка с проблема, ще намерите отговора. Ако въведете някакво обяснение, ако започнете да правите оценки, ако психологически сте настроен отрицателно, ще бъдете готов да разберете утре онова, което може да се разбере единствено „сега". Ето защо никога няма да разберете проблема. За да стигнете до истината, не са необходими приготовления. Приготовленията предполагат време, а времето не е средство за разбиране на истината. Времето е продължителност, а истината е безвременна, в нея няма продължаване. Разбирането е непродължаващо, то е във всеки момент, безостатъчно.

Страхувам се, че обяснявам твърде сложно, нали? Но то е лесно, просто за разбиране, стига само да опитате. Ако се замечтаете, ако започнете да медитирате над него, става трудно. Аз ви разбирам, когато между мен и вас няма бариера. Ако съм открит към вас, ви разбирам непосредствено, а откритостта не е въпрос на време. Времето ще ме направи ли открит? Ще ме направят ли открит подготовката, системите, дисциплината? Не. Това, което ще ме направи открит, е желанието да разбера. Искам да бъда открит, защото няма какво да крия. Не се страхувам и затова съм открит, а така се стига веднага до общуване, до истината. За да се възприеме истината, за да се познае нейната красота и радост, е необходима непосредствена възприемчивост, незамъглена от теории, страхове и отговори.

32. ЗА ПРОСТОТАТА

ВЪПРОС: Какво е простотата? Тя предполага ли да виждаме ясно същността и да отстраним всичко друго?

КРИШНАМУРТИ:

Да видим най-напред какво не е простотата. Не казвайте: „Това е отрицание" или „Кажете ни нещо положително", Такава реакция би била незряла, необмислена. Хората, които ви предлагат „положителни неща", са експлоататори. Те ви дават неща, които искате, но ви експлоатират чрез тях. Ние не правим нищо подобно. Ние се опитваме да открием истината за простотата. Ето защо трябва да оставим идеите настрана и да започнем отначало. Човек, който има много, се страхува от вътрешните и от външните революции.

Нека видим какво не е простотата. Сложното съзнание не е просто, нали? Умното съзнание не е просто. Съзнание, което има пред себе си някаква цел, за която работи - награда, страх, не е просто, нали? Съзнанието, обременено от знания, не е просто, нали? Съзнание, осакатено от вярвания, не е просто съзнание, нали? Съзнание, което се отъждествява с нещо по-голямо и се старае да поддържа това, не е просто съзнание, нали? Смятаме, че е просто да притежаваш само една или две набедрени препаски, търсим външния израз на простотата и така лесно се разочароваме. Ето защо богатият боготвори онези, които са се отказали от материалното.

Какво е простотата? Може ли да бъде отхвърляне на несъщественото и стремеж към същественото - което предполага процес на избор? Не е ли избор да решаваш кое е съществено и кое не е? Кое е това нещо, което избира? Съзнанието, нали? Няма значение как го наричаме. Вие си казвате: „Ще избера това, защото то е съществено". А откъде знаете, че е съществено? Или се ръководите от онова, което други са казали, или личният ви опит говори, че е нещо съществено. Можете ли да разчитате на собствения си опит? Когато избирате, вашият избор се определя от желанията ви, нали? Наричате „съществено" онова, което ви удовлетворява. Така че се връщате отново при същия процес, не е ли така? Може ли обърканото съзнание да избира? Ако избира, то и изборът ще бъде объркан.

Така че простотата не се свежда до избора между същественото и несъщественото. Тук има конфликт. Съзнание, което е конфликтно, объркано, не може да бъде просто. Когато в резултат на наблюдение отстраните всички тези заблуди, трикове на съзнанието, когато го проучите и осъзнаете, тогава сами ще разберете какво е простотата. Съзнанието, сковано от вяра, не е просто. Съзнанието, натъпкано със знания, не е просто. Съзнание, което се увлича по Господ, по жени, по музика, не е просто. Съзнание, попаднало в шаблона на дадена служба, на даден ритуал, на молитвите, не е просто. Простотата е действие без идеи. Но това е нещо много рядко - то означава творчество. Докато няма творчество, ще има беди, страдания и разруха. Простотата не е нещо, което можете да упражнявате и изпитвате. Простота идва, отваря се като цвете, в момента, в който човек разбере целия процес на съществуване и отношения. Понеже никога не сме мислили за нея, не сме я наблюдавали, не я съзнаваме, ние ценим високо външната й форма, скромната собственост, но това не е простота. Простотата не може да бъде намерена, тя не е в избора между съществено и несъществено. Тя се проявява само когато „азът" го няма, когато съзнанието не е в плен на разсъждения, заключения, вярвания, изработване на представи. Само такава освободено съзнание може да намери истината. Само такава съзнание може да приеме неизмеримото, което няма име, а то е простотата.

33. ЗА ПОВЪРХНОСТНОСТТА

ВЪПРОС: Как може повърхностният човека да стане сериозен?

КРИШНАМУРТИ:

Преди всичко, трябва да осъзнаваме, че сме повърхностни, нали така? Какво означава да бъдем повърхностни? По същество означава да сме зависими, нали? Да зависиш от стимули, да зависиш от предизвикателства. да зависиш от другите, да зависиш психологически от дадени ценности, от даден личен опит, от дадени спомени - всичко това не води ли до повърхностност? Когато завися от навика да ходя на черква всяка сутрин или всяка седмица, за да се чувствам извисен, това не ме ли прави повърхностен? Ако трябва да извършвам дадени ритали, за да мога да поддържам моето чувство за почтеност или за да си възвърна чувство, което някога съм изпитвал, това не води ли до повърхностност? Не ставам ли повърхностен, когато се отдавам на страната си, на даден план или политическа група? Без съмнение целият този процес на зависимост е бягство от самия себе си. Отъждествяването с нещо, което е по-голямо от мен, е отрицание на това, което съм. Но аз не мога да се отрека от онова, което съм. Аз трябва да разбера какво съм, а не да се отъждествявам със света, с Бог, и особено с политически партии или нещо подобно. Всичко това води до мислене, което е плитко. Такава мислене води до дейност, която причинява беди, било то в личен или световен мащаб.

Преди всичко, признаваме ли, че вършим тези неща? Не. Ние ги оправдаваме. Казваме: „Какво ще правя без тях? Ще бъда по-зле без тях, съзнанието ми ще се разпадне. Сега поне се боря за нещо по-добро." Колкото повече се борим, толкова по-повърхностни ставаме. Нали най-напред трябва да разбера това? Едно от трудните неща е да разбера какво съм, да призная, че съм глупав, повърхностен, че съм ограничен, ревнив. Когато видя какво съм и го призная, това ми дава някакво начало. Без съмнение плиткият ум бяга от онова, което е. За да не бягащ, е необходимо старателно проучване, отхвърляне на инерцията. В момента, в който разбера, че съм повърхностен, започва процес на задълбочаване. Ако съзнанието каже: Дребнав съм, но ще го проуча, ще разбера докрай своята дребнавост, това ограничаващо влияние", тогава съществува възможност за промяна. Но дребнаво съзнание, което признава, че е дребнаво и се опитва да не бъде дребнаво, като започва да чете, да се среща с хората, да пътува, да се движи непрекъснато като някаква маймуна, си остава дребнаво.

И отново ще кажа, че ще настъпи истинска революция, ако подходите правилно към проблема. Правилният подход към проблема ви дава необикновено самочувствие, с помощта на което можете да отместите планини - планините на собствените си предубеждения и определящите ви условия. Когато осъзнаете, че съзнанието ви е плитко, не се опитвайте да станете дълбок. Повърхностното съзнание не може да опознае големите дълбочини. Може да имам големи знания, информация, да повтарям думи - познати са ви всички тези неща, които правят дейно плиткото съзнание. Но ако знаете, че сте повърхностен, плитък, ако осъзнаете вашата повърхностност и наблюдавате как действа без да я оценявате, без да я порицавате, скоро ще установите, че тя изчезва напълно без вие да правите нищо. Това изисква търпение, наблюдателност, а не настойчиво търсене на резултати, на постижения. Само плиткият ум търси резултати и постижения.

Колкото повече осъзнавате този процес, толкова по-добре ще разберете каква е дейността на съзнанието. Но вие трябва да наблюдавате тази дейност без да се опитвате да я спрете, защото в момента, в който се опитате да я спрете, попадате в противоречието между „аз" и „не аз", което продължава живота на проблема.

34. ЗА ТРИВИАЛНОСТТА

ВЪПРОС: С какво трябва да бъде заето съзнанието?

КРИШНАМУРТИ:

Ето ви добър пример за това как се предизвикват конфликти - конфликтът между какво трябва да бъде и какво е. Първо установяваме какво трябва да бъде, идеала, а после се опитваме да живеем според дадена схема. Казваме, че съзнанието трябва да се занимава с благородни неща, безкористност, щедрост, доброта, обич и това представлява схемата, убеждението, онова, което трябва да бъде и ние се опитваме да живеем по съответния начин. Така се предизвиква конфликт между проекцията на онова, което трябва да бъде и действителното - онова, което е, а ние се надяваме да се преобразим в резултат на този конфликт. Докато се борим с трябва да бъде, се смятаме за добродетелни, чувстваме се добре, но кое е важното: което трябва да бъде или онова, което е С какво се занимава нашето съзнание в действителност, не от идейна гледна точка? С тривиалности, нали? С това как човек изглежда, с амбиции, алчност, завист, клюки, с жестокости. Съзнанието живее в един свят от дребнавости, а дребнавото съзнание създава схема от тривиалности, не е ли така? Въпросът не е с какво трябва да се занимава съзнанието, а как то може да се освободи от тривиалностите. Ако имаме съзнание, ако въобще се замислим, ще открием собствените си дребнавости: непрекъснато говорене, непрестанното бърборене на съзнанието ни, тревогите за това или онова, любопитството какво правят или не правят другите, опитите да постигнем резултати, стремежа да се възвеличим и тъй нататък. С това се занимаваме и го знаем много добре. Можем ли да се променим? Този е проблемът, нали? Въпросът с какво трябва да се занимава съзнанието е израз на незрялост.

Ако осъзная, че съзнанието ми е тривиално и се занимава с тривиалности, мога ли да се освободя от това състояние? Не е ли самото съзнание тривиално по природа? Какво друго е съзнанието, освен резултат на спомени? Спомени за какво? За това как да оцелее не само физически, но и психически като развие известни качества, добродетели, натрупан опит, като утвърди себе си чрез собствената си дейност. Това не е ли тривиалност? Като резултат на спомените, на времето, съзнанието е по същество тривиално. Какво можете да направите, за да се освободите от собствената си тривиалност? Може ли да се направи нещо? Моля, разберете важността на това. Може ли съзнанието, което е съсредоточено върху собствената си дейност, да се освободи от тази дейност? Явно, че не може, каквото и да прави, то си остава тривиално. То може да размишлява за Бога, да изнамери различни политически системи, да измисли вярвания, но то си остава в областта на времето, променя се от един спомен до друг, то е все още в рамките на своята ограниченост. Може ли съзнанието да разкъса тази ограниченост? Или тази ограниченост се разпада, когато съзнанието е спокойно, когато то не е дейно, когато съзнава собствените си дребнавости, колкото и големи да е смятало че са те и по този начин се успокои наистина - само тогава се появява възможността тези дребнавости да се разпаднат. Докато питате с какво трябва да се занимава съзнанието, то ще се занимава с дребнавости, независимо от това дали изгражда черкви, дали се моли или се прекланя пред някаква светиня. Самото съзнание е дребнаво, малко, и не отстранявате неговата дребнавост като кажете, че е дребнаво. Трябва да го разберете, съзнанието трябва да осъзнае своята дейност и в процеса на това осъзнаване, когато видите собствените си дребнавости, които то съзнателно или несъзнателно е изградило, съзнанието се успокоява. Творческото състояние е в това спокойствие и този фактор може да доведе до промяна.

35. ЗА СПОКОЙНОТО СЪЗНАНИЕ

ВЪПРОС: Защо говорите за спокойното съзнание и какво е това спокойствие?

КРИШНАМУРТИ:

Не е ли необходимо, за да разберем нещо, съзнанието ни да бъде спокойно? Нали ако имаме някакъв проблем, ние се тревожим? Навлизаме в него, анализираме го, разнищваме го, надявайки се да го разберем. Е, разбираме ли в резултат на усилия, на анализи и сравнения, в резултат на каквото и да е умствено напрежение? Без съмнение до разбиране можем да стигнем само когато съзнанието е много спокойно. Казваме, че колкото повече се занимаваме с въпроса за глада, за войната или който и да е друг човешки проблем, колкото повече сме в конфликт с него, толкава по-добре го разбираме. Но вярно ли е това? Войни се водят от векове, конфликтите между индивиди, между обществени групи, вътрешната и външната война са все с нас. Как да разрешим проблема с тази война, чрез конфликти, с помощта на други конфликти, с други борби и усилия ли? Или ще разберем проблема, когато застанем пред него, когато се изправим лице в лице с фактите. Можем да се изправим лице в лице с фактите само когато между съзнанието и фактите не стои смущаващата ни възбуда. Тогава не е ли важно съзнанието да е спокойно, за да е в състояние да разбира?

Неизбежно ще попитате: „Как може човек да накара съзнанието си да бъде спокойно?" Нали този въпрос ви идва веднага на ум? Сигурно ще кажете също: „Съзнанието ми е така възбудено, как мога да го заставя да мълчи?" Може ли някаква система да накара съзнанието да бъде спокойно? Могат ли дадена формула или дисциплина да накарат съзнанието да бъде спокойно? Може, но ако заставим съзнанието да бъде спокойно, това спокойствие ли е? Тогава съзнанието не е ли затворено в дадена идея, дадена формула или фраза? Такава съзнание е мъртво, нали? Ето защо толкова много хора, които се опитват да бъдат, както ги наричат, духовни, са мъртви, защото са тренирали умовете си да бъдат спокойни, затворили са се в дадена формула за спокойствие. Явно такова съзнание не е спокойно, то е само потиснато.

Съзнанието е спокойно само когато проумее истината, че наистина започва да разбира само когато е спокойно, че ако искам да ви разбера, трябва да бъда спокоен, не трябва да имам отрицателно отношение към вас, трябва да се освободя от предубежденията си, трябва да сложа настрана всички мои заключения за вас и да ви посрещна лице в лице. Само когато съзнанието ми се освободи от моята среда, започвам наистина да разбирам. Когато разбера истината за това, тогава съзнанието е спокойно и тогава отпада въпросът как да накарам съзнанието да бъде спокойно. Само истината може да освободи съзнанието от идеите, които то само си създава. За да види истината, съзнанието трябва да разбере факта, че докато е възбудено, няма да бъде в състояние да разбира. Спокойствие за разума, покой за разума не могат да бъдат постигнати с воля, с действия, предизвикани от някакво желание. Когато се постига спокойствие по тези начини, съзнанието е затворено, изолирано, то е мъртво, поради което не е в състояние да се нагоди, не е гъвкаво, не е пъргаво. Такава съзнание не е творческо.

В такъв случай нашият въпрос не е как да накараме съзнанието да бъде спокойно, а да видим истината за всеки проблем, когато той ни се представи. Тогава то е тихо като вир след като вятърът е спрял да духа. Съзнанието е възбудено, защото имаме проблеми. За да избягаме от тях, ние го караме да бъде спокойно. Е добре, самото съзнание е създало тези проблеми, защото няма проблеми, които са нещо отделно от съзнанието. Докато следваме представи за чувствителността, докато практикуваме някакви форми на спокойствие, то никога няма да бъде спокойно. Когато съзнанието проумее, че само когато е спокойно е в състояние да разбира, то става много спокойно. Това спокойствие не е наложено, не е резултат на дисциплина. То е спокойствие, което не може да бъде разбрано от възбудено съзнание.

Мнозина, които искат да постигнат спокойно съзнание, се оттеглят от активния живот в някое село, в манастир, в планините или се затварят в някоя идея или вяра, избягват хора, които им причиняват безпокойство. Такава изолация не води до спокойствие на съзнанието. Затварянето на съзнанието в някаква идея, избягването на хора, които усложняват живота ни, не водят до спокойствие на съзнанието. Съзнанието стига до спокойствие само когато няма изолация, постигната чрез натрупване, а когато се стигне до пълно разбиране на отношенията ни към всичко и всички. Натрупването износва съзнанието. Само когато съзнанието е ново, когато то е свежо, без процеса на натрупване - само тогава то може да бъде спокойно. Такава съзнание не е мъртво, то е много активно. Съзнанието в покой е най-активното съзнание, но ако направите опит и навлезете дълбоко в него, ще установите, че при покоя няма проектиране на мисли. Мисълта на всички нива е явно реакция на паметта и не може никога да бъде в творческо състояние. Мисълта може да стане изразител на творчество, но самата тя не може да бъде творческа. Когато има тишина, онзи покой на съзнанието, който не е резултат на усилия, ще видим, че в спокойствието кипи необикновена дейност, която възбуденото съзнание не познава. В това спокойствие няма формулировки, няма идеи, няма спомени. Това спокойствие е творческо състояние, което човек изпитва само когато напълно разбере процесите на аза. В противен случай спокойствието е безсмислено. Само в онова спокойствие, което не е резултат на усилия, ще откриете вечното, което е отвъд времето.

36. ЗА СМИСЪЛА НА ЖИВОТА

ВЪПРОС: Живеем, но не знаем защо. За много от нас животът сякаш няма някакъв смисъл. Можете ли да ни кажете какви са смисълът и целта на живота?

КРИШНАМУРТИ:

А защо задавате този въпрос? Защо искате да ви кажа какви са смисълът и целта на живота? Какво имаме предвид под думата живот? Има ли животът смисъл, цел? Самото живеене не е ли негова цел, негов смисъл? Защо искаме нещо повече? Защото сме толкова недоволни от живота си, защото животът ни е толкова празен, грозен, монотонен - непрекъснато правим едно и също нещо, затова искаме нещо повече, нещо отвъд онова, което вършим. Тъй като всекидневният ни живот е толкова празен, скучен, безсмислен, непоносимо глупав, казваме, че животът трябва да има някакъв по-висш смисъл и затова вие задавате този въпрос. Няма съмнение, че човек, който живее богат живот, който вижда нещата такива, каквито са, е доволен от това, което има, и не е объркан. Нещата са му ясни и затова не пита каква е целта на живота. За него самото живеене е начало и край. Трудностите ни се дължат на това, че тъй като животът ни е празен, ние се стараем да открием някаква цел и се стремим към нея. Такава цел. в живота не може да бъде нищо друго освен продукт на интелекта, продукт, който няма нищо общо с действителното. Когато едно тъпо, глупаво съзнание с празно сърце търси целта на живота, тази цел ще бъде също празна. Затова нашата цел е да открием как можем да направим живота си богат не с пари и тем подобни, а вътрешно богат - и това не е нещо загадъчно. Когато кажете, че целта на живота е да бъдете щастливи, че целта на живота е да намерите Бог, без съмнение, това желание да намерите Бог е бягство от живота и вашият Бог е просто нещо познато. Можете да намерите път само към някакъв обект, който ви е познат. Ако изградите стълба към онова, което наричате Бог, без съмнение, това до което ще стигнете, няма да е Бог. Действителното може да бъде разбрано само в живота, а не като бягате от него. Когато търсите смисъл в живота, вие всъщност бягате и не разбирате какво е животът. Животът е взаимоотношения, действие на взаимоотношения. Когато не разбираме значението на взаимоотношенията, или когато взаимоотношенията са объркани, тогава търсим нещо по-значително. Защо нашият живот е толкова празен? Защо сме толкова самотни и се чувстваме така неудовлетворени? Защото никога не сме се вглеждали в себе си, за да разберем себе си. Никога не си признаваме, че този живот е единственото нещо, което ни е дадено, поради което трябва да го опознаем напълно и докрай. Предпочитаме да бягаме от себе си и затова търсим смисъла на живота не във взаимоотношенията си, а в други неща. Ако започнем да разбираме действията, които нашите взаимоотношения с хората, собствеността, вярата и идеите представляват, тогава ще установим, че те носят своя собствена награда. Не е необходимо да търсите. То е същото като да търсите любов. Можете ли да намерите любовта, като я търсите? Любовта не може да бъде култивирана. Ще намерите любовта само във взаимоотношенията, не извън тях, а тъй като ни липсва любов, искаме да намерим цел в живота. Там където има любов, която е своята собствена вечност, не търсим Бог, защото любовта е Бог.

Ние търсим някакъв смисъл извън нас, защото съзнанието ни е пълно с технически подробности и суеверни шушукания и животът ни е празен. За да намерим смисъла на живота, трябва да минем през врата, която води към нас. Съзнателно или несъзнателно избягваме да видим нещата такива, каквито са сами по себе си и искаме Бог да ни отвори някаква външна врата. Само онези, които не обичат, задават въпроси за смисъла на живота. Любовта може да бъде намерена само в действията, които са взаимоотношения.

37. ЗА ОБЪРКАНОСТТА НА СЪЗНАНИЕТО

ВЪПРОС: Слушах всички ваши беседи и съм чел всички ваши книги. Най-сериозно ви питам какъв може да бъде смисълът на живота, ако, както вие казвате, всички мисли трябва да спрат, всички знания да бъдат потиснати, всички спомени загубени? Как да съотнесем това състояние на съществуване, каквото и да е то според вас, към света, в който живеем? Какво отношение има такова съществуване към нашия тъжен и болезнен живот?

КРИШНАМУРТИ:

Искаме да знаем какво е състоянието, което може да бъде постигнато само когато всички познания и познаващият ги няма. Искаме да знаем какво е отношението на такава съществуване към света на нашите всекидневни дейности и стремежи. Знаем какъв е нашият живот сега - тъжен, болезнен, несигурен, непостоянен. Знаем го много добре. Искаме да знаем какво е отношението на онова друго състояние към живота и какъв ще е смисълът на живота, ако отстраним знанията и се освободим от спомените си.

Какъв е смисълът на живота такъв, какъвто го знаем сега -не теоретично, а в действителност? Какъв е смисълът на всекидневното ни съществуване? Да преживеем, нали? - при всички страдания, мъки, объркване, войни, разрушения и т.н. Можем да измислим теории, можем да кажем: „Не трябва да бъде така, а другояче." Но това са теории, а не факти. Онова, което ни е познато, е объркване, болка, страдания, безкраен антагонизъм. Ако сме го осъзнали, знаем също какво ги причинява. Всеки момент, всеки ден, целта на живота е да се унищожаваме един друг, да се експлоатираме един друг като индивиди или колективно като човешки същества. В нашата самота и нашето страдание се опитваме да използваме другите, опитваме се да избягаме от себе си с помощта на забавления, богове, знания, различни вярвания, като се отъждествяваме с различни неща. Такава е нашата съзнателна или несъзнателна цел в живота. Има ли някакъв по-дълбок и по-широк смисъл, който не е свързан с объркването и със стремежа да придобиваме различни неща? Какво е отношението на състоянието, в което няма усилия, към всекидневния ни живот?

Несъмнено то няма никакво отношение към нашия живот. Как може да има? Ако съзнанието ми е объркано, агонизиращо, самотно, ако може то да има отношение към нещо, което не е като него. Как може истината да има отношение към лъжата, към илюзията? Не искаме да признаем това, защото нашите надежди, нашето объркване ни карат да вярваме в нещо по-голямо, по-благородно, с което смятаме, че сме свързани. В нашето отчаяние търсим истината, надявайки се, че отчаянието ни ще изчезне, когато я открием.

Виждаме, че обърканото съзнание, съзнанието, обременено от мъки, съзнанието, което вижда своята немощ, никога не може само да намери онова, което е отвъд него. Онова, което е отвъд съзнанието, се проявява само когато причинителите на объркването и страданието се отстранят или бъдат разбрани. Целта на всичко, което казвам, за което говоря, е как да разберем самите себе си, тъй като ако не познаваме себе си, другото го няма, другото е само илюзия. Ако можем да разберем процесите в нас в тяхната цялост, във всеки момент, тогава ще видим, че нашето объркване ще се разсее и ще се появи другото. А после и преживяването, свързано с него. Ако сме от тази страна на завесата, в тъмнината, как можем да изпитаме светлината, свободата? Преживяването, което идва с истината, ще ни даде възможност да се съотнесем към света, в който живеем.

Ако не ни е позната обичта, а само постоянните дрязги, страданието, конфликтите, как можем да изпитаме тази обич, която няма нищо общо с тях? Но когато достигнем до нея, няма да е необходимо да се занимаваме с въпроса какви са отношенията ни. Тогава любовта и интелигентността ще влязат в действие. Но за да стигнем до това състояние, трябва да се сложи край на всички знания, натрупани спомени, самоотъждествявания, така че съзнанието да не е в състояние да възприема проектирани усещания. При това състояние човек става действен в живота.

Без съмнение, това е целта на нашето съществуване - да отидем отвъд съсредоточената върху самото него дейност на съзнанието. Когато стигнем до това състояние, което не може да бъде измерено от съзнанието, самото преживяване ще доведе до вътрешна революция. Тогава, ако има обич, няма да има социални проблеми. Когато има обич, няма каквито и да било проблеми. Не знаем как да обичаме, затова имаме социални проблеми и философски системи за това как да се справяме с тях. Заявявам, че проблемите не могат да бъдат решени от идеите нито на левицата, нито на десницата, нито на центъра. Нашите проблеми - объркването, страданията, самоунищожението -могат да бъдат разрешени само когато постигнем състояние, което не е резултат на самопроекция.

38. ЗА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

ВЪПРОС: Какво имате предвид, когато говорите за трансформацията?

КРИШНАМУРТИ:

Явно е необходима радикална революция. Световната криза го изисква. Нашият живот го изисква. Всекидневните случки, стремежи, тревоги го изискват. Необходима е дълбока, радикална революция, защото всичко около нас е провалено. Макар и на пръв поглед да има ред, в действителност цари разруха - вълната на разрушението непрекъснато надделява над вълната на живота.

Следователно необходима е революция, но не революция, основана на дадена идея. Такава революция е продължение на идеята и не представлява промяна. Революциите, основани на идеи, водят до кръвопролития, разрушения, хаос. Не можете да създадете ред в хаоса, не можете съзнателно да причините хаос и да се надявате, че от него ще успеете да създадете ред. Вие не сте от богоизбраните, които могат да създават ред от безредието. Този начин на мислене на хора, които искат да предизвикат колкото се може повече объркване, за да създадат ред, е неправилен. От момента, в който дойдат на власт, те решават, че знаят начините за постигане на ред. Виждайки катастрофата -непрекъснатите войни, вечния конфликт между класите, между хората, ужасното икономическо и социално неравенство, липсата на равни възможности за онези, които могат и са талантливи, неравенството между хората, които са необикновено щастливи и безметежни, и онези, които живеят в омраза, конфликти и мизерия, виждайки всичко това, ние разбираме, че е необходима революция, дълбока промяна.

Тази трансформация, тази радикална революция нещо окончателно ли е или протича във всеки момент? Знам, че искаме да бъде нещо окончателно, защото за нас е много по-лесно да мислим за неща, които са далечни. Някога ще се променим, някога ще бъдем щастливи, някога ще открием истината, а междувременно нека си живеем. Без съмнение такава мислене не може да ни накара да действаме в настоящето. Такава съзнание не търси трансформация, то просто бяга от промяната. Какво имаме предвид, когато говорим за трансформация?

Преобразяването не е нещо в бъдещето, то не може да стане в бъдещето. То може да става само сега, във всеки момент. Е, тогава какво разбираме под преобразяване? Без съмнение това е нещо много просто - да видим фалшивото като фалшиво, а истинското като истинско, да видим истината във фалшивото и фалшивото в онова, което приемаме за истина. Трансформацията е виждането на фалшивото като фалшиво и истинското като истинско, защото когато виждате ясно истината, тя ви освобождава. Когато видите, че нещо е фалшиво, това фалшиво нещо отпада. Когато видите, че церемониите не са нищо друго освен суетно повторение, когато проумеете истината за тях, се получава промяна, защото се освобождавате от още една от веригите, които ви обвързват. Когато разберете, че класовите разграничения са фалшиви, че те предизвикват конфликти, причиняват страдания, разделят хората - когато видите истината за тях, самата тази истина ще ви освободи. Самото възприемане на тази истина представлява трансформация, не е ли така? Тъй като сме заобиколени от толкова много фалшиви неща, разбирането на тяхната фалшивост във всеки момент е преобразяване. Истината не е процес на натрупване. Тя е свързана с всеки отделен момент. Паметта е резултат на натрупване и никога няма да стигнете до истината чрез нея, защото тя е свързана с времето, а времето е миналото, настоящето и бъдещето. Времето, което представлява продължителност не може никога да намери онова, което е вечно. Вечното е в момента. Вечността е сегашният момент. Сега не е отражение на миналото, нито продължение на миналото през настоящия момент към бъдещето.

Съзнание, което се стреми към трансформация в бъдещето или гледа на преобразяването като на крайна цел, няма никога да намери истината, тъй като истината е нещо, което трябва да идва с всеки отделен момент, трябва непрекъснато да бъде откривана отново. Нищо не можете да откриете в резултат на натрупване. Как можеш да откриеш новото под тежестта на старото? За да открие новото, вечното в настоящето, във всеки отделен момент, човек трябва да има необикновено будно съзнание, съзнание, което не търси резултати, не се стреми да постигне нещо. Съзнание, което се стреми към нещо, никога не може да изпита благословията на блаженството, не самодоволно удовлетворение, не задоволство от постигнати резултати, а удовлетворението, което се явява, когато съзнанието види истината и фалша в онова, което е. Възприемането на истината е във всеки отделен момент и това възприемане се забавя, когато започнем да даваме словесен израз на момента.

Трансформацията не е цел. Преобразуването не е резултат. Резултатът предполага остатъци, причини и последствия. Когато има причинност, неизбежно има и резултат. Последствието не е нищо друго, освен резултат на желанието ви за преобразяване. Когато желаете да се промените, вие все още мислите за развитие, а онова, което се развива, не може да види това, което е. Истината е да бъдеш във всеки следващ момент. Щастие, което продължава, не е щастие. Щастието е състояние, което е безвременно. Състоянието на безвремие може да дойде само когато има огромно недоволство - не недоволство, което е намерило изход, през който да избяга, а недоволството, което няма отдушник, няма къде да избяга, което не търси удовлетворение. Само тогава, в състояние на върховно недоволство, може да дойде действителното. Действителното не може да се купи, да се продаде, да се повтори, да се научи от книгите. То трябва да бъде откривано във всеки отделен момент, в една усмивка, в една сълза, под изсъхнал лист, в блуждаеща мисъл, във всеотдайността на обичта.

Любовта не е нещо различно от истината. Любовта е онова състояние, при което мисловният процес, например времето, е напълно спрял. Там където има любов, има преобразяване. Без любов революцията е безсмислена, защото тогава тя не е нищо друго, освен разруха, падение, все по-големи и по-големи страдания. Там, където има любов, има и революция, защото любовта е преобразяване във всеки отделен момент.

[1] Индийски религиозни обреди. - Бел. прев

[2] Самадхи - състояние на екстаз - Бел. прев