ТРАДИЦИЯТА

 

Въпрос: Може ли човек наистина да се освободи от традицията? Може ли въобще от всичко да се освободи? Или дали става въпрос да се отстраниш и изобщо да не те интересува нищо от това? Ти говориш много за миналото и за неговите ограничения – но мога ли аз наистина да бъда свободен от целия този фон на моя живот? Или мога просто да модифицирам фона според различните вън­шни изисквания и предизвикателства, да се нагодя към тях, вместо да се освобождавам от тях? Това ми се стру­ва едно от най-важните неща и аз бих искал да го разбера, защото винаги чувствам, че нося някакъв товар, теглото на миналото. Аз бих искал да го оставя и да се отдалеча от него, никога вече да не се върна към него. Възможно ли е това?

Кришнамурти: Не означава ли традицията донасяне на миналото в настоящето? Миналото не е само нечий конкретен комплект от това, което е наследил, но също и тежестта на цялата колективна мисъл на определена гру­па от хора, които са живели в определена култура и традиция. Човек носи натрупаното знание и опит на своя народ и своето семейство. Всичко това е миналото – пренасянето на познатото в настоящето, –  което оформя бъдещето. Не е ли преподаването на цялата история една форма на традиция? Ти питаш дали човек може да се освободи от всичко това. Преди всичко защо човек иска да бъде свободен? Защо иска да смъкне от себе си този товар? Защо?

Въпрос: Мисля, че това е много просто. Не искам да бъда в миналото – искам да бъда самият себе си; искам да се изчистя от цялата тази традиция, за да мога да бъда едно ново човешко същество. Смятам, че в повечето от нас го има това чувство, че искат да се родят отново.

Кришнамурти: Ти едва ли можеш да бъдеш нов просто като поискаш. Или като се бориш да станеш нов. Ти трябва не само да разбереш миналото, но също и да откриеш кой си. Не си ли ти миналото? Не си ли продъл­жение на това, което е било, модифицирано от настоя­щето?

Въпрос: Действията и мислите ми са, но не и моето съществуване.

Кришнамурти: Можеш ли да отделиш двете, дейст­вието и мисълта, от съществуването? Не са ли мисълта действието, съществуването, живеенето и взаимоотноше­нията все едно и също? Тази фрагментация на Аз и не-Аз е част от традицията.

Въпрос: Да не искаш да кажеш, че когато не мисля, когато миналото не действа, аз съм изчезнал, престанал съм да съществувам?

Кришнамурти: Нека да не задаваме твърде много въпроси, а да разгледаме това, с което започнахме. Може ли човек да се освободи от миналото – не само не­отдавнашното, но също и това от незапомнени времена, колективното, народностното, човешкото, животинското? Ти си всичко това, ти не си отделен от него. А питаш дали можеш да оставиш всичко това настрана и да се родиш отново. Това е Азът и когато искаш да се преродиш като ново същество, това ново същество, което си представяш, ще бъде проекция на старото, покрито с думата „ново”. Но под повърхността ти си миналото. Така че въпросът е: може ли миналото да се остави или модифицираната форма на традицията продължава вечно, като се променя, натрупва някои неща, изхвърля други, но си е винаги миналото в различни комбинации? Миналото е причината и настоящето е следствието, а днес, което е следствието на вчера, се превръща в причи­на за утре. Тази верига е пътят на мисълта, защото мисълта е миналото. Ти питаш дали човек може да спре това движение на вчера към днес. Може ли човек да погледне миналото, за да го изследва, или това изобщо не е възможно? За да погледне това, наблюдателят трябва да бъде извън него – а той не е. Така че възниква друг проблем. Ако самият наблюдател е миналото, как тогава миналото може да се изолира, за да се наблюдава?

Въпрос: Мога да гледам обективно на нещо...

Кришнамурти: Но ти, който си наблюдателят, се опит­ваш да гледаш себе си. Ти можеш да се обективираш само като образ, който си създал през годините посредством всякакви взаимоотношения, така че това Аз, което ти обективираш, представлява памет и въображение, представ­лява миналото. Ти се опитваш да гледаш себе си като че ли си нещо различно от този, който гледа, но ти см миналото с всичките му съждения, преценки и т. н. Действието на миналото гледа спомена от миналото. Следователно никога няма освобождение от миналото. Непрекъснатото изследва­не на миналото от страна на миналото увековечава миналото; това е самото действие на миналото и това е самата същност на традицията.

Въпрос: Тогава какво действие е възможно? Ако аз съм миналото – а аз мога да видя, че е така, тогава какво­то и да правя, за да се откъсна от миналото, то само ще добавя към него. Значи оставам безпомощен! Какво мога да направя? Не мога да се моля, защото измислянето на бог е отново действие на миналото. Не мога да разчитам на някой друг, тъй като другият е също творение на моето отчаяние. Не мога да избягам от всичко това, защото накрая аз все още съм там с моето минало. Не мога да се идентифицирам с някакъв образ, който не е от миналото, защото този образ е също моя проекция. Като виждам всичко това, аз наистина съм безпомощен и в отчаяние.

Кришнамурти: Защо наричаш това безпомощност и отчаяние? Не превеждаш ли това, което виждаш като минало, на езика на някаква емоционална разтревоженост, защото не можеш да постигнеш известен резултат? Правейки така, ти отново караш миналото да действа. Можеш ли сега да погледнеш цялото това движение на миналото с всичките му традиции, без да искаш да се освободиш от него, да го променяш, да го модифи­цираш или да бягаш от него – като просто го наблюда­ваш без никаква реакция?

Въпрос: Но както непрекъснато повтаряхме през целия този разговор, как мога да наблюдавам миналото, ако аз съм миналото? Не мога изобщо да погледна към него!

Кришнамурти: Можеш ли да погледнеш себе си, който представляваш миналото, без никакво движение на мисълта, която е миналото? Ако можеш да гледаш без мислене, преценяване, харесване, нехаресване, съдене, тогава съществува гледане с очи, които не са докоснати от миналото. Това значи да гледаш в тишина, без шума на мисълта. В тази тишина го няма нито наблюдателя, нито нещото, на което той гледа като на миналото.

Въпрос: Да не искаш да кажеш, че като гледаш без преценка или съждение, миналото е изчезнало? Но то не е – все още ги има хилядите мисли и действия и цялата дребнавост, които са буйствали само преди миг. Аз ги гледам и те все още са си там. Как можеш да кажеш, че миналото е изчезнало? То може просто за момент да е спряло да действа...

Кришнамурти: Когато умът е тих, тази тишина се явява едно ново измерение, и когато има някаква буйст­ваща дребнавост, тя незабавно се разсейва, защото сега умът притежава друго качество на енергията, която не е тази енергия, породена от миналото. Това е важното: да имаш тази енергия, която слага край на пренасянето на миналото. Пренасянето на миналото е друг вид енергия. Тишината изтрива другото; по-голямото поглъща по-малкото и остава недокоснато. То е като океана, който поглъща мръсната река и си остава чист. Това е, което има значение. Само тази енергия може да изтрие миналото. Или има тишина, или има шумът на миналото. В тази тишина шумът престава и тази тишина е новото. Не че ти си станал нов. Тази тишина е безкрайна, а миналото е ограничено. Ограничеността на миналото се разпада в пълнотата на тишината.